Американски психар

– Нистина ли? – питам учтиво.

– Мередит! – провиква се той, втренчен някъде зад мен. – Ела за малко.

– Тя тук ли е? – питам.

– Ей я там, говори със Сесилия. Мередит – пак извиква той и маха с ръка.

Обръщам се. Мередит и Ивлин си пробиват път към нас. Обръщам се пак с лице към Оуен. Мередит и Ивлин застават до нас. Мередит е с вълнена рокля със ситни перли и болеро "Джефри Бийн" от "Барни", златни обеци "Джеймс Савит" с диаманти (за около тринайсет бона) и ръкавици "Джефри Бийн" от "Портолано Продъктс".

– Какво има, момчета? Какво обсъждате? Сигурно коледните подаръци, а? – пита тя.

– Морските таралежи в "Бернардин", скъпа – отвръща  Оуен.

– Любимата ми тема. – Мередит увесва ръка на рамото ми и сякаш да не чуят останалите, ми доверява: – Страхотни са.

– Възхитителни – кашлям нервно.

– Какво ще кажете за салатата "Уолдорф"? – пити Ивлин. – Хареса ли ви?

– Сесилия, скъпа, още не съм я опитал – оправдава се  Оуен, забелязал някой познат в другия край на стаята.

– Но бих искал да знам защо коктейлите с яйце разнася Лорънс Тиш.

– Това не е Лорънс Тиш – проплаква Ивлин съвсем  отчаяна. – Това е коледен елф. Какви си му ги надрънкал,  Патрик?

– Никакви – отвръщам. – Сесилия!

– Освен това, Патрик, ти си Сърдитко.

Щом чувам повторно името си, веднага започвам да бърборя безсмислици с надеждата, че Оуен не е забелязал  нищо.

– Мислех, че е, нали знаеш, някаква смесица от двете...– запъвам се, оглеждам ги, преди да изтърся – ...някакъв коледен Тиш.

Припряно дръпвам китка магданоз от печения фазан в блюдото на преминаващ елф и я вдигам над главата на Ивлин, преди да се усети.

– Внимание, имел! – извиквам и хората около нас бързо се навеждат.

Тогава целувам Ивлин по устните, без да изпускам от погледа си Оуен и Мередит, които ме гледат учудени, а с  периферното си зрение забелязвам Кортни – тя разговаря с Райнбек и ме стрелка с гневни очи.

– О, Патрик... – пак започва Ивлин.

– Сесилия! Бързо ела с мен. – Дръпвам я за ръката и се обръщам към Оуен и Мередит. – Извинете ни. Трябва да поговорим с този елф и да изясним цялата работа.

– Много съжалявам – извинява им се Ивлин и вдига виновно  рамене, но аз я повличам настрани. – Патрик, какво има?

Избутвам я я към кухнята.

– Патрик? Защо ме доведе тук? – пита тя.

– Слушай – сграбчвам я за раменете, – хайде да се чупим.

– О, Патрик – въздъхва тя, – не мога да изчезна простотака. Не ти ли е приятно тук?

– Защо да не можеш? Толкова ли е неразумно? Достатъчно си стояла с гостите.

– Но, Патрик, това е моят коледен купон – вайка се тя. – Освен това елфите всеки момент ще запеят "О, Таненбаум".

– Хайде, Ивлин. Да се махаме – увещавам я и усещам,

че всеки момент може да изпадна в истерия, скован съм от

паника, страхувам се, че ей сега в кухнята ще влезе Пол Оуен или, още по-лошо, Маркъс Халбърстам. – Искам да те откъсна от всичко това.

– От кое това? – пита ме тя с присвити очи. – Не ти хареса  салатата "Уолдорф", нали?

–Искам да те отведа далеч от това – истерично размахвам ръце, – от сушито, от елфите... от всичките тези глупости.

В кухнята влиза един елф и оставя на масата поднос с мръсни чинии. Над него през отворената врата забелязвам Пол Оуен, навел глава към Мередит, която крещи нещо в ухото му, опитвайки се да надвика коледната музика. Той ми кима и оглежда навалицата. Отнякъде се появява и Кортни, тогава сграбчвам Ивлин за раменете и я придърпам още по-близо.

– Суши? Елфи? Патрик, озадачаваш ме – хленчи тя.

– И това не ми харесва.

– Хайде да тръгваме. – Стисвам грубо ръцете ѝ и я изблъсквам  към задния вход. – Поне веднъж прояви решителност. Чуваш ли, Ивлин, бъди решителна поне веднъж в живота си.

Тя спира и се дръпва назад, обмисля предложението ми с усмивка , но все още не се решава да тръгне.

– Хайде де... – настоявам. – Нека това да е коледният ми подарък за теб.

– О, не, вече ходих в "Брукс Брадърс" и...

– Стига. Хайде, заради мен – прекъсвам я и в отчаянието си да я склоня, целувам леко устните ѝ и се усмихвам.

– Госпожо Бейтмън?

– О, Патрик – въздъхва тя размекната. – А кой ще разчисти тук?

– Джуджетата за какво са?

– Да, но кой ще ги наблюдава?

– Ами някой от елфите. Ей онзи например, направи го  старши. И да изчезваме.

Задърпвам я към задния вход, обувките ѝ скърцат от  триенето по мраморната мозайка.

Излизаме навън и тръгваме по алеята край къщата, на ъгъла спирам и оглеждам дали някой не излиза от главния вход. Втурваме се към лимузините, една от които трябва  да е на Оуен, но за да не се усъмни Ивлин, отвеждам я до най-близката, отварям вратата и я набутвам вътре.

– Патрик! – изпищява тя доволна. – Вършим щуротии. Божичко, и лимузина...

Затварям вратата, без да я доизслушам, заобикалям колата и почуквам на стъклото на шофьора. Той го смъква.

– Здрасти – подавам му ръка. – Пат Бейтмън, приятно ми ми е.

С незапалена пура в устата той не казва нищо, поглежда първо подадената ръка, после лицето ми и накрая –  темето ми.

– Казвам се Пат Бейтмън – повтарям му. – Какво има?

Той продължава да ми се пули насреща. Инстинктивно посягам да оправя косата си – сигурно съм разрошен,  мисля си – и с ужас напипвам хартиени рога на главата си. Цели два чифта проклети хартиени рога на елен върху простата ми тиква!

– Уф, мамка му! – изпъшквам, смъквам ги, смачквам ги на топка, хвърлям хартиеното кълбо на земята и пак се обръщам към шофьора.

– И така. Пат Бейтмън – представям се за трети път и приглаждам косата си назад с ръка.

– Ъъъ, да. Сид – измънква той.

– Слушай, Сид, господин Оуен каза, че можем да ползваме тази  кола, та...

Спирам насред изречението, дъхът ми се носи на бели облачета в мразовитата нощ.

– А кой е господин Оуен? – пита Сид.

– Как кой? Пол Оуен бе, не го ли познаваш? Твоят клиент.

– Не. Тази кола е наета от господин Баркър – отвръща той. – Обаче рогцата си ги биваше.

– Мамка му и късмет!

Заобикалям на бегом колата, за да измъкна Ивлин, преди да е  станало късно, но се оказва, че вече е. Щом отварям вратата,  главата ѝ щръква отвътре, ухилена до уши.

– Патрик, скъпи, разкошно е. Шампанско... – тя вдига бутилка "Кристал" в едната си ръка, а в другата държи кутия със сладкиши – ...и еклерчета.

Хващам я за ръката и я измъквам навън. Измърморвам някакво извинение под носа си:

– Сбъркахме колите, но еклерите можеш да ги вземеш, късмет са ти.

Приближаваме следващата лимузина. Отварям вратата и помагам на Ивлин да се качи. После отивам отпред и почуквам на стъклото на шофьора. Той сваля стъклото. Изглежда досущ като предишния шофьор.

– Здрасти. Пат Бейтмън – представям се и му подавам ръка.

– О, здравей. Доналд Тръмп. Жена ми Ивана е отзад – от- връща той саркастично и поема ръката ми.

– Ей, не се занасяй – предупреждавам го. – Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да ползвам колата му. Aз...  мамка му! ... Аз съм Маркъс.

– Току-що каза, че името ти е Пат.

– Абе обърках се – казвам съвсем сериозно. – Не се казвам Пат. Името ми е Маркъс. Маркъс Халбърстам.

– Сигурен ли си?

– Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да взема колата за през нощта, така че... давай да вървим, става ли?

– Мисля, че преди това трябва да попитам лично  господин Оуен.

Проклет шофьор – разиграва ме и това му прани удоволствие.

– Не, почакай! Чуй ме, аз... няма значение – усмихвам се на себе си. – Господин Оуен в момента е в много, ама в много лошо настроение.

– Това не е разрешено – заявява шофьорът, без да ме погледне в очите. – Абсолютно незаконно е. Няма начин, приятел. Откажи се.

– О, хайде, не ми ги пробутвай тия.

– Ама няма майтап, това е напълно против правилата на фирмата.