Американски психар

– Определено е тя – заявявам и изпращам с поглед джуджето, което се отдалечава с патешка походка.

Изведнъж към нас се втурва Ивлин, облечена в сако от самурена кожа и велурени панталони "Ралф Лоран", в едната си ръка държи клонка имел, която вдига над главата ми, а в другата – захарна пръчица.

– Внимание, имел! – извиква тя и ме целува сдържано по бузата. –  Весела Коледа, Патрик. Весела Коледа, Джими.

– Весела... Коледа – измънквам и не мога да я отблъсна, защото в едната си ръка имам чаша с мартини, а в другата държа чинията със салата "Уолдорф".

– Закъсняваш, скъпи – укорява ме тя.

– Не е вярно – отвръщам, без да се оправдавам.

– О, закъсня, закъсня – изчуруликва тя.

– Тук бях през цялото време. Просто не си ме забелязала.

– О, не се мръщи, Сърдитко. – Тя се обръща към Питърсън. –  Виждаш ли го какъв е сърдитко този Патрик?

– Да бе, ама че работа – въздъхвам и търся с поглед Кортни.

– Мамка му, всички знаем, че Макклой е сърдитко – мучи Питърсън  с пиянския си глас. – Здравей бе, Сърдитко.

– И какъв подарък ще си поиска господин Сърдитко за Коледа? – пита Ивлин с престорено детско гласче. – Слушкал ли е господин Сърдитко през годината?

^– Сърдитко иска шлифер "Бърбери" – отговарям с въздишка, –  кашмирен пуловер "Ралф Лоран", нов "Ролекс", радиокасетофон...

Ивлин спира да смуче захарната пръчка и ме прекъсва:

– Да, ама  ти нямаш кола, скъпи.

– Няма значение – въздъхвам отново. Искам авторадиокасетофон, и толкоз.

– Как е салатата? – пита ме Ивлин загрижено. – Добре ли е на вкус?

– Превъзходна е – измънквам и опъвам врат, за да видя нещо интересно. – Да не би да си поканила на този купон и Лорънс Тиш?

– Какви ми ги разправяш.

Тя се обръща в посоката, накъдето гледам.

– Онзи, дето разнася сандвичите, не е ли Лорънс Тиш?

– Божичко, Патрик, това не е никакъв Лорънс Тиш, а  един от коледните елфи.

– Какъв бил този? Джудже ли каза?

– Елфи – подчертава тя. – Помощници на Дядо Коледа. Виж ги само какви са сладури. Онзи там е Рудолф, другият, дето раздава захарни пръчки, е Блицен, а пък ей там – това е Донер...

– Чакай, чакай, Ивлин – прекъсвам я и затварям очи стиснал в ръка чинията със салата "Уолдорф". Избива ме  пот, познато състояние, но защо? Да не би да съм ги срещал тези елфи някъде другаде? Все тая. – Според мен това са имената на елените. Не на елфите. Блицен се казваше единият от елените.

– Да бе, единственият с еврейско име – напомня ни Питърсън.

– О... – Ивлин изглежда смутена от тази новина и се обръща към Питърсън. – Наистина ли?

Той свива рамене, замисля се и придобива съвсем отчаян вид.

– Хайде стига, мила моя. Елени, елфи, сърдитковци, брокери... Голям праз! Какво ни интересува? Шампанско нали има, какво повече, а? – Той ме сръгва с лакът в ребрата. – Прав ли съм бе, Сърдитко?

– Страхотен коледен купон, нали? – пита ме тя с надежда в очите.

– Да, наистина, Ивлин – уверявам я. – Страхотен купон, честна дума, не те будалкам.

– Но господинът закъсня – цупи се тя и размахва заканително клонката имел. – И не каза дори една добра дум за салатата "Уолдорф".

– Слушай, Ивлин, тази вечер в този огромен град има още много коледни купони, на които можех да отида, но аз избрах да дойда при теб. Защо, ще попиташ ти. Защо, питах се и аз. Все още не съм намерил задоволителен отговор,  но фактът си е факт – аз съм тук, така че радвай се и благодари на Бога, скъпа моя.

– О, значи това е подаръкът ми за Коледа, така ли? – пита  тя саркастично. – Ах, колко си мил, Патрик.

– Не, това е подаръкът ти. – Подавам ѝ макаронче, залепнало кой знае как на ръкавела на ризата ми. – Заповядай.

– О, Патрик, иде ми да заплача – отвръща тя и вдига макарончето на светлината на свещта. – Разкошен е. Да си го закача ли още сега?

– Не, нахрани с него някой елф. Ей онзи там изглежда съвсем прегладнял. Извинявай, ама трябва да си взема нещо за пиене.

Подавам ѝ чинията със салатата "Уолдорф", подръпвам закачливо еленовото рогче на главата на Питърсън и се понасям към бара, като си тананикам "Тиха нощ", леко потиснат от тоалетите на дамите тази вечер – кашмирени пуловери, блейзери, дълги вълнени рокли, кадифени костюми блузи с поло-яки. Студено време, какво да се прави. Никаква разголена плът.

Близо до бара е застанал Пол Оуен с чаша шампанско в ръка и  разглежда старинния си сребърен джобен часовник ( без съмнение от "Хамахер Шлемер"). Тъкмо се каня да ида при него и да му подметна пак нещо за проклетата сметка на"Фишър", когато в старанието си да не настъпи един елф в мен се блъсва Хъмфри Райнбек, все още с кашмирено палто "Кромби" от "Лорд енд Тейлър", двуреден вълнен смокинг, памучна риза "Пери Елис", вратовръзка" Хюго Бос"  и хартиени еленови рога на главата.

– Здрасти, Бейтмън, миналата седмица занесох на шивач да  ми преправи едно ново яке от туид на рибена кост – изрецитирва  ми сякаш наизуст копелето недно.

– Е, в такъв случай приемай поздравления – отвръщам и се  здрависвам с него. – Много е... шик.

– Благодаря. – Той се изчервява и свежда поглед. –   Както и да е, та шивачът забелязал, че търговецът свалил оригиналния етикет и зашил на негово място своя. Кажи  ми сега това законно ли е?

– Абе, какво да ти кажа, тая работа е много объркана – отвръщам му, като си пробивам път през тълпата.

– Щом търговецът е купил от производителя една серия  облекла, има законното право да смени оригиналния етикет със своя. Законът обаче не разрешава да се слага етикет на друг търговец.

– Добре де, защо е така? – пита той и се опитва да отпие от мартинито си, без да изостава от мен.

– Защото данните за състава на плата, страната производител и регистрационният номер на производителя трябва да останат непокътнати. Подправянето на етикети  се установява много трудно и такива случаи рядко се  докладват – извиквам през рамо.

Кортни целува Пол Оуен по бузата, ръцете им са здраво стиснати. Заковавам се на място като вдървен. Райнбек  се блъсва в мен. Но тя отминава и маха с ръка на някого в другия край на стаята.

– И как да избягвам такива положения? – провикна си Райнбек зад гърба ми.

– Купувай само известни марки от познати търговци и свали тия рога, Райнбек, че с тях приличаш на малоумник. Извини ме. – Зарязвам го, но преди това виждам, че започва да опипва украсата на главата си. – Оуен! – възкликвам радостно и му подавам ръка, а с другата грабвам едно мартини от подноса на преминаващ елф.

– Маркъс! Весела Коледа! – поздравява ме той и раздрусва ръката ми. – Как я караш? Да не си станал работохолик?

– Май ти ще ставаш работохолик – смигвам му. – Не съм те виждал от доста време.

– Току-що пристигнахме от "Никърбокър Клуб" –  обяснява ми той и поздравява някакъв тип, който се блъсва в него. – Здравей, Кинсли. – После пак се обръща към мен. – Оттук отиваме в "При Нел". Лимузините ни чакат отвън.

–Трябва някой ден да обядваме заедно– подхвърлям, опитвайки се да стигна до въпроса за сметката на "Фишър", без да изглежда нахално.

– Да, чудесно би било – отвръща той. – Можеш да довeдeш и...

– Сесилия ли? – помагам му.

– Да. Сесилия.

– О, Сесилия направо ще... е на седмото небе.

– Ами дай да се уговорим нещо тогава – усмихва се той.

– Добре. Можем да отидем... в "Бернардин" – предлагам му и след кратка пауза добавям: – Правят хубави морски специалитети. Какво ще кажеш?

– "Бернардир" е сред десетте най-добри заведения за тази година в "Загат" – кимва той одобрително. – Сигурно знаеш?

– Можем да хапнем... – отново умишлено правя пауза – ... рибка някаква. Или не искаш?

– Морски таралежи – отвръща Оуен, докато оглежда наоколо. – Мередит страшно си пада по морските таралежи.