Американски психар

Черил, трътлесто маце, което е влюбено в мен, седи зад бюрото си за записване на посетителите и чете клюкарската страница на "Ню Йорк пост". Лицето ѝ светва, когато ме вижда да приближавам по коридора. Поздравява ме, но аз я подминавам, като ѝ хвърлям само един бегъл поглед, защото както никога досега няма навалица пред машината "Стеърмастър" за безкрайно изкачване на стълби, за която обикновено се чака двайсет минути. На нея се развиват най-голямата група мускули от кръста до коленете и се изразходват повече калории за минута, отколкото при аеробиката. Може би в това отношение я превъзхожда само машината за ски бягане.

Може би трябваше да започна със стречинг, но тогава щеше да се наложи да се редя на опашка. Някакъв педераст вече чака след мен и сигурно оглежда гърба, задника и мускулите на краката ми. Днес няма готини гаджета в залата. Само пръчове от Уест Сайд, които ми приличат на безработни актьори и сервитьори от нощни заведения. На машината за помпане на бицепси забелязвам и Мълдуин Батнър от "Сакс", с когото заедно учихме в "Екзитър". Облякъл е спортни шорти, чиито крачоли стигат до коленете му, и потник от изкуствена материя, а на краката си има маратонки "Рийбок". Потя се двайсет минути на "Стеърмастър"-а, после го отстъпвам на якия русоляв педал, който още чака реда си, и се отдавам на упражнения за разтягане. През това време отново се сещам за "Шоуто на Пати Уинтърс" от тази сутрин. Темата на предаването бяха огромните цици и показаха някаква мърла, която си мислела, че гърдите ѝ са много големи, та си направила операция за намаляването им. Веднага се обадих по телефона на Макдърмот, който също гледаше, и до края на репортажа обсъждахме колко тъпа е тази патка. Петнайсетина минути правя стречинг упражнения, после се отправям към машините "Наутилус".

Някога имах личен треньор, Луис Карутърс ми го бе препоръчал. Но след като през есента ми налетя веднъж, реших да си разработя сам програма, която включва и аеробика, и тренировки. При вдигането на тежести редувам обикновените  щанги и гири с машините с хидравлична, пневматична или електромеханична съпротивителна сила. Повечето от машините са много полезни, тъй като педали, свързани с компютър, и ти дават възможност да променяш съпротивителната тяга, без да се налага да ставаш от уреда. Освен това не се получава пренатоварване на мускулите, а да се нараниш е почти невъзможно. Все пак си харесвам щангите, които предлагат универсалност и свобода на действие, макар че на машините има по-разнообразни възможности за вдигане.

На машините за развиване на мускулите на краката правя комплекс от пет упражнения, всяко от което извършвам по десет пъти. Толкова правя и за мускулите на гърба. За стомашните мускули правя шест по петнайсет пъти, а за бицепсите – седем по десет пъти. Преди да се прехвърля на щангите, двайсет минути въртя педалите на  велоергометъра, като през това време преглеждам новия брой на списание "Мъни". На щангите изпълнявам по петнайсет пъти три упражнения за краката – за разпъване, за мускулите и преси. После – три упражнения по двайсет пъти за мишците, три по двайсет вдигания на щангата в наведено положение за мускулите на гърба и по двайсет изхвърляния и изтласквания. За мускулите на гърдите правя три по двайсет преси, легнал върху пейка. За раменните мускули изпълнявам три спускания и повдигания на щангата зад главата и изтласквания в седнало положение. Накрая за трицепсите изпълнявам три по двайсет набирания и лицеви опори на пейка. След няколко упражнения за разтягане взимам бърз душ и отивам във видеотеката, където връщам две касети, взети под наем в понеделник – "Тя в мъжкия изправителен интернат" и "Двойно тяло", но всъщност пренаемам касетата с филма "Двойно тяло", защото искам тази вечер да го гледам още веднъж, въпреки че едва ли ще има време да онанирам при сцената с умъртвяването на една жена с бормашина, тъй като в седем и половина имам среща с Кортни в "Кафе Люксембург".

Среща

След упражненията в "Екеклузив" и един як масаж шиацу  на път за вкъщи спирам пред една вестникарска будка и разглеждам рафта с надпис "Само за възрастни", без да свалям слушалките на уокмена – идващите от тях успокояващи звуци на "Канон в ре мажор" на Пахелбел някак допълват големите ярки снимки в списанията, които разгръщам. Купувам си "Лесбийки с вибратор" и "Путка върху путка" заедно със "Спортс Илюстрейтид" и новия брой на "Ескуайър", въпреки че съм абониран за последните две и дори вече ги получих по пощата. Изчаквам да се разкарат всички от будката и тогава отивам да платя. Когато ми подава списанията и рестото, продавачът сочи с пръст клюновидния си нос и ми казва нещо. Намалявам музиката от уокмена, повдигам едната слушалка и го питам:

– Какво има?

Той пак докосва носа си и с почти неразбираем диалект казва   нещо като "Ношът ви кърфи".

Оставям на рафта куфарчето си "Ботега Венета" и повдигам  пръст към лицето си. Той се овлажнява и почервенява  от кръв. Бъркам в палтото от "Хюго Бос", вадя носна кърпа "Поло" и избърсвам кръвта. Кимам за благодарност на продавача, слагам си отново тъмните очила"Уейфарър", тип авиаторски, и си тръгвам. Мамка му на тоя иранец.

Във фоайето на сградата, в която живея, се спирам пред портиерната и се опитвам да привлека вниманието па някакъв непознат за мен чернокож испаноговорещ пазач. Той дърдори по телефона със съпругата си или с търговския си посредник, а може би с някой закъсал за крек наркоман. Когато най-после го осенява гениалната мисъл, че искам да му кажа нещо, въздъхва, обръща нагоре очи и вика на другия да не затваря.

– К'во шъ убичати? – промърморва.

– Вижте – започвам с най-учтивия тон, на който съм способен, – бихте ли уведомили домоуправителя за това, че таванът ми се е пропукал и...

Спирам дотук. Той ме зяпа така, сякаш съм прекрачил някаква тайнствена граница, и започвам да се чудя коя ли дума така го озадачи. "Домоуправител"? Или "таван"? А може би учтивото "бихте ли"?

– К'во ишкати? – въздъхва той тежко, втренчен отчаяно в мен.

Поглеждам мраморния под, също въздъхвам тежко и опитвам пак.

– Абе, не знам. Кажете на домоуправителя, че искам да говоря с него. Аз съм Бейтмън... от апартамент 10-И.

Когато вдигам глава да видя дали това е вече по-ясно, очите ми срещат безизразната маска на тъпото му лице. Аз съм призрак за този човек, мисля си. Аз съм нещо нереално, не съвсем осезаемо, при това явно му преча. Той кимва, връща се на телефона и продължава разговора си на диалект, какъвто никога не съм чувал.

Прибирам си пощата – каталог за поло, разписка от "Американ Експрес", юнският брой на "Плейбой", покана за служебен банкет в един нов клуб на име "Бедлъм". После отивам при асансьора и докато влизам, разглеждам рекламната брошура на "Ралф Лоран". Натискам бутона за моя етаж и бутона за затваряне на вратите, но някой се вмъква на бегом и инстинктивно се обръщам да го поздравя. Оказва се актьорът Том Круз, който живее в надстройката, и без да го питам, натискам бутона за неговия етаж, той ми кимва в знак на благодарност и забива поглед в бързо редуващите се светещи номера на етажите над вратите. В действителност той е по-нисък, отколкото изглежда на екрана, носи черни очила "Уейфарър", също като моите. Облечен е в сини джинси, бяла трикотажна фланелка и сако от "Армани".

За да наруша видимо неловкото мълчание, прочиствам леко гърлото си и казвам:

– Мисля, че бяхте много добър в "Барман". Много хубав филм, да, както и "Топ гън". Него наистина си го биваше.

Той извръща очи от мигащите числа и ме поглежда право в очите.