Американски психар

– "Дорсия".

– Ммм, прощавайте, знам, че е малко късно, но не е ли възможно да запазя една маса за двама за осем и половина, може и за девет? – питам със затворени очи и здраво стиснати клепачи.

Никакъв отговор, само шумът на тълпата в заведението, оглушителен дори за мен. Отварям очи и си представям пак главният келнер прелиства книгата за резервации, за да види дали някоя не е отменена. И в този момент го чувам да се хили, отначало тихо, но постепенно минава в гръмогласен смях, който изведнъж спира, когато ми затваря телефона.

Тотално сбъркан и побеснял, започвам да обмислям какво да правя сега, в ухото ми бръмчи сигналът на отворения телефон. Стягам се, броя до шест и взимам отново справочника "Загат". Постепенно паниката ми отминава и започвам да се концентрирам върху едничката цел – да уредя резервация за осем и половина някъде, дори да не е толкова модно заведение като "Дорсия", но поне да е от следващата поред категория. В крайна сметка успявам – в "Баркадия" запазвам маса за двама за девет часа, и то само защото някой се е отказал. Патриша може би ще бъде разочарована, но мисля, че в "Баркадия" ще ѝ хареса – масите не са нагъчкани една до друга, осветлението е меко и предразполагащо, а кухнята е Нова Югозападна. Пък и да не ѝ хареса, майната ѝ на тая мръсница, да не би да ме осъди за това?

Доста се поизпотих в спортния клуб днес след работа, но напрежението пак ме връхлита, затова правя деветдесет коремни преси, сто и петдесет лицеви опори и двайсетина минути тичам на място, докато слушам новия компактдиск на Хюи Люис. Взимам горещ душ, след което използвам нова четка от "Касуел Маси" и измивам тялото си с "Грюн", намазвам се с овлажнител от "Лубридерм" и слагам на лицето си крем "Нютрогена". Колебая се между два костюма. Единият е "Бил Робинсън" от вълнен креп, купих го от "Сакс" с памучна жакардова риза "Шаривари" и вратовръзка "Армани". Другият е със сако от кашмирена вълна, памучна риза и вълнени панталони с набор от "Аликзандър Джулиън", вратовръзката е копринена на точки "Бил Блас". Този панталон навярно е дебеличък за май, но ако Патриша е с онзи тоалет от "Карл Лагерфелд", както предполагам, тогава ще обуя него, защото ще подхожда на костюма ѝ. Обувките са мокасини "А. Тестони" от крокодилска кожа.

Бутилка "Шарфенбергер" се охлажда в алуминиевата кошница на изстудителя за шампанско "Кристин ван дер Хурд", поставен на посребрен поднос "Кристофъл". Това шампанско не е лошо – е, не е като "Кристал", но защо ли да хабя бутилка "Кристал" заради някаква си мърла. Тя и без това едва ли прави разлика между двете марки. Изпивам една чаша, докато я чакам, като от време на време подреждам животинските фигурки от "Стюбен" върху стъклото на масичката или прелиствам последната книга твърди корици, която купих – нещо от Гарисън Кейлър. Патриша закъснява.

Докато чакам на дивана в хола и слушам Cherish на "Лавин Спуунфул" по стереоуредбата "Вурлицер", стигам до извода, че на Патриша тази вечер ще ѝ се размине, защото няма изневиделица да извадя нож и да я намушкам ей така, само за идеята, никакво удоволствие няма да изпитам от кръвта, която ще шурне от прерязаното ѝ гърло или от избодените ѝ очи. Късмет ще извади това момиче, макар че за късмета няма логично обяснение. Навярно тази вечер я пази богатството на семейството ѝ или пък ще се отърве просто защото аз така съм решил. Може би изпитата чаша шампанско ми е убила хъса или пък не искам да си съсипвам костюма "Аликзандър Джулиън" с кръвта на тази пачавра. Каквото и да стане, фактът си е факт: Патриша ще остане жива и тази победа не се нуждае от ничие усилие, въображение или умение. Просто така върви светът, моят свят.

Тя пристига с трийсет минути закъснение и нареждам на портиера да я пусне да се качи, въпреки че я посрещам пред вратата на апартамента вече с ключ в ръка. Неочаквано за мен не е с костюма от "Карл Лагерфелд", но въпреки това изглежда доста прилично: копринена блуза с високи маншети от "Луис Дел'Олио" и бродирани кадифени панталони от "Сакс", кристални обеци "Уенди Гел" и златисти обувки с каишки отзад. Изчаквам да се качим в таксито и чак тогава ѝ съобщавам, че не отиваме в "Дорсия", и се извинявам надълго и нашироко с объркани телефонни линии, пожар и отмъстителен главен келнер. Щом чува вестта, тя казва само едно "Уф!", отказва да слуша обясненията ми и се обръща да гледа навън. Опитвам се да я ободря, като ѝ разказвам колко модерен и луксозен е ресторантът, в който отиваме, обяснявам как там правят спагети с копър и банани, колко хубави са десертите, но тя само клати глава и накрая стигам дотам, мамка ѝ мръсна, да ѝ заявя, че "Баркадия" вече е по-скъп ресторант от "Дорсия", но тя е непреклонна. Обзалагам се, че сълзи са изпълнили очите ѝ.

Проговаря чак когато ни настаняват на централна маса, по-близо до дъното на главната зала, и то за да си поръча "Белини". За предястие си избирам равиоли и компот от ябълки, а за вечеря – вретено със сос. Тя си поръчва риба с лук и орехови ядки, а за предястие – супа с фъстъчено масло и месо от пушена патица с картофено пюре, което изглежда малко странно, но всъщност е доста вкусно. В списание "Ню Йорк" го бяха окачествили като "игриво, но тайнствено малко блюдо" и аз го предавам на Патриша, която запалва цигара, без да обърне внимание на поднесената от мен кибритена клечка, отпуска се на облегалката на стола и пуфка дима право в лицето ми, като от време на време ми хвърля унищожителни погледи, които като джентълмен се правя, че не забелязвам. Щом пристига яденето, забивам поглед в чинията си и дълго съзерцавам порцията – тъмночервено месо, покрито с разтопено сирене, боядисано в розово със сок от нар и в гъст сос с картофи и резенчета манго по ръба на голямата черна чиния – малко съм объркан и колебливо хващам вилицата.

Въпреки че вечерята продължава само деветдесет минути, имам чувството, че седим в "Баркадия" цяла седмица и макар че не ми се ходи много-много в "Тунела", мисля, че това ще е достойно наказание за поведението на Патриша. Сметката е триста и двайсет долара (всъщност по-малко, отколкото очаквах) и я плащам с кредитната си карта "Американ Експрес". По пътя в таксито зяпам таксиметровия апарат, шофьорът се опитва да завърже разговор с Патриша, но тя изобщо не му обръща внимание, проверява грима си в огледалцето от комплекта "Гучи", добавя още червило на вече дебело намазаните си устни.

Имаше бейзболен мач тази вечер, който забравих да запиша на видеото и няма да мога да гледам, след като се прибера, но се сещам, че след работа купих две списания, с които ще убия някой и друг час. Поглеждам "Ролекс"-а си и разбирам, че ако пием по едно и дори по две, ще успея да се  прибера за телевизионното шоу "В късната вечер с Дейвид  Летърман". Въпреки че на външен вид Патриша е доста  секси и не бих имал нищо против да я изчукам, мисълта, че трябва да бъда нежен с нея, да ѝ се извиня за вечерта, задето не се уреди работата в "Дорсия" (макар че "Баркадия" се оказа двойно по-скъп ресторант), ме отказва от тия мераци. На тая мръсница сигурно ѝ е много криво, че не сме с лимузина.

Таксито спира пред "Тунела". Плащам и оставям на шофьора приличен бакшиш. Отварям вратата на Патриша, която не поема протегнатата ми към нея ръка и излиза без моя помощ. Тази вечер няма никой край оградителните въжета. Всъщност единствената жива душа по Двайсет и четвърта улица е един бездомник, сгърчил се от  болка до кофа за боклук в очакване да му подхвърлят пара или нещо за ядене. Минаваме бързо покрай него, тъй като единият от тримата портиери зад въжетата ни дава път, а  друг ме потупва по гърба с едно учтиво: "Как сте, господин Маккалъф?" Кимвам му, докато държа отворена вратата за Патриша, и преди да вляза след нея, отвръщам: "Чудесно, ммм... Джим" и се здрависвам с него.