Американски психар

– Филмът се казваше "Коктейл" – отговаря ми тихо.

–  Моля? – мънкам объркано.

Той също прочиства гърлото си.

– "Коктейл". А не "Барман". Филмът де, казваше се "Коктейл".

Настъпва по-дълга пауза, единствено шумът от въжетата, издигащи асансьора, нарушава настъпилата явна и тежка тишина между нас.

– Ама, разбира се... Точно така – казвам, сякаш заглавието на филма току-що е озарило паметта ми. – "Коктейл", така беше, да. Браво, Бейтмън, къде ти е акълът? – Въртя глава, сякаш да се отърва от грешката, и за да замажа нещата, протягам ръка. – Здравейте. Аз съм Пат Бейтмън.

Круз се здрависва с мен нерешително.

– Е, как е – продължавам, – харесва ли ви да живеете тук?

Той мисли дълго, преди да отговори:

– Май да.

– Страхотно е. Нали?

Той кима, без да ме погледне, а аз отново натискам бутона за моя етаж, съвсем неволно. Пак стоим и мълчим.

– Значи... "Коктейл" – проговарям след малко. – Така се казваше, наистина.

Той не продумва, дори не кимва с глава, а е вперил в мен очи, сваля тъмните си очила и с лека гримаса ме осведомява:

– Носът ви... ъъъ, кърви.

Онемявам за миг, после се сещам, че трябва да направя нещо. Правя се на объркан, недоверчиво опипвам носа си, вадя носната кърпичка "Поло" – вече изцапана с кафяви кървави петна – и избърсвам ноздрите си. С всичко това се справям отлично.

– Сигурно е от налягането – отбелязвам. – Много бързо се изкачихме нависоко.

Той кимва, но не казва нищо. Гледа мигащите номера на етажите.

Асансьорът спира и когато вратите се отварят, му викам на Том:

– Аз съм голям ваш почитател. Толкова се радвам, че най-после се видяхме.

– О, да.

Круз ме дарява с известната си усмивка и посяга към бутона за затваряне на вратите.

Момичето, с което имам среща тази вечер – Патриша Уоръл (русокоса, фотомодел, наскоро напуснала "Суийт Брайър" още след първия семестър), е оставило две съобщения, записани на телефонния секретар. Страшно важно било да ѝ се обадя. Докато разхлабвам синята копринена вратовръзка "Бил Робинсън", чийто десен е вдъхновен от Матис, набирам телефонния ѝ номер и прекосявам апартамента с безжичния апарат в ръка, за да включа климатичната инсталация.

Тя отговаря след третия сигнал.

– Ало?

– Патриша. Здравей. Пат Бейтмън е.

– О, здравей. Слушай, говоря по другия телефон. Може ли да ти звънна после?

– Ами... – колебая се аз.

– Виж, от спортния ми клуб се обаждат. Нещо са объркали сметката ми. След секунда ще ти се обадя.

– Добре – отвръщам и затварям.

Отивам в спалнята и свалям всичките дрехи, с които бях днес: вълнен костюм, десен рибена кост, с широки панталони от "Джорджо Кореджиари", памучна риза "Ралф Лоран" и обувки "Коул Хаан" от чортова кожа. Навличам боксьорски шорти, които купих от "Барни" за шейсет долара, и започвам да правя разпускащи упражнения с телефона в ръка в очакване Патриша да се обади. След десет минути телефонът звъни, изчаквам шест сигнала, преди да се обадя.

– Здравей. Патриша съм.

– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.

– Разбира се.

Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:

– Здрасти. Съжалявам.

– Няма нищо.

– Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш   към осем.

– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.

– О, не – ръмжа. – Какво има сега?

– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...

– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.

– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...

Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.

– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"

– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.

Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.

– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".

– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.

– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.

– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.

– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.

– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.

Тя мълчи известно време, преди да опита отново.

– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.

– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.

– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.

– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.

– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.

– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.

Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.

– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?

– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.

– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.

– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.

– Слушай. Какво решаваш? – питам направо. – Ако няма да идваш, ще трябва да поканя друг. Нямаш ли случайно телефонния номер на Емили Хамилтън?

– Е де, Патрик, не бъди... зъл – смее се тя нервно. – Те ще свирят още две вечери, така че мога да ги видя и утре. Само се успокой, чуваш ли?

– Добре – отвръщам. – Спокоен съм.

– Та в колко казваш да дойда? – пита Ресторантската Курва.

– В осем – сопвам ѝ се, защото вече ми писна от нея.

– Чудесно – изчуруликва тя и добавя сластно: – Ще се видим точно в осем.

И стои на телефона, сякаш трябва да ѝ казвам още нещо, може би да я поздравя за правилния избор. Но нямам време  за подобни глупости и затварям бързо телефона.

Веднага щом свършвам разговора с Патриша, се втурвам през стаята, грабвам справочника "Загат" и трескаво ровя из него за телефона на "Дорсия". С треперещи пръсти набирам номера. Заето. Обзет от паника, включвам апарата на постоянно автоматично набиране. Пет минути нищо освен сигнал "заето", злокобен и непоколебим. Най-сетне – свободно. В секундите, преди да отговорят, адреналин нахлува в кръвта ми и имам чувството, че ще се  пръсна.

– "Дорсия" – обажда се глас, но от шума зад него не мога да определя дали е жена или мъж. – Моля, изчакайте.

Шумът от навалицата е почти като на препълнен футболен стадион и едва събирам кураж да не затворя телефона. Чакам така може би пет минути, дланта ми се изпотява и  ме заболяват пръстите да стискам слушалката, разкъсван между съзнанието за безполезността на усилието и надеждата, че може да имам късмет. Започвам и да се ядосвам, че не направих резервация по-рано, а можеше и  Джийн да свърши тази работа. Гласът отново се обажда, този път по-грубо.