Американски психар

Той посочва зад гърба си.

– Накъде ли водят тия релси?

Появяват се лазерни светлини.

– Не знам – отговарям след дълга пауза, колко дълга – и това не знам.

Омръзва ми да гледам Прайс, който стои неподвижен и безмълвен. Извръща поглед от релсите само за да потърси Мадисън или Рикардо. Кьораво маце не се вижда, навсякъде само колеги от Уолстрийт в смокинги. Единствената жена, която забелязвам, танцува сама в един ъгъл под звуците на парче, което мисля, че се казваше Love Triangle. Облечена е в някакъв жакет с пайети от "Роналдъс Шамаск", опитвам се да я разгледам по-добре, но очакването на кокаина ме изнервя и започвам да дъвча крайчеца на един куверт, пък и някакъв тип от Уолстрийт, който прилича на Борис Кънингам, застава точно пред мен и от гърба му не мога да видя нищо. Вече се каня да прескоча пак до бара, но точно тогава Мадисън се появява отново – след двайсет минути – задъхан, ухилен до уши, здрависва се със запотения и помръкнал Прайс, който си тръгва толкова бързо, че Тед дори не успява да го потупа приятелски по гърба и ръката му увисва във въздуха.

Поемам след Прайс обратно покрай бара и дансинга, подминаваме стълбите към приземния етаж и дългата опашка пред дамската тоалетна, което изглежда доста странно, тъй като тази вечер в клуба почти няма жени, и накрая хлътваме в мъжката. Вътре няма никого, вмъкваме се и двамата в една кабина и той залоства вратата.

– Целият треперя – проговаря Прайс и ми подава малкото пликче. – Ти го отвори.

Поемам го от него, внимателно разгръщам крайчетата му и излагам грамчето прашец на слабата неонова светлина –  вижда ми се по-малко.

– Я – шепне Прайс с изненадващо тих глас, – не е кой знае колко много, а?

И се навежда напред да го разгледа.

– Може и така да ни се струва от светлината – успокоявам го.

– Какво му става на тоя Рикардо? – чуди се той и зяпа кокаина.

– Шшт – прошепвам и вадя платинената си карта "Американ Експрес". – Хайде, давай.

– Това копеле да не продава вече на милиграми? – възмущава се Прайс и гребва от прашеца със собствената си кредитна карта "Американ Експрес", поднася я до носа си и вдишва дълбоко с ноздрите. Мълчи известно време и след това изсъсква:

– Мамка му на тоя педал!

– Какво има?

– Пробутал ни е от слабия, копелето му мръсно!

Той чак се задъхва от яд. Опитвам малко и стигам до същия извод.

– Да, от слабия е, ама мисля, че ако глътнем повечко, ще свърши работа...

Но Прайс не ме слуша, защото е побеснял, лицето му е станало мораво, по бузите му се стичат струйки пот. Крещи, сякаш е моя вината, сякаш аз съм предложил да купим праха от Мадисън.

– Искам да се изкефя, Бейтмън – бавно започва Прайс и гласът му постепенно се издига. – Разбираш ли, не ми трябва този ученически боклук!

– Можеш да си го сложиш в кафето с мляко – провиква се някой от съседната кабина.

Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.

– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.

Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.

– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?

Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.

– Абе, хич да не ви пука...

– Еби се в гъза! – изревава Прайс.

– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.

– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.

Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва:

– Добре, давай сега.

– Така те искам – насърчавам го.

Един след друг гребваме с картите от плика, докато вече не може да се вземе нищо с тях, и тогава попиваме прашеца с пръсти и облизваме върховете им. При мен ефектът е почти нулев, но с още едно уиски "Джей енд Би" може и да се получи нещо.

Излизаме от кабината и мием ръцете си, като се взираме в отражението си в огледалото. Когато решаваме, че всичко е наред, поемаме обратно към Залата с полилеите. Става ми горещо и съжалявам, че не си оставих палтото "Армани" на гардероба, но независимо от оплакванията на Прайс настроението ми се подобрява и след минута вече съм на бара и се опитвам да привлека вниманието на готината барманка. Чакам доста дълго и накрая вадя двайсетачка и я слагам пред нея. Това помага. Поръчвам две двойни водки "Столичная" с лед. Тя ги налива пред мен.

Гот ми е и извиквам:

– Ей, не учиш ли в Нюйоркския университет?

Тя поклаща отрицателно глава, без дори да се усмихне.

– Да не би да си от "Хънтър"?

Пак отрицателно кимане. И в "Хънтър" не учи.

– Значи в Колумбийския? – викам този път на майтап.

Тя не вдига очи от водките. Решавам да прекратя разговора и удрям кувертите на барплота до двете чаши, които слага пред мен. Тя обаче пак клати глава и ми изкрещява:

– Минава единайсет, кувертите не важат, даваме само срещу пари. Това прави двайсет и пет долара.

Без да протестирам, вадя портфейла от кожа на газела и подавам петдесетачка, която тя поглежда презрително, и с въздишка се обръща към касата, за да ми върне рестото.

Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.

– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.

Но на лицето ми грее усмивка.

Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.

Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.

– Не ти ли е гот? – питам го.

– Ти как си? – провиква се Оуен.

– На върха на щастието – отговарям.

От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.

– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.

– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.

– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.

– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.

– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.

– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?

– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?

– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!

Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.

– Добре де, къде отиваш?

– На майната си!

– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?

– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.

– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?