Американски психар

Влизаме вътре и след като плащам петдесет долара за двама ни, се отправям направо към бара, без да поглеждам назад дали Патриша ме следва. Поръчвам си едно уиски "Джей енд Би" с лед. Тя иска "Перие", без лимон, и си го поръчва сама. Облегнат на бара, бройкам наперената келнерка и чак след като преполовявам уискито, осъзнавам, че нещо не е наред. Не е нито осветлението, нито New sensation на "Инексес", нито пък гаджето зад бара. Има нещо друго. Бавно се обръщам да огледам клуба и виждам, че е абсолютно празен. Патриша и аз сме единствените клиенти. С изключение на келнерката, в "Тунела" няма никого освен нас двамата. След New sensation започва The Devil inside и музиката е надута до краен предел, но не изглежда толкова сипна, защото я няма тълпата, опитваща се да я надвика, а дансингът ми се струва необятен сега, когато на него няма жива душа.

Отлепвам се от бара и решавам да проверя другите части на заведението. Очаквах Патриша да тръгне с мен, но тя си остава на мястото. Никой не пази стълбите към приземния бар и докато се спускам по тях, музиката отгоре постепенно заглъхва и на нейно място се настанява Белинда Карлайл с I feel free. Долу има само една двойка, приличат на Сам и Айлийн Санфорд, но тук е по-тъмно, по-топло и навярно греша. Седят на бара и пият шампанско. Минавам покрай тях и се насочвам право към някакъв баровец, на вид мексиканец, отпуснал се в едно от креслата в дъното. Носи двуредно вълнено сако и панталони от "Марио Валентино", памучна фланелка "Агнес Би" и кожено сабо (на бос крак) от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". До него седи готино мускулесто гадже – прилича на европейка – с мръсно руса коса, големи цици, загоряла кожа, без грим, пуши цигара "Мерит Ултра Лайт", вмъкнала се е в тясна рокля с щампа на зеброва кожа от "Патрик Кели" и е обула обувки с високи токчета, украсени с фалшиви диаманти.

Питам баровеца дали се казва Рикардо.

– Точно така – кимва той.

Поисквам му един грам, казвам, че Мадисън ме праща. Вадя портфейла си и му подавам една петдесетачка и две по двайсет. Той казва на европейския боклук до него да му даде чантичката си. Тя изважда кадифена чантичка "Ан Мур". Рикардо бръква вътре и ми подава малко сгънато пликче. Преди да си тръгна, гаджето казва, че харесва портфейла ми от кожа на газела. Отвръщам, че нямам нищо против да си го потъркам между циците ѝ, а после да ѝ  резна ръчичките, но музиката (Джордж Майкъл пее Faith) е твърде силна и тя не ме чува.

Връщам се горе и заварвам Патриша там, където я оставих, сама на бара, с "Перие" в ръка.

– Виж, Патрик – започва тя с по-мек тон, – искам да знаеш само, че съм...

– Кучка? Слушай, зарежи това, искаш ли кокаинче? –прекъсвам я.

– Уф, да... Не е лошо. – Съвсем е объркана.

– Добре, идвай – извиквам и я хващам за ръка.

Тя оставя чашата на бара и тръгва след мен през пустия клуб, нагоре по стълбите към тоалетните. Всъщност няма причина да не го шмръкнем и долу в бара, ала това е малко неприлично, та затуй се завираме в една от кабините на мъжката тоалетна. Навън пред тоалетните се отпускам на някакъв диван и запалвам една от нейните цигари, а тя слиза долу да вземе по нещо за пиене.

Връща се и започва да се извинява за поведението си на вечерята.

– Виж, наистина ми хареса много в "Баркадия", кухнята е страхотна, а сорбето от манго направо ме хвърли в оркестъра. Не съжалявам, че не отидохме в "Дорсия". Можем да вечеряме там друг път, знам, че си опитал всичко, за да бъдем там тази вечер, но просто е било претъпкано.Обаче наистина, кухнята в "Баркадия" страшно ми хареса. Откога са го открили? Мисля, че преди три-четири месеца, а? Четох за него статия в "Ню Йорк" или в "Гурме", не се сещам точно... Както и да е, искаш ли да дойдеш с мен на концерта на тази група утре вечер? Ако искаш, можем първо да вечеряме в "Дорсия" и после да отидем да чуем как свири Уолъс с тях. Защо пък след това да не отидем в "Дорсия" или не работи толкова до късно, а? Патрик, сриозно ти казвам, трябва да ги чуеш. Аватар е страхотен  вокалист и дори мисля, че по едно време бях влюбена в него... всъщност само ме привличаше, не бях влюбена. Наистина тогава харесвах Уолъс, но той се забърка в онази каша с инвестициите в банката и така затъна, че просто не виждах как би могъл да се измъкне. Не кокаинът, а тази бъркотия го съсипа. И аз го знаех, ама като виждах, че всичко се разпада, реших, че ще е най-добре да поддържаме приятелство, но нищо повече, никакви...

"Джей енд Би", мисля си. Чаша "Джей енд Би" в дясната ми ръка, мисля си. Ръка, мисля си. "Шаривари". Риза от "Шаривари". Джейми Герц, мисля си. Ще ми се да изчукам Джейми Герц, мисля си. "Порше 911". Куче шарпей, мисля си. Не е лошо да си имам шарпей, мисля си. На двайсет и шест години съм, мисля си. Догодина ще съм на двайсет и седем. Валиум. Добре ще ми дойде един валиум. Не, два валиума, мисля си. Безжичен телефон, мисля си.

Химическо чистене

Китайците, при които обикновено давам за химическо чистене окървавените си дрехи, ми върнаха вчера едно сако"Сопрани", две бели ризи "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Агнес Би", по която все още личат петънца от нечия кръв. До срещата ми на обяд има още четирийсет минути, през които смятам да отскоча до китайците и да се оплача. Освен сакото "Сопрани", двете ризи и вратовръзки, взимам и една чанта с окървавени чаршафи, които също да дам за чистене. Ателието се намира на двайсет преки от жилището ми нагоре към Уест Сайд, почти до Колумбийския университет, и тъй като никога преди не съм ходил дотам, разстоянието ме изненадва (преди винаги идваха да взимат дрехите ми от дома след мое обаждане по телефона и ги връщаха до двайсет и четири часа). Ето защо няма да ми остане време да си свърша някои работи из града, още повече, че се успах тази сутрин след среднощното шмъркане на кокаин с Чарлс Грифин и Хилтън Ашбъри, започнало съвсем невинно на банкет на някакво списание в "Ем Кей", на който се натресохме непоканени, и завършило пред автомат за банкноти някъде към пет сутринта. Пропуснах и "Шоуто на Пати Уинтърс", което всъшност  беше повторение на интервю с президента, така че според мен загубата не бе голяма.

Напрегнат съм, косата ми е зализана назад, на носа ми стоят очилата "Уейфарър", главата ме цепи, а между зъбите ми се мъдри незапалена пура. Облечен съм в черен костюм "Армани", бяла памучна риза "Армани" и копринена  вратовръзка – също от "Армани". Изглеждам страхотно, но червата в стомаха ми се преобръщат, а черепът ми ще се пръсне. Точно пред входа на ателието за химическо чистене минавам покрай хленчещ скитник, възрастен – на около четирийсет или петдесет години, подпухнал и лепкав от мръсотия, а в мига, когато отварям вратата, забелязвам, че на всичко отгоре е и сляп, та тогава стъпвам върху крака му, който всъщност не е цял. Той изпуска паничката за подаяния и дребни монети се разсипват по тротоара. Нарочно ли го направих? Как мислите, а? Или без да искам?

После цели десет минути пъхам кървавите петна под носа на дребничката стара китайка, която според мен е собственичка на ателието. Тя дори довежда отвътре съпруга си, защото не мога да ѝ разбера нито една дума. Но той стои и мълчи като пън, дори не си дава труд да превежда. Старата жена продължава да ломоти нещо на китайския си език и накрая решавам да се намеся.

– Слушай, за момент само... – Вдигам ръка с пура между пръстите, сакото "Сопрани" е прехвърлено върху другата ми ръка. – Това не... шшштт, чакай... това не са основателни причини.

Китайката продължава да писука нещо, като повдига с дребната си ръка ръкавите на сакото. Отблъсквам ръката ѝ, навеждам се напред към нея и питам бавно: