Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Точно срещу него бяха застанали Аврамов и Спасов. Аврамов бе смъртноблед, в сухите му ръце потреперваха като при треска свитък листа, навярно надгробното слово. Той вече не поглеждаше към него от страх да не се разплаче, както преди малко бе разплакал майка му. Но и към вуйчо си не смееше да гледа. От мястото се виждаше само сивата му коса и изтънелия връх на носа му. И обувките му се виждаха — лачени, изсъхнали, с едри гънки на сгъвките, тъй като навярно не бяха обувани от години. Беше помолил майка си да ги покрие с цветята, но тя само бе изсумтяла нещо неразбрано. Тия страшни обувки сгъстяваха мъката в гърдите му или някъде там по-долу, в стомашната кухина и сякаш я превръщаха в някакъв ръбест пластмасов предмет, който докосваше хранопровода и предизвикваше в него слаби гърчове като пред повръщане. И за нещастие, като връх на всички изпитания, внезапно запя хорът. Бяха звуци на Шубертова песен, мелодични и чисти като утринната юнска роса. Той не усети как се разрида, цялото му тяло се разтърси от конвулсии, само противната бакелитова кутия остана на мястото си. Криста силно стисна ръката му, едва чуто промълви в ухото му:
— Мишленце, какво ти е, мило мишленце, успокой се!
Но той не се успокояваше, скритите ридания още по-силно го разтърсваха.
— Какво ти стана? — говореше тя уплашено. — Много те моля, успокой се, плашиш ме!
— Хорът — каза той задавено.
Но тя не разбра думата, която така хрипкаво се бе изтръгнала от устата му, само безпомощно се огледа. За щастие, Сашо скоро се поуспокои, И всичко по-нататък като че ли премина като насън. Държаха се речи, поднесоха се много венци, след това изнесоха ковчега до катафалката. Макар че се бе съвзел, Криста не изпускаше ръката му. На гроба му говори Аврамов, беше много развълнуван, дори не завърши докрай словото си, Сашо само усети как Криста пусна ръката му и отиде при майка си. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега, вдигнаха го малко и след това започнаха да го пускат в прясно изкопания гроб. Той отмести поглед, Криста и майка й се отдалечаваха бавно, с наведени глави, скоро се изгубиха между дърветата. Той се мъчеше да не слуша глухото тропане на буците пръст по ковчега.
Сашо остана там, заедно с майка си, докато гробарите запълниха гроба и започнаха да трупат върху него купищата венци. После си тръгнаха заедно. Очите на майка му бяха все така сухи и страшни, лицето — бледо, не го поглеждаше, не казваше нищо. И все пак най-сетне отвори уста.
— Не познавам колегите му — каза тя. — Трябва да ги поканиш на помена.
— Няма да ги поканя! — намръщи се той.
— Защо? — попита враждебно тя.
— Защото така! — отвърна той нервно. — Защото не искам да гледам как плюскат в дома му… Като не го защитиха, когато трябваше… Всъщност те скъсиха живота му…
— Може и да не са те! — каза тя мрачно. — И не е нужно да поканиш всички… Само които трябва.
— Не! — отвърна той.
— Тогава ще се махнеш и ти! — кресна неочаквано майка му. — Махай се и да не те виждам повече!
Бе спряла край пътеката, лицето й бе съвсем пребледняло, очите й сякаш искряха от гняв и ненавист. Никога досега не я бе виждал в такъв вид.
— Какво ти стана? — попита той стреснато.
— Махай се, махай се! — крещеше тя в изстъпление. — Заедно с нея се махай! И да не сте посмели да ми стъпите в къщата, че чудо ще стане!… Ето, имате си сега апартамент, добре се потрудихте, живейте си в него, да не се наживеете!
Той я гледаше поразен, сякаш не вярваше на очите си. Не, не беше на себе си, погледът й бе като подивял от ярост, в ъглите на устата й се бе утаила лепкава слюнка.
— Майко, моля ти се! Какво ти е? — попита той едва ли не уплашен.
Тя внезапно го изостави, тръгна като несвястна напряко през гробовете, Той едва я настигна.
— Успокой се, майко, моля ти се! — бърбореше младежът тихо и умолително. — Хората са още тук. Не срами паметта му.
Едва последните му думи сякаш я стреснаха. Тя се поогледа с подивелите си очи, после в дъното им като че ли се появи малко свяст. И възкликна като проклятие — ниско и глухо:
— Нещастници!
— Просто не те разбирам! — каза той. — Какво е станало?
— Нещастници! — повтори тя, тоя път като че ли на себе си. — Какво е станало!… Вие го убихте, туй е станало, нещастници такива!… Толкова ли си заблуден, сляп ли си?… И ти, и жена ти — парцали такива!
Той я гледаше изумен.
— Как така — ние? — Чуваш ли се какво приказваш?
— Вие ами, аз ли — каза тя сломено.
Те стояха тъй един срещу друг — настръхнали и пребледнели — и се гледаха едва ли не с изумление, сякаш не бяха хора, майка и син, а чудовища някакви. Сашо си мислеше, че навярно се е побъркала от скръбта, дори се страхуваше да я гледа.
Колкото и да бе странно, той изведнъж разбра. И му се видя в тоя миг съвсем невероятно и грозно, някаква нечовешка и нелепа обида към паметта му — обида на човек с болен ум.
— Това не може да бъде! — каза той глухо. — Ти не си на себе си!
Тоя път не му отговори, само се разплака, както не бе плакала досега. Просто не плачеше, а цивреше, лицето й бе станало и грозно, и смешно едновременно, приличаше в тоя миг не на възрастна жена, а на момиченце, което по някакъв ужасен начин е загубило майка си. И отново тръгна по алеята. И той вървеше заедно с нея, или по-точно половин крачка след нея, все още зашеметен от думите й. Сега, когато вече не беснееше, а плачеше, така дълбоко покъртена и нещастна, той започна да прозира страшната истина. Не, не си е въобразила! Навярно знаеше нещо, което никой друг не знаеше. И бе преживяла тая смърт, както никой не бе я преживял. И изведнъж в главата му нахлуха хиляди малки спомени от вчерашния ден и от днешния, най-много нейната безутешна скръб, която така силно го бе развълнувала, без да има възможност нито да помисли за нея, нито да си я обясни. И изведнъж изтръпна, като пред нещо свръхестествено, и въпреки тежката жега, гърбът му сякаш се вледени. Изминаха тъй двамата, майка и син, десетина крачки, после той се опита да я улови подръка. Тя само се дръпна и още по-силно се разрида. Но той усещаше в себе си, че тоя внезапен поток от сълзи бе залял яростта, бе угасил омразата. Сега тя беше просто нещастна и нищо друго.
— Помисли си, майко! — заговори той тихо. — Откъде мога да знам? Та аз изобщо никога не съм ги виждал заедно!
Тя внезапно спря, погледна го и му зададе тоя въпрос, който от два дни сякаш изгаряше съзнанието й:
— Те откога се познават?
— Не знам точно!… Но много отскоро… От десетина дни навярно.
Като по чудо тия прости думи, които за него не означаваха нищо, сякаш я изпълниха с облекчение, тя притвори очи, А може би е прав тоя нещастник, всъщност откъде може да знае, ако всичко е станало в тяхно отсъствие?
— Нищо! — каза глухо. — Но което ти казах — туй е истината!… И моля ти се повече не ме питай, друго нищо няма да чуеш от мен.
Те тръгнаха отново напред, силното слънце приличаше в черните им отеснели дрехи. Изведнъж се почуствува ужасно жаден, езикът просто залепваше на небцето му. Вече настигнаха процесията, хората вървяха на малки групички, все още леко приведени и мълчаливи. Но никъде в разреденото множество, разтегнато по дължина на алеята, той не зърна двете жени.
— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!
— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.
Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.
