Говорителя на мртвите

— Не искате да воюваме — продължи Човек.

— Точно така.

— И това е всичко?

— Още едно нещо — рече Ендър.

— Онова, което искате, е невъзможно — рече Човек, — а сега ще поискаш и още нещо.

— Третият живот — каза Ендър, — кога започва той? Когато убиете прасенце и то израсне в дърво, така ли е?

— Първият живот е в дървото-майка, където не виждаме светлината и ядем сляпо плътта на майчиното тяло и сока на дървото-майка. Вторият живот е, когато живеем в сянката на гората, в полусянка тичаме, вървим, катерим се, гледаме, пеем и разговаряме, правим неща с ръцете си. Третият живот е, когато се издигнем и пием от слънцето, най-сетне на пълна светлина, без изобщо да се движим, освен от вятъра; само мислим, а през някой ден, когато братята забарабанят по дънера, разговаряме с тях. Да, това е нашият трети живот.

— Хората нямат трети живот.

Човек го погледна озадачен.

— Когато умираме, дори да ни посадите, не пораства нищо. Няма дърво. Ние никога не пием от слънцето. След като умрем, ние сме мъртви.

Човек погледна Уанда.

— Но в другата книга, която ни дадохте… В нея през цялото време се говори за живот след смъртта, за прераждане.

— Не и като дърво — рече Ендър. — Няма нещо, което можеш да докоснеш или да почувстваш. Или да разговаряш с него. Да получиш отговори на въпросите си.

— Не ти вярвам — рече Човек. — Ако това е вярно, тогава защо Пипо и Либо ни накараха да ги посадим?

Новиня клекна до Ендър, докосна го — не, облегна се на него, — за да може да чува по-добре.

— Как ви накараха да ги посадите? — попита Ендър.

— Те направиха големи дарове, завоюваха голяма почит. Хора и прасенца — заедно. Пипо и Мандачува. Либо и Лийф-ийтър. Мандачува и Лийф-ийтър, и двамата смятаха, че ще извоюват третия живот, ала всеки път Пипо и Либо отказваха. Те настояваха да задържат дара за себе си. Защо ще го правят, след като хората нямат трети живот?

Тогава се чу гласът на Новиня — дрезгав и изпълнен с чувство:

— Какво трябваше да сторят, за да дарят Мандачува и Лийф-ийтър с третия живот?

— Да ги посадят, разбира се — рече Човек. — Също както и днес.

— Какво също за днес? — попита Ендър.

— Ти и аз — рече Човек. — Човек и Говорителя на мъртвите. Ако сключим днес договора, тъй че съпругите и хората да постигнат съгласие, тогава това ще е велик, благодатен ден. Тъй че или ти ще ме дариш с трети живот, или аз ще даря теб.

— Със собствените си ръце?

— Разбира се — рече Човек. — Ако не ми направиш тази чест, тогава аз ще трябва да ти я окажа.

Ендър си спомни картината, която бе видял само преди две седмици: разпарчедисаното, изкормено тяло на Пипо с извадени вътрешни органи, разпръснати край него.

— Човек — рече Ендър, — най-лошото престъпление, което хората могат да извършат, е убийството. А пък един от най-лошите начини то да бъде извършено, е да вземеш жив човек, да го разрежеш и да го заболи толкова много, че да умре.

Човек отново клекна за малко, опитваше се да проумее казаното.

— Говорителю — рече най-сетне той, — в съзнанието си виждам това по два начина. Ако хората нямат трети живот, тогава посаждането им е убийство завинаги. В нашите очи Пипо и Либо бяха решили да запазят тази чест за себе си и оставиха Мандачува и Лийф-ийтър такива, каквито ги виждаш сега, да умрат, без да получат почит за постиженията си. В нашите очи вие, хората, дойдохте иззад оградата на хълма и ги откъснахте от земята, преди корените им да са се развили. В нашите очи вие извършихте убийство, когато отнесохте Пипо и Либо. Ала сега го виждам по друг начин. Пипо и Либо не са искали да отнесат Мандачува и Лийф-ийтър в третия живот, защото за тях това би означавало убийство. Затова те доброволно са жертвали живота си, за да не им се налага да убиват някого от нас.

— Да — рече Новиня.

— Но ако е така, защо тогава вие, хората, след като ги видяхте на хълма, защо не дойдохте в гората и не ни избихте всички? Защо не запалихте голям огън, който да погълне всичките ни бащи и самото дърво-майка?

Лийф-ийтър изкрещя от началото на гората, ужасен, пронизителен вик на непоносима мъка.

— Ако бяхте отсекли едно от дърветата ни — рече Човек. — Ако бяхте убили едно-единствено дърво, ние щяхме да ви нападнем през нощта и щяхме да ви избием до един. А и да оцелееше някой от вас, нашите пратеници щяха да предадат тази история на всички останали племена и никой от вас не би напуснал жив тази планета. Защо не ни убихте заради убийството на Пипо и на Либо?

Тежко задъхан, Мандачува изведнъж се появи зад Човек. Хвърли се на земята с протегнати към Ендър ръце:

— Аз го разрязах с тези ръце — изплака той. — Опитах се да му направя чест, а съм убил дървото му завинаги!

— Не — рече Ендър. Хвана ръцете на Мандачува. Задържа ги. — Вие и двамата сте смятали, че спасявате живота на другия. Той те е наранил, ти — също, да, убил си го, но и двамата сте смятали, че правите добро. Това е било достатъчно, но дотук. Сега знаете истината, както я знаем и ние. Знаете, че когато посегнете с нож на човешко същество, то умира завинаги. Това е последната точка в договора, Човек. Никога не предавайте друг човек на третия живот, защото ние не знаем как да стигнем до него.

— Когато разкажа всичко това на съпругите — рече Човек, — ще чуете такава ужасна скръб, че ще ви се стори, като че ли дървета се чупят в силна, гръмотевична буря.

Обърна се и застана пред Шаутър, поговори известно време с нея. Сетне се обърна към Ендър.

— Вървете си сега.

— Още не сме постигнали съглашението.

— Трябва да говоря с всички жени. Те никога няма да се съгласят, ако сте тук, в сянката на дървото-майка, без да има кой да защити малките. Ароу ще ви изведе от гората. Чакайте ме на склона на хълма, където Рутър е на пост пред портата. Поспете, ако можете. Аз ще представя договора пред съпругите и ще се опитам да ги накарам да разберат, че трябва да се отнесем с другите племена тъй добронамерено, както вие се отнесохте с нас.

Човек импулсивно протегна ръка и докосна Ендър по корема.

— Аз постигнах своето съгласие — каза той на Ендър. — Ще те почитам завинаги, но никога няма да те убия.

Ендър отстрани ръката му и положи длан върху топлия корем на Човек. Изпъкналостите под дланта му бяха горещи.

— Аз също винаги ще те почитам — каза Ендър.

— А след като постигнем съгласие между вашето и нашето племе — рече Човек, — ще ми окажеш ли честта на третия живот? Ще ми дадеш ли възможността да се възправя и да пия от светлината?

— Не може ли да го направим бързо? А не по този бавен и ужасен начин, който…

— И да ме превърнеш в едно от мълчаливите дървета? И никога да не стана баща? Без никаква чест, да служа само със сока си за храна на мръсните масиоси и да дам дървесината си на братята, когато ми запеят?

— Не може ли да го направи някой друг? — попита Ендър. — Някой от братята, който познава по-добре вашия живот и вашата смърт?

— Ти не разбираш — рече Човек. — Това е начинът цялото племе да узнае, че е казана истината. Или ти ще ме отведеш в третия живот, или аз трябва да го сторя с теб, инак няма да има договор. Аз няма да те убия, Говорителю, а и двамата искаме да бъде постигнато съглашението.

— Ще го направя — рече Ендър.

Човек кимна, отдръпна ръката си и се върна при Шаутьр.

— О, Господи — прошепна Уанда. — Как ще имаш сърце да го сториш?

Ендър не можеше да й отговори. Последва мълчаливо Ароу, който ги поведе из гората. Новиня му даде фенерчето си да води; Ароу си играеше с него като дете, увеличаваше и намаляваше силата на лъча, караше го да застива във въздуха и сетне да връхлита като мухите в речните тръстики и храсталаци. Ендър не бе виждал никога някое прасенце да бъде толкова щастливо и игриво.

Ала зад гърба си чуха гласовете на жените в ужасна и какофонична песен. Човек им бе казал истината за Пипо и за Либо, за това, че са умрели завинаги, при това мъчително, за да не убият, както са си мислели, Мандачува и Лийф-ийтър. Чак когато се отдалечиха достатъчно, та жалостивата песен на съпругите стана по-тиха от стъпките им и вятъра в дърветата, хората заговориха.