Говорителя на мртвите

Най-накрая обаче разбраха, че човешките закони трябва да се прилагат в границите на човешките поселения, а законите на прасенцата — в техните племена. Къде да бъдат границите, бе съвсем друга работа. Сега, след три часа преговори, най-сетне постигнаха съгласие по един-единствен въпрос: законите на прасенцата ще се прилагат в гората и всички хора, които се намират в нея, са длъжни да ги спазват. Законите на хората ще се прилагат в периметъра до оградата и всички прасенца, които влязат в него, са подвластни на управлението на хората. Останалата част от планетата ще бъде поделена по-кьсно. Това не бе кой знае каква победа, ала поне беше някакво съглашение.

— Трябва да разберете — каза й Ендър, — че хората ще се нуждаят от големи пространства земя. Но това е само началото на проблема. Вие искате Царицата на кошера да ви учи, да ви помогне да копаете руда, да топите метал и да произвеждате оръдия на труда. Но тя също ще се нуждае от земя. И за много кратко време тя ще стане далеч по-силна и от хората, и от „малките“. — Всеки един от бъгерите й, обясни той, ще бъде абсолютно послушен и безкрайно работлив. Те бързо ще надминат хората по производителност и сила. След като бъде върната към живот на Лузитания, ще трябва да се съобразяваме с нея при всяка своя крачка.

— Рутър твърди, че можем да й се доверим — каза Човек. А след като преведе на Шаутър, добави: — Дървото-майка също дава на Царицата на кошера своето доверие.

— А давате ли и своята земя? — настоя Ендър.

— Светът е голям — преведе Човек думите на Шаутър. — Тя може да използва всичките гори на другите племена. Вие — също. Даваме ви ги без нищо.

Ендър погледна Уанда и Ела.

— Това е много хубаво — рече Ела, — но техни ли са тези гори, та да ги дават?

— Твърдо не — отвърна Уанда. — Те дори воюват с другите племена.

— Ние ще ги избием, ако ви създават неприятности — предложи Човек. — Сега сме много силни. Триста и двайсет бебета. След десет години нито едно племе няма да може да ни се опре.

— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че сега се занимаваме само с това племе. Ще се заемем с останалите по-късно.

Човек преведе бързешком, думите му се застъпваха една с друга и също тъй бързо дойде отговорът на Шаутър.

— Не, не, не, не.

— Против какво възразява тя? — попита Ендър.

— Вие няма да се занимавате с нашите врагове. Вие дойдохте при нас. Ако отидете при тях, тогава вие също ставате наши врагове.

Точно в този момент в гората зад тях се появиха светлини, Ароу и Лийф-ийтър доведоха Новиня, Куим и Олядо на просеката на съпругите.

— Миро ни изпрати — обясни Олядо.

— Как е той? — попита Уанда.

— Парализиран е — отвърна откровено Куим. Така спести на Новиня усилието да търси думите.

— Носса Сеньора! — прошепна Уанда.

— Но до голяма степен това е временно — рече Новиня. — Преди да тръгнем, стиснах ръката му и той ми отвърна. Съвсем лекичко, но нервните окончания не са мъртви, поне не всичките.

— Извинете ме — рече Ендър, — но този разговор може да водите и в Милагре. Тук имам да свърша друга работа.

— Извинявай — рече Новиня. — Съобщението на Миро. Не можеше да говори, но ни го предаде буква по буква и разбрахме какъв е проблемът. Прасенцата планират война. Като се възползват от предимствата, получени чрез нас. Лъковете и стрелите, увеличената им популация — ще бъдат неотразими. Доколкото разбирам обаче, Миро казва, че техните бойни действия не са само въпрос на завземане на територия. Те са възможност за генетичен обмен. Екзогамия на мъжките. Племето-победител се възползва от дърветата, израснали от телата на убитите във войната.

Ендър погледна Човек, Лийф-ийтър, Ароу.

— Вярно е — рече Ароу. — Разбира се, че е вярно. Ние сега сме най-умното от всички племена. Всички можем да станем по-добри бащи от останалите прасенца.

— Разбирам — каза Ендьр.

— Ето защо Миро искаше да дойдем при теб още сега, тази нощ — рече Новиня. — Докато преговорите не са приключили. На това трябва да се сложи край.

Човек се изправи, заподскача силно, сякаш се готвеше да отлети.

— Няма да преведа това — каза той.

— Аз ще го преведа — каза Лийф-ийтър.

— Престанете! — изкрещя Ендър. Досега не бе повишавал толкова тон. Всички веднага млъкнаха; ехото от вика му сякаш продължи да се носи между дърветата. — Лийф-ийтър, не искам друг преводач освен Човек.

— Кой си ти, да ми казваш, че не мога да говоря с жените? Аз съм прасенце, а ти си никой.

— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че ако позволи на Лийф-ийтър да превежда онова, което ние, хората, говорим помежду си, тогава той е шпионин. И ако тя му позволи да ни шпионира, ние ще се върнем у дома и няма да получите нищо от нас. Ще отнеса Царицата на кошера на друга планета и там ще я възродя. Разбираш ли?

Разбираше, естествено. Освен това Ендър усети, че Човек бе доволен. Лийф-ийтър се опитваше да узурпира ролята му и да го дискредитира ведно с Ендър. След като Човек приключи с превода на Ендъровите думи, Шаутър изпя нещо на Лийф-ийтър. Засрамен, той бързо се върна в гората при другите прасенца.

Ала Човек в никакъв случай не бе само марионетка. Не даде знак, че е благодарен. Погледна Ендър в очите:

— Каза, че няма да се опитваш да ни променяш.

— Казах, че няма да се опитвам да ви променям повече, отколкото е необходимо.

— Защо е нужно това? То е между нас и други прасенца.

— Внимавай — рече Уанда. — Той е много разстроен.

Преди да има надеждата да убеди Шаутър, трябваше да убеди Човек.

— Вие сте нашите първи приятели всред прасенцата. Ползвате се с нашето доверие и обич. Никога няма да направим нещо, което да ви навреди, нито пък други прасенца да получат предимство пред вас. Но ние не сме дошли само при вас. Ние представляваме цялото човечество и сме дошли да научим на каквото можем всички прасенца. Независимо от кое племе са.

— Вие не представлявате цялото човечество. Предстои ви да влезете във война с други хора. Тогава от къде на къде ще ни казвате, че нашите войни са лоши, а вашите са добри?

На Писаро, с всичките му недостатъци, сигурно му е било по-лесно с Атахуалпа.

— Ние се опитваме да избегнем войната с други хора — рече Ендър. — И ако се наложи да я водим, то тя няма да бъде наша война, няма да е опит да получим предимство над тях. Това ще бъде ваша война, опит да ви отвоюваме правото да пътувате между звездите. — Ендър вдигна ръка с отворена длан. — Ние изоставихме човешкото, за да станем рамани като вас. — Стисна пестник. — Хората, прасенцата и Царицата на кошера ще бъдат тук, на Лузитания, едно цяло. Всички хора. Всички бъгери. Всички прасенца.

Човек замълча, опитваше се да смели чутото.

— Говорителю — рече най-сетне. — Това е много трудно. Преди да дойдете вие, хората, другите прасенца бяха… винаги ги убивахме, а в третия си живот трябваше да бъдат наши роби в горите ни. Тази гора някога е била бойно поле и най-старите дървета са на воините, загинали в битката. Най-старите ни бащи са героите от тази война, а къщите ни са направени от страхливците. През целия си живот се готвим да спечелим битките с враговете си, за да могат нашите жени да определят дърво-майка в новата гора-бойно поле, което да ни направи могъщи и велики. През последните десет години се научихме да използваме стрелите и да убиваме отдалеко. С гърнетата и кожите от кабра можем да пренесем вода през сухите земи. Амарантът и корените от мердона ни правят силни, а и можем да носим храна далеч от родната ни гора с масиосите. Зарадвахме се на това, защото означаваше, че винаги ще побеждаваме във война. Ще отнесем съпругите, нашите малки майки и нашите герои до всяко кътче на голямата земя, а някой ден — и към звездите. Това е нашата мечта, Говорителю, а ти сега ми казваш, че искаш да я изгубим — така, както вятърът се изгубва в небесата.

Беше силна реч. Никой от останалите не предложи някаква идея как да отговори Ендър. Човек ги бе убедил поне наполовина.