Говорителя на мртвите

— Мечтата ви е хубава — рече Ендър. — Това е мечта на всяко живо същество. Желанието, което е коренът на самия живот: да растеш, докато цялото пространство, което виждаш, стане част от теб, подвластно на теб. Това е желанието за величие. Има обаче два начина то да бъде изпълнено. Единият е да убиеш всичко, което не си ти, да го погълнеш или разрушиш, докато не остане нищо, което да ти се противопоставя. Но този начин е греховен. Казваш на цялата Вселена: „Само аз ще бъда велик и за да ми сторите място, всички останали трябва да се откажете от онова, което вече имате, и да се превърнете в нищо“. Разбираш ли, Човек, че ако ние, хората, мислехме по този начин, ако действахме по този начин, можехме да избием всички прасенца на Лузитания до крак и да превърнем тази планета в наш дом. Тогава, ако бяхме тъй зли, какво щеше да остане от мечтата ви?

Човек се опитваше с все сили да проумее:

— Разбирам, че вие ни дадохте големи дарове, докато можехте да ни отнемете и малкото, което имаме. Но защо ни ги дадохте тези дарове, след, като няма да можем да ги използваме, за да станем велики?

— Ние искаме вие да се разраствате, да полетите всред звездите. Тук, на Лузитания, искаме да сте силни и могъщи, със стотици и хиляди братя и съпруги. Искаме да ви научим как да отглеждате много видове растения и различни животни. Ела и Новиня, тези две жени тук, ще работят до края на живота си за създаването на още растения, които да могат да виреят на Лузитания, и всичко добро, което сътворят, ще го дадат на вас. За да можете да се разраствате. Но защо е необходимо дори едно прасенце от която и да е друга гора да умре, за да получите тези дарове? И защо изобщо бихте се засегнали, ако дадем същите дарове и на тях?

— Ако те станат толкова силни, колкото сме сега ние, то тогава какво ще сме спечелили?

Какво очаквам от този брат, запита се Ендър. Народът му винаги се е съизмервал спрямо другите племена. Гората им не е петдесет хектара, нито петстотин — тя е или по-малка, или по-голяма от гората на племето на запад или на север оттук. Онова, което трябва да направя сега, е дело на цяло поколение: трябва да ги науча да осмислят по нов начин стойността на собствения си народ.

— Рутър велик ли е? — попита Ендър.

— Аз твърдя, че е велик — отвърна Човек. — Той е моят баща. Дървото му не е най-старото или най-дебелото, но никой баща, когото помним, не е имал толкова много деца за толкова кратко време след посаждането му.

— Значи децата, чийто баща е той, са донякъде още част от него. На колкото повече деца е баща, толкова по-велик става той. — Човек бавно кимна. — А колкото повече постигнете вие в живота си, толкова по-велик правите баща си, така ли е?

— Ако децата се справят добре, тогава, да — това е голяма чест за дървото-баща.

— Трябва ли да избиете всички останали велики дървета, за да стане вашият баща велик?

— Това е различно — рече Човек. — Всички останали велики дървета са бащи на племето. А и по-малките дървета си остават братя.

Ендър забеляза, че все пак Човек не се чувстваше толкова сигурен. Съпротивляваше се на идеите на Ендър, защото му бяха непознати, а не защото бяха погрешни или неразбираеми. Започваше да вниква.

— Погледни съпругите — рече Ендър. — Те нямат деца. Те никога не могат да станат велики така, както е велик баща ти.

— Говорителю, те са най-великите от всички. Цялото племе им се подчинява. Когато ни управляват добре, цялото племе процъфтява; когато племето се увеличава, тогава и съпругите стават по-силни…

— Въпреки че ни един от вас не е тяхно дете.

— Как би могъл да бъде? — попита Човек.

— И при все това вие добавяте по нещо към величието им. Макар да не са ваши майки или бащи, и те растат с вашия растеж.

— Ние всички сме едно племе…

— Но защо сте едно и също племе? Имате различни бащи, различни майки.

— Защото ние сме племето! Ние живеем тук, в гората, ние…

— Ако дойде прасенце от друго племе и ви помоли да го допуснете да остане, да стане ваш брат…

— Никога няма да го превърнем в дърво-баща!

— Но се опитахте да превърнете Пипо и Либо в дървета-бащи.

Човек дишаше тежко:

— Разбирам — рече той. — Те бяха част от племето. Дойдоха от небето, но ние ги направихме братя и се опитахме да ги превърнем в бащи. Племето е онова, което вярваме, че е. Щом казваме, че племето е всички „малки“ в гората и всички дървета, то тогава това е племето. Макар дори някои от най-старите дървета да произхождат от воини от две различни племена, паднали в битка. Ние ставаме едно племе, защото казваме, че сме едно племе.

Ендър се възхити на ума на този малък раман. Колко малко хора биха били в състояние да осъзнаят тази идея или да я оставят да надхвърли тесните граници на тяхното племе, на тяхното семейство, на тяхната нация.

Човек дойде зад Ендър, облегна се на него, тежестта на младото прасенце натискаше гърба му. Ендър усети дъха на Човек върху бузата си, сетне бузите им се долепиха, и двамата гледаха в една посока. Ендър веднага разбра.

— Ти виждаш онова, което аз виждам — рече Ендър.

— Вие, хората, израствате, като ни правите част от себе си, хора, прасенца и бъгери — всички рамани заедно. Тогава ставаме едно племе и нашето величие е и ваше величие, а вашето — наше. — Ендър усети как тялото на Човек трепереше от силата на тази идея. — Вие ни казвате, че трябва да гледаме на останалите племена по същия начин. Като на едно племе, цялото наше племе заедно, тъй че като израстваме, да израстват и те.

— Можете да пратите учители — рече Ендър. — Братя — при другите племена, които да прекарат третия си живот в другите гори и да имат свои деца там.

— Мъчно можем да поискаме нещо толкова непознато и трудно от съпругите — рече Човек. — Може би е дори невъзможно. Техните умове не са като умовете на братята. Един брат може да мисли за много различни неща. Но жената мисли само за едно: кое е добро за племето и което е най-съществено — кое е добро за децата и за малките майки.

— Можеш ли да ги накараш да го разберат? — попита Ендър.

— По-добре от теб — рече Човек. — Но може би не. Навярно няма да успея.

— Не мисля, че няма да успееш — рече Ендър.

— Ти дойде тук тази вечер, за да сключим договор помежду си, между прасенцата от това племе и вас, хората, които живеете на този свят. Хората извън Лузитания няма да дадат и пет пари за този договор, както прасенцата извън тази гора няма да искат и да знаят за него.

— Ние искаме да сключим същото съглашение с всички тях.

— И в този договор вие, хората, ще обещаете да ни научите на всичко.

— Толкова бързо, колкото можете да разберете.

— И да отговорите на всички въпроси, които задаваме.

— Ако знаем отговорите.

— Когато! Ако! Това не са думи за едно съглашение! Отговори ми направо, Говорителю на мъртвите! — Човек се изправи, оттласна се от Ендър, застана пред него, наведе се малко, за да погледне Ендър отвисоко. — Обещай ни да ни научите на всичко, което знаете!

— Обещаваме.

— Обещаваш също така да възродиш Царицата на кошера, за да ни помогне.

— Аз ще възродя Царицата на кошера. С нея също ще трябва да постигнете съглашение. Тя не е подвластна на човешките закони.

— Обещаваш да възродиш Царицата на кошера, независимо дали ще ни помогне, или не.

— Да.

— Обещаваш да се подчинявате на нашите закони, когато дойдете в гората. И сте съгласни, че онези земи в прерията, от които се нуждаем, също ще бъдат под наша власт.

— Да.

— И ще воювате с всички останали хора на всички звезди в небето, за да ни защитите и да ни допуснете също да пътуваме всред звездите?

— Вече го направихме.

Човек се успокои, отстъпи назад и клекна пак в старото си положение. Прокара пръст по земята.

— А сега за онова, което искате от нас — рече Човек. — Ние ще се подчиняваме на човешките закони във вашия град, както и в прерийната земя, от която се нуждаете.

— Да — отвърна Ендър.