Говорителя на мртвите

— Е — рече Ендър, — сега, след като вече всички се срещнахме, време е да започнем сериозните разговори.

Новиня коленичи на пода до леглото на Миро. Куим и Олядо стояха зад нея. Дом Кристау слагаше Куара и Грего да си легнат в спалнята им. Думите на фалшивите му приспивни песни едва се чуваха на фона на измъченото дишане на Миро.

Той отвори очи.

— Миро — рече Новиня.

Миро изстена.

— Миро, у дома си, в леглото. Минал си през оградата, без да е изключена. Сега д-р Навио казва, че мозъкът ти е увреден. Не знаем дали увреждането подлежи на изцеление, или не. Може да останеш частично парализиран. Но си жив. Миро, и Навио казва, че може да стори доста, за да компенсира онова, което евентуално си изгубил. Разбираш ли ме? Казвам ти истината. Сигурно ще бъдеш доста зле за известно време, но си струва да опитаме.

Той изстена тихо. Ала това не беше стон, причинен от болка. Сякаш се опитваше да заговори, ала не можеше.

— Можеш ли да движиш челюстите си, Миро? — попита Куим.

Миро бавно отвори и затвори уста.

Олядо вдигна ръка на метър височина от главата му и я размаха.

— Можеш ли да проследиш с поглед движението на ръката ми?

Очите на Миро последваха движението. Новиня стисна ръката на Миро.

— Усети ли, че стиснах ръката ти?

Миро отново изстена.

— Затвори уста за „не“ — рече Куим — и я отвори за „да“.

Миро затвори уста и произнесе едно „Хм.“ Новиня не можеше да се сдържи; въпреки окуражителните й думи, това бе най-ужасното нещо, което се бе случвало с което и да е от децата й. Когато Лауро изгуби очите си и се превърна в Олядо — ненавиждаше прякора, ала вече и тя самата го използваше, — си бе помислила, че не би могло да се случи нищо по-лошо. Ала Миро да е парализиран, безпомощен, да не усеща допира на ръката й — това не можеше да понесе. Бе изпитала друг вид мъка, когато умря Пипо, по-различна, когато умря и Либо, изпита и ужасна жалост при смъртта на Марсау. Помнеше дори онази празнота, която я бе обзела, когато спускаха майка й и баща й в пръстта. Ала не можеше да има по-силна болка от болката да гледа как детето й страда и тя не може да му помогне.

Изправи се и понечи да излезе. Щеше да плаче заради него тихо в другата стая.

— М-м-м-м.

— Не иска да си ходиш — каза Куим.

— Ако искаш, ще остана — рече Новиня. — Но трябва да заспиш отново. Навио каза, че колкото повече спиш, поне за известно време…

— М-м-м-м.

— Не иска и да спи — рече Куим.

Новиня сподави непосредствения си отговор, не се сопна на Куим, да му каже, че и сама разбира прекрасно отговорите на Миро. Не беше време за кавги. Освен това тъкмо Куим бе разработил системата, която Миро използваше за връзка. Имаше право да се гордее, да претендира да бъде гласът на Миро. Това бе възможност да се утвърди като част от семейството. И да не го напусне след онова, което научи днес на площада. Това бе начинът му да й прости, ето защо тя сдържа езика си.

— Може би иска да ни каже нещо — вметна Олядо.

— М-м.

— Или да зададе въпрос? — рече Куим.

— Ма. Аа.

— Страхотно — рече Куим. — Щом не може да движи ръцете си, няма да може да пише.

— Сем проблема — каза Олядо. — Преглеждане. Може да преглежда. Ако го пренесем до терминала, ще мога да му пусна буквите и той да ги преглежда и да казва „да“, когато мине буквата, която му е необходима.

— Това ще отнеме цяла вечност — рече Куим.

— Искаш ли да опиташ, Миро? — попита Новиня.

Искаше.

Тримата го отнесоха в предната стая и поставиха леглото му там. Олядо програмира терминала така, че на дисплея да се появят всички букви от азбуката, обърна го, за да го вижда Миро. Написа кратка програма, чрез която всички букви една по една светваха по-силно за част от секундата. Направиха няколко проби, за да се спрат на най-подходящата скорост — достатъчно бавна, за да може Миро да издаде звука, който ще означава „тази буква“, преди да се освети следващата.

Миро на свой ред ускори нещата, като нарочно съкращаваше думите си.

ПРА-СЕ.

— Прасенцата — рече Олядо.

— Да — каза Новиня. — Защото премина оградата с прасенцата?

— М-м-м-м!

— Задава въпрос, мамо — рече Куим. — Не иска да отговаря на въпроси.

— Аа.

— Искаш да узнаеш за прасенцата, които бяха с теб, когато премина оградата ли? — попита Новиня. Искаше. — Те се върнаха в гората. С Уанда, Ела и Говорителя на мъртвите. — Тя набързо му разказа за съвещанието в покоите на епископа, за онова, което бяха узнали за прасенцата, за взетите решения. — Изключването на оградата, за да те спасят. Миро, беше решение за бунт против Конгреса. Сега оградата представлява само едни жици. Портата ще остане отворена.

Очите на Миро се насълзиха.

— Това ли е всичко, което искаше да узнаеш? — попита Новиня. — Трябва да поспиш.

Не, каза той. Не, не, не.

— Изчакай, докато се проясни погледът му — рече Куим. — Тогава ще може да пуснем пак буквите.

Д-И-Г-А Ф-А-Л…

— Дига ао Фаланте пелос Мортос — рече Олядо.

— Какво трябва да кажем на Говорителя? — попита Куим.

— Сега трябва да поспиш, ще ли го кажеш по-късно — рече Новиня. — Той няма да се върне с часове. В момента преговаря за установяване на правила, върху които да се основават отношенията между прасенцата и нас. Да престанат да убиват паши хора по начина, по който убиха Пипо и Ли… и баща ти.

Миро обаче не нскаше да спи. Той продължи да показва буква по буква съобщението си чрез просветлените на екрана букви. Тримата уточняваха онова, което се опитваше да им внуши да кажат на Говорителя. И разбираха, че искаше да му го кажат сега, преди да са свършили преговорите.

Затова Новиня остави дом Кристау и дона Криста да се погрижат за сина й и за малките деца. На излизане от къщи се спря до най-големия си син. Напрягането го бе изтощило; очите му бяха затворени, а дишането — спокойно. Докосна ръката му, взе я, стисна я; знаеше, че не може да я почувства, ала в случая тя утешаваше повече себе си.

Той отвори очи. И съвсем лекичко, почти незабележимо, тя усети как пръстите му притискат нейните.

— Усетих — прошепна му тя. — Ще се оправиш.

Той затвори отново очи, за да спре сълзите. Тя се изправи и тръгна замаяна към вратата.

— Влезе ми нещо в окото — каза на Олядо. — Поведи ме известно време, докато започна да виждам по-добре.

Куим вече беше до оградата.

— Портата е твърде далеч! — извика той. — Можеш ли да се изкатериш, мамо?

Можеше, макар и да не бе лесно.

— Без никакво съмнение — отвърна тя — Боскиня ще трябва да ни разреши да отворим нова порта точно тук.

Беше вече късно, проваляше полунощ и на Уанда, и на Ела им се доспа. Но не и на Ендър. Бе непрекъснато напрегнат от часове в преговорите си с Шаутьр; химията на тялото му отвърна на напрежението и дори сега да се прибереше у дома, щяха да минат часове, преди да с в състояние да заспи.

Знаеше вече далеч повече за онова, което прасенцата искаха и от което се нуждаеха. Гората беше техният дом, тяхната нация; това беше единствената дефинирана собственост, от която изобщо се нуждаеха. Сега обаче, с нивите с амарант, бяха разбрали, че и прерията може да бъде полезна земя, която трябваше да е под техен контрол. Нямаха обаче понятие от земеизмерване. Колко хектара са им необходими за обработване? Колко земя би могла да остане за ползване от хората? Тъй като прасенцата почти не осъзнаваха собствените си нужди, за Ендър беше трудно да ги притисне.

Още по-трудно бе с понятията за законност и управление. Съпругите управляваха: за прасенцата това бе просто. Ала Ендър в крайна сметка ги накара да разберат, че хората съставят законите си по различен начин, че законите на хората се отнасят до собствените им проблеми. За да ги накара да разберат защо хората се нуждаят от свои закони, на Ендър му се изложи да им обясни начините на съвъкупляване. Забавно му бе да види как Шаутър се ужаси от идеята, възрастни да се съвъкупляват, от това, че мъжете имат равни права с жените при създаването на законите. Идеята за семейство и родствени връзки, отделни от племето, за нея беше „слепота на братята“. Нямаше нищо лошо в това Човек да се гордее от множеството съвъкупления на баща си, ала що се отнася до съпругите, те избираха бащите единствено въз основа на онова, което ще е добро за племето. Племето и индивидът — това бяха единствените величини, които съпругите почитаха.