Името на розата

Но ето, че най-сетне се намеси и заговори с пълна уста:

— Знаете също, че тоя негодник издаде разпоредба за Taxae sacrae poenitentiariae 209, с която използва прегрешенията на духовните лица, за да измъкне още пари. Ако духовно лице извърши плътско прегрешение с монахиня, роднина или с която и да било жена (защото и това се случва!), грехът му ще бъде опростен само ако плати шейсет и седем златни лири и дванайсет солди. А ако върши още по-големи безобразия, трябва да плати над двеста лири, но ако ги е вършел само с деца или животни, а не с жени, глобата се намалява със сто лири. А когато една монахиня се е отдавала на мнозина, било едновременно, било по различно време, в манастира или извън него, и иска да стане игуменка, ще трябва да плати сто трийсет и една златни лири и петнайсет солди…

— Хайде, месер Джироламо — възрази Убертино, — знаете колко обичам папата, но тук се налага да го защитя! Това е клевета, обикаля цял Авиньон, но аз никога не съм виждал тази разпоредба!

— Има такава — настоя Джироламо. — И аз не съм я виждал, ама съществува.

Убертино поклати глава, другите млъкнаха. Забелязах, че не вярваха кой знае колко на месер Джироламо, за когото предния ден Уилям бе казал, че е глупак. Уилям се опита да продължи разговора.

— Така или иначе, бил той достоверен или не, слухът ни доказва какъв е моралният климат в Авиньон, където всички — и експлоатирани, и експлоататори — знаят, че живеят по-скоро в пазар, отколкото в двора на представител на Христа. Когато Йоан се възкачи на престола, се говореше, че богатството му възлизало на седемдесет хиляди златни флорини, а сега разправят, че бил натрупал над десет милиона.

— Истина е — потвърди Убертино. — Микеле, Микеле, да знаеш какви безобразия съм видял в Авиньон!

— Да бъдем справедливи — рече Микеле. — Знаем, че и нашите хора също са вършели безобразия. До мен стигнаха слухове за францисканци, които нападали с оръжие доминикански манастири и събличали монасите, за да им наложат да живеят в бедност… Именно поради това не се осмелих да се противопоставя на Йоан по време на събитията в Прованс… Искам да се споразумеем с него, няма да унизя гордостта му, ще поискам от него едно-единствено нещо — да не унижава нашата смиреност. Няма да му говоря за пари, ще поискам да се съгласи с правилното тълкуване на Светото писание. Ето какво трябва да направим утре на срещата с неговите пратеници. В края на краищата и те са богослови, не всички са алчни като Йоан. А след като учени люде са взели решение по въпроса за тълкуването на Светото писание, той не ще може…

— Той ли? — прекъсна го Убертино. — Това значи, че ти не знаеш безумията му в богословието. Той иска да наложи своя ред и на небето, и на земята. Какво върши на земята, вече видяхме. А що се отнася до небето… Той още не е изказал — поне публично — своите намерения, но знам със сигурност, че е разговарял по този въпрос с доверените си хора. Нахвърля някакви безумни — какво ти, — извратени положения, които ще променят самата същност на нашето учение и ще обезсилят нашата проповед!

— Какво точно? — обадиха се мнозина.

— Попитайте Беренгарий, той ги знае, той ми спомена за тях. — Убертино се обърна към Беренгарий Талони, един от най-големите врагове на папата в самия му двор. Идваше от Авиньон, преди два дни се бе срещнал с останалите францисканци и бе пристигнал заедно с тях в манастира.

— Това е една мътна, почти невероятна история — рече Беренгарий. — Изглежда, Йоан е намислил да поддържа, че праведните ще могат да съзрат Бога едва след Страшния съд. От дълго време той размишлява върху деветия стих от глава шеста на Апокалипсиса, където става дума за свалянето на петия печат, когато под жертвеника се появяват душите на закланите за словото Божие и за свидетелството и искат справедливост. И всекиму от тях се дават бели дрехи и им се казва да починат още малко време… Според Йоан това означавало, че те ще могат да видят Бога в неговата същина едва след Страшния съд.

— Но с кого е споделял всичко това? — запита изумен Микеле.

— Досега с малцина, и то с най-близките си. Но слухът се носи, разправят, че се канел да говори открито, не веднага, може след някоя и друга година, допитвал се до своите теолози…

— Ха, ха! — изхили се Джироламо, като продължаваше да дъвче.

— И не само това; като че ли иска да отиде още по-далеч и да заяви, че и адът щял да бъде отворен едва тогава… И за демоните!

— Господи Иисусе, помогни ни! — възкликна Джироламо. — Какво ще разправяме на грешниците, след като няма да можем да ги заплашваме, че ще отидат в ада, още щом умрат?

— Попаднали сме под властта на луд човек — рече Убертино. — Но не мога да разбера защо иска да поддържа тия неща…

— Цялото учение за индулгенциите отива по дяволите — завайка се Джироламо, — а и той няма да може да ги продава. Защо свещеник, извършил грях с безобразията си, ще трябва да плати толкова златни лири, за да избегне едно толкова далечно наказание?

— Не е чак толкова далечно — възрази енергично Убертино. — Часът наближава!

— Това го знаеш ти, драги ми брате, но простолюдието не го знае. Това е! — викна Джироламо, който явно бе престанал да се наслаждава на вкусните ястия. — Ама че пагубна помисъл, сигурно са му я внушили ония монаси проповедници… Ех! — И поклати глава!

— Но защо? — настоя Микеле Чезена.

— Не мисля, че има някаква причина — рече Уилям. — По-скоро мисля, че той си позволява това от тщеславие. Иска той да решава и небесните, и земните работи. Тия слухове са ми известни, Уилям Окам ми писа. Ще видим дали в края на краищата ще се наложи папата или пък ще се наложат богословите, цялата църква, дали ще се чуе гласът на християнството, на епископите…

— О, по въпросите на учението той ще съумее да се наложи и на теолозите — рече тъжно Микеле.

— Не се знае — продължи Уилям. — Живеем във време, когато богословите не се боят да заявят, че папата е еретик. А теолозите, макар и по своему, са глашатаи на християнството. Папата вече не е в състояние да върши неща, противни на този глас.

— От трън, та на глог — прошепна със страх Микеле. — От една страна, един безумен папа, а от друга — народът Божи, който, макар и чрез своите богослови, скоро ще поиска да тълкува свободно Светото писание…

— Защо вие в Перуджа не сторихте ли същото? — запита Уилям.

Микеле подскочи като ужилен.

— Именно затова искам да се срещна с папата. Не можем да сторим нищо без неговото съгласие.

— Ще видим, ще видим — заключи загадъчно Уилям.

Моят учител беше наистина много прозорлив. Как бе съумял да предвиди, че Микеле щеше да реши да се опре на имперските теолози и на народа, за да осъди папата? Как бе съумял да предвиди, че когато четири години по-късно Йоан щеше да оповести невероятните си постановки, целият християнски свят щеше да се надигне срещу него? Щом носещото блаженство видение щеше да дойде с такова закъснение, как мъртвите щяха да се застъпват за живите? И какво щеше да стане с култа към светиите? Именно миноритите щяха да поставят началото на протестите, щяха да осъдят папата, а Уилям Окам щеше да застане начело, строг и неумолим със своите доводи. Борбата щеше да продължи цели три години, а Йоан преди смъртта си щеше да се поправи, макар и отчасти. Разказваха ми години по-късно, че когато се явил на консисторията през декември 1334 г., смален, станал още по-дребничък, съсухрен от годините, деветдесетгодишен, пред прага на смъртта, той (тази стара лисица, използваща толкова умело словото не само за да нарушава собствените си обещания, но и да се отрича от собственото си упорство) бил казал: „Ние признаваме и вярваме, че отделените от тялото и изцяло пречистени души са на небето, в рая с ангелите, и с Иисуса Христа и че те виждат Бога в неговата божествена същност съвсем ясно, очи в очи…“, а след кратка пауза — никой така и не разбрал дали това се дължало на затрудненото му дишане, или на коварното намерение да подчертае последната си мисъл като противопоставяща се на предишната — продължил: „… дотолкова, доколкото състоянието и условията на отделената душа позволяват това.“ На следната утрин — било неделя — накарал да го сложат на дълъг стол с наклонено облегало, кардиналите му целунали ръка и той умрял.