Името на розата

Сега знам, че доброто е причина за любовта, а какво е добро, се определя от познанието и човек може да обича само това, което е схванал като добро, а аз бях опознал девойката като добро за чувствения порив, но като зло за порива на волята. Но тогава бях изпаднал в плен на безброй, при това толкова противоречиви душевни вълнения именно защото чувството, което изпитвах, приличаше на най-святата любов, такава, каквато я описват теолозите — тя ме докарваше в екстаз, при който любещият и любената искат едно и също (и осенен от тайнствено просветление, тогава знаех, че девойката, където и да се намираше, желаеше същото, което желаех и аз), и изпитвах към нея ревност, но не лошата ревност, осъдена от Павел в Първото послание до коринтяните, която е „principium contentionis“ 197и не допуска „consortium in amato“, но онази, за която говори Дионисий в „Nomi Divini“ 198, поради което и Бог бива наречен ревнив „propter multum amorem quem habet ad existentia“ 199(а аз обичах девойката именно защото тя съществуваше и се радвах, а не завиждах, загдето тя съществува). Изпитвах същата ревност, която Тома Аквински нарича „motus in amatum“ — дружеска ревност, която подтиква към действие срещу всичко, дето вреди на любимия (а тогава аз имах едни кроежи — да освободя девойката от властта на този, който купуваше плътта й, омърсявайки я с нечестивите си страсти).

Сега знам, както твърди Тома Аквински, че любовта, когато е чрезмерна, може да нарани този, който обича. А моята обич беше чрезмерна. Опитах се да обясня какво изпитвах тогава, не се опитвам ни най-малко да оправдая това, което изпитвах. Говоря за първите ми греховни младежки пориви. Те бяха непристойни, но истината ми повелява да кажа, че тогава ги сметнах за чрезмерно хубави. И нека това бъде поука за всеки, който подобно на мен попадне в мрежите на изкушението. Днес, когато съм вече стар, знам хиляди начини да се избавя от подобни изкушения (но се питам доколко трябва да се гордея с това, след като съм се освободил от изкушенията на плътта; но не съм се освободил от други, та се питам дали това, дето върша сега, не е греховно примирение със земната страст за припомняне на миналото, напразен опит да избегнем хода на времето, да избегнем смъртта).

Тогава успях да се спася благодарение на някакво почти чудодейно чувство. Виждах девойката в природата и в човешките дела край мен. Затова по щастливо хрумване на душата ми се опитах да се отдам на кротко съзерцание на тези дела. Наблюдавах работата на говедарите, които извеждаха воловете от оборите, на свинарите, които носеха храна на свинете, на пастирите, които подвикваха на кучетата да съберат овцете, на селяните, които караха жито и просо за смилане и излизаха с чували хубава храна. Потънах в съзерцание на природата, като се опитвах да забравя мислите си и да наблюдавам само тварите, така както те се явяват пред погледа ни, и като ги гледам, да бъда обзет от ведра забрава.

Колко прекрасна беше гледката на природата, все още недокосната от често пъти коварното човешко знание!

Зърнах агнето, наречено така сякаш като признание за неговата чистота и доброта. Защото името agnus произлиза от факта, че това животно, agnoscit, познава майка си, познава гласа й, когато тя е сред стадото, докато майката сред толкова еднакви и еднакво блеещи агнета разпознава винаги единствено своето чедо и го храни. Видях овцата, наричана ab ablatione ovis 200, защото още в самото начало е била използвана при жертвоприношенията; овцата, която с приближаването на зимата търси жадно тревата и се тъпче с фураж, преди студът да изгори пасищата. А стадата бяха надзиравани от кучетата, чието име canis идва от canor 201поради техния лай. Кучето — едно съвършено животно, открояващо се сред другите с по-високата си интелигентност — разпознава своя стопанин, може да бъде обучено да преследва зверовете в горите, да пази стадата от вълците, пази къщата и децата на своя стопанин, а понякога, бранейки ги, загива. Цар Гараманте 202, пленен от своите врагове, бил върнат обратно в страната си от двеста кучета, пробили си път сред вражеските бойни редици; кучето на Язон 203Лиций след смъртта на стопанина си отказвало да приема храна, докато най-сетне умряло от изтощение; а кучето на цар Лизимах 204се хвърлило в кладата, на която изгарял стопанинът му, за да умре с него. Кучето притежава дарбата да лекува рани, ближейки ги с езика си, а езикът на малките кученца може да лекува чревни заболявания. По природа обикновено използва два пъти една и съща храна, след като я повърне. Умереност, която е символ на съвършенството на духа, така както целебното свойство на неговия език е символ на пречистването от греховете чрез изповедта и покаянието. Но това, че кучето се връща отново към храната, която е повърнало, е и признак, че след изповедта човек отново повтаря предишните си грехове; тази поука ми бе твърде полезна онази сутрин — тя бе като предупреждение за сърцето ми, докато се любувах на чудесата на природата.

Междувременно се бях запътил към оборите, където държаха воловете; воловарите тъкмо ги извеждаха. Веднага ги видях такива, каквито бяха и каквито са — символ на дружбата и добротата, защото всеки вол, когато се труди, се обръща и търси другаря си по впряг в ралото да се увери, че е там, и се обръща към него с нежно мучене. Воловете се научават да се прибират послушно и сами в обора, когато вали, а когато намират подслон до яслата, непрекъснато надзъртат навън, за да видят дали времето се е оправило, защото желаят да продължат да работят. А заедно с воловете излизаха и теленцата; те — без разлика дали са мъжки или женски — са наречени така от думата viriditas, а така също и от virgo 205, защото на тази възраст са още свежи, млади и непорочни, та затова си рекох, че не постъпих и не постъпвам добре, като виждах в изящните им движения образа на порочната девойка. Ето за какво си мислех, докато наблюдавах кипящия труд в този утринен час, сключил мир и със света, и със себе си. Не мислех повече за девойката или по-точно се напрегнах да превърна пламенното чувство по нея в усещане за духовна наслада и смирен покой.

Рекох си, че светът е добър, достоен за възхищение. Че Божията доброта се проявява и чрез най-ужасните зверове, както пояснява Хонорий Августодунски. Вярно е, има змии, толкова големи, че изяждат елени и преплуват океана, съществува и звяр с тяло на магаре, с рога на алпийска коза, с гърди и паст на лъв, с конски крака, но двукопитни, като на вол, с прорез на устата, стигащ до ушите, с почти човешки глас, а вместо зъби — една-единствена дебела кост. Съществува и звярът мантихора, с лице на човек, с три реда зъби, с тяло на лъв, с опашка на скорпион, със синьо-зеленикави очи, с кървавочервен цвят, гласът му прилича на змийско съскане и обича човешко месо. Има и чудовища с по осем пръста на крак, с вълчи муцуни, с криви нокти, с овча козина, лаят като кучета и остарявайки, не побеляват, ами почерняват, и живеят много по-дълго от нас. Има и твари с очи на раменете и две дупки на гърдите вместо ноздри, защото нямат глава; други пък живеят край реката Ганг и се хранят само с уханието на някакъв тамошен плод, а когато се отдалечат от него — умират. Но и тези отвратителни зверове с цялото си разнообразие възхваляват Твореца и неговата мъдрост, така както правят и кучето, волът, овцата, агнето и рисът. Колко е величава — рекох си аз, повтаряйки словата на Винценций от Бове 206 — и най-скромната красота на този свят и колко приятно е за разума да се вглежда внимателно не само в начините, числото и подредбата на нещата, така съразмерно установени в цялата Вселена, но и в хода на времето, което непрестанно тече през замяна и тленност, белязани от смъртта на това, което се е родило. Аз, грешникът, с клетата си, все още пленница на плътта душа признавам, че тогава душата ми се изпълни с безкрайна нежност към Създателя и подредбата на този свят и се любувах с ликуваща почит на величието в непреходността на Вселената.