Името на розата

Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.

Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова съчетание на море и планини, на брегове и алпийски пейзажи, а във вятъра, който препускаше из ждрелата, човек можеше да долови борбата на морските балсами с ледените планински повеи.

Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.

Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.

Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.

Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.

По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.

Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.

За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега искаше орденът, да бъде желано и от папата. Но докато се надяваше да убеди папата, без чието одобрение нямаше да може да действа, той не бе отказал да приеме подкрепата на императора и на императорските теолози. На капитула в Лион, две години преди да го видя, той бе наредил на своите монаси да говорят за папата с уважение и умереност (при това само няколко месеца след като папата, говорейки за миноритите, бе изразил възмущението си от „техните лайове, техните грешки и техните безумства“). А сега седеше на една маса с хора, с които бе най-близък приятел и които говореха за папата без никакво уважение.

Що се отнася да останалото, вече писах. Йоан го викаше в Авиньон, той хем искаше, хем не искаше да отиде, та срещата, дето щеше да стане на следния ден, трябваше да даде отговор за формата и гаранциите на едно посещение, което не биваше да бъде тълкувано нито като акт на подчинение, нито като предизвикателство. Не мисля, че Микеле вече се бе срещал с Йоан, поне откакто той бе станал папа. Така или иначе, не го бе виждал отдавна, затова приятелите му се надпреварваха да представят този занимаващ се със симония човек в най-неблагоприятна светлина.

— Едно трябва да знаеш — казваше му Уилям. — Не вярвай на неговите обещания — спазва ги формално, а по същество ги нарушава.

— Всички знаят — обади се Убертино — какво стана по времето, когато бе избран…

— Не бих казал избран, а наложен — прекъсна го един от сътрапезниците, когото по-късно чух да наричат Хю от Нюкасъл и чието произношение приличаше на това на моя учител. — И без туй не е много ясно от какво умря Климент V. Кралят не можа да му прости, че той му бе обещал да съди посмъртно Бонифаций VIII, а след това направи какво ли не, за да не оклевети своя предшественик. Никой не знае истината за смъртта му в Карпентрас. Знае се само, че когато кардиналите се събират на конклава в Карпентрас, не избират папа… защото (много правилно) започва спор къде да бъде неговото седалище — в Рим или в Авиньон. Не ми е много ясно какво е ставало там, казват, че било истинско клане, племенникът на починалия папа заплашвал кардиналите, слугите им били избити, дворецът бил подпален, кардиналите се обърнали към краля, той им отвърнал, че и през ум не му е минавало да иска папата да напуска Рим, настоявал да имат търпение, да направят сполучлив избор… После и Филип Хубави умрял, един Бог знае как…