Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Криста се върна у дома си, без да разбере по какви улици е минала. Дори не плачеше, само хапеше до болка посинелите си уста. Майка й излезе да й отвори с позеленели пръсти, защото тъкмо боядисваше преждата. Видът на момичето не подсказваше нищо хубаво.
— Какво стана? — запита тя. — Защо се върна?
— Скарахме се…
Скарали се — явно при тях нещата вървяха зле. Като влязоха вътре, Мария запита колкото се може по-безразлично:
— И за какво се скарахте?
— За нищо — отвърна тя. — Просто се скарахме.
Беше ужасно бледа на всичко отгоре, погледът й бе едва ли не трескав. Седеше неподвижно на мястото си, дори не мигаше. Изглежда, че не е било съвсем обикновено скарване, може би се бяха разделили. Тая мисъл като че ли й донесе някакво смътно облекчение. По-добре да мълчи и да не пита повече. В тоя миг Криста стана и се затича към банята. Когато се върна, майка й каза:
— Май че не е само скарването…
— Не е — отвърна момичето с някакъв неузнаваем глас.
И подробно й разказа всичко, което се бе случило напоследък. Не гледаше в майка си, говореше тихо и монотонно, от време на време си поемаше дъх, сякаш изкачваше някаква безкрайна стръмнина. Тоя път не скри нищо. Но го разказа така, както сама го разбираше и чувствуваше. Сашо не беше представен като Синята брада, в разказа й прозираше по-скоро някакъв безсърдечен и студенокръвен тип, който не се интересува от нищо друго освен от себе си.
Мария дълго мълча, макар че нищо от нейния външен вид не издаваше чувствата й. Сега тя разбираше, че от всичко най-важно е да запази спокойствие — поне пред дъщеря си. И заради нея.
— Нищо страшно не е станало! — каза тя най-сетне. — Важното сега е да се съвземеш. И да не извършиш нещо непоправимо.
— Маминко, не искам да остана тук!… Нека отида някъде. Искам да съм сама, да поразмисля.
— Не е проблем… Най-малкото — ще те пратя при леля ти.
— Добре — каза тя.
Но не беше чак толкова добре — там в никой случай нямаше да бъде самичка. Леля й се забавляваше с нея като с коте.
— Една седмица, да речем, докато се съвземеш. При твоето положение една седмица не е нищо.
— Да, майко.
— А сега иди да поспиш.
— Не ми се спи.
— Нищо, че не ти се спи, трябва да си починеш. Вземи от моите приспивателни. Половин хапче.
Криста отиде в спалнята. И без това нямаше друг изход. Нима можеше да чете нещо или да отиде на кино? Все пак много й олекна, като разказа всичко на майка си, чувствуваше се съвсем друг човек. Животът не й се виждаше вече така безизходен и трагичен. Само майка й можеше да бъде така истински добра, така благородна. А ако успее и да заспи — какво по-хубаво!
Щом остана сама, Мария се залови за телефона. Юлияна щеше да дотича веднага, не се съмняваше в това. Сестра й като че ли обичаше своята племенница повече от собствената си дъщеря. Може би защото Криста и физически приличаше повече на нея. И Мими не беше едра, но имаше мъжки характер, мъжки уши и още по-мъжка професия — главен технолог на една от винарските изби в окръга. Мария просто не разбираше как сестра й се бе съгласила да завърши такава шантава специалност. Не беше работа детето ти да се връща всеки ден, вмирисано като някой каруцар от сточната гара.
И успя да се свърже с Юлияна едва към обед. Поговориха няколко минути, сестра й обеща да тръгне веднага. Имаха обща кола с Мими, но по-често я караше майката. По професия беше архитект-реставратор, ходеше из целия край, без кола не можеше да диша. А Мими имаше непрекъснато неприятности с КАТ, химикалът в балончето позеленяваше още преди да го е помирисала.
— Довечера към осем съм при тебе — каза Юлияна. — Ти само внимавай да не ни отлети пилето.
— И да иска — не може горкичкото — отвърна Мария. — Оскубали са му всички перца.
— Не вярвам! — засмя се Юлияна. — Не сме дип за скубане.
Права беше, поне за себе си. Юлияна най-безцеремонно бе изпъдила мъжа си, някакъв бивш царски офицер, който ставаше нощем да й пребърква чантичката. Играеше лошо покер, не плащаше, бяха го изолирали от всички карета в града, едва успяваше да се вреди за белот със старците в кафенето. Но когато една но Велизар й задигна семейните пендари, тя кипна и изпъди, без да му иска обяснение. Тогава Мими беше още дете, скоро го забрави, единственото, което й остана от бащата, бяха месестите му уши, заради които не смееше да се погледне в огледалото като момиче, сега май й беше все едно, на тоя свят я интересува, само нейните винени сортове.
Но Юлияна пристигна в шест вместо в осем час сякаш се бе надбягвала със самолетите. Мария бей още на своите курсове, отвори й Криста. Леля й се беше ухилила тъй, сякаш идваше на кръщавка.
— Ела да ми помогнеш! — каза тя все още задъха на от стълбището.
— Какво да ти помогна?
— Ела, не питай!
Беше донесла подарък на гладната си софийска фамилия половин печено агне и две стъкла вино в еднолитрови стъкла от олио, така яко запушени, че вечерта едва ги отвориха.
— Агнето беше горещо, като го взех — говореше леля й оживено. — А виното ти го изпраща Мими. Казва, че такова вино не пиели и министрите. Искаш ли да го опиташ?
Не искаше. Леля й се разположи свойски. Понеже много пътуваше, навсякъде се чувствуваше като у дома си. Пък и наистина не беше разтревожена, не се преструваше. Енергичната й природа, най-енергична между Обретеновите, винаги се радваше, когато нещата се усложняваха и потърсеха нейната помощ. Приличаше съвсем на майка й, макар че беше две години по-млада. Но лицето и имаше много по-властен израз, изобщо представляваше истинска издънка на стария възрожденски род.
— Тогава пък да закусим! — каза тя. Това не е агне, това е мляко. Тъй хубаво ми миришеше, докато препусках насам, че едва не ми прилоша.
— Не съм гладна — отвърна момичето.
— Е, тогава седни да погледаш.
Юлияна се зае с апетит за агнето и както го почна, имаше вид, че ще го довърши сама. И то за някакъв си половин час.
— Според мен агне трябва да се яде студено — говореше тя. — Особено кожичката, дето е била потопена в соса… Ето виждаш ли, това желираното. Който разбира естествено.
След няколко минути Криста вече гризеше препечено кокалче, добре оваляно в соса. Леля й беше права, наистина бе дяволски вкусно, не приличаше никак на тия дръгливи агнешки плешки, които майка й понякога печеше на кварталната фурна. От време на време леля й я стрелваше незабележимо с поглед, но не продума нищо за девическите й грехове.
— Хич не усетих кога пристигнах — каза тя. — Чудесен път. Ти ходила ли си в Розовата долина?
— Ами, разбира се, с теб при това.
— Искам да кажа — когато цъфтят розите?
— Не, никога.
— Оооо, чудно е! — проточи тя едно „о“, дълго, розово и сладко като цариградски локум. — Заслужава си да седнем още в тъмно и да бъдем там на разсъмване. Такава гледка не се забравя.
— Ами да станем! — каза Криста възбудено. — Аз съм готова!
— Добре, но ако се събудиш сама. Нашата баба казваше, че е грехота да се будят деца.
— Ами разбира се, че ще се събудя.
Тъй че на другия ден тръгнаха едва в шест. Мария ги изпрати до колата, една съвсем новичка лада. Изглеждаше много спокойна, но Юлияна познаваше добре сестра си. Нещо в нея сякаш се късаше в тоя миг, устните й бяха съвсем побелели.
— Много внимавай по пътя! — каза Мария тихо.
— Бъди спокойна. И както виждаш, на детето му няма нищо.
А през това време детето грижливо пъхаше куфара си в багажника. Изглеждаше възбудена и оживена, сякаш треската на пътуването бе заличила всичко друго. „Дали пък не е лекомислена?“ — помисли Мария с недоумение. Като че ли само това не би могла да очаква от нея. Така или иначе, но Криста си бе спала спокойно цялата нощ, докато тя позадрема едва към четири. И сега не даваше вид, че й е мъчно за раздялата с майка й. Разположи се удобно на предното място, видът й издаваше нетърпение. Тия млади хора, като седнат в кола, като че ли забравят себе си. Леля й запали мотора, всички размахаха ръце, колата тръгна. Все пак момичето пусна една сълзица, макар и в последния миг — толкова малка сълзица и толкова огромна надежда за майката. Само след четвърт час ще забрави всички лоши мисли, всички тежки предчувствия. Глупаво малко коте, може би не съзнава какво точно се е случило. След миг ладата изчезна от очите й. Въпреки ранния час шосето, което излизаше от града, беше много претрупано главно от тежки машини, които бълваха непоносимо задушлив дим. Но като минаха разклона за варненското! шосе, пътят изведнъж се изчисти, утрото блесна през стъклата с цялото си сияние. Сега Криста изведнъж се умълча, израз на безпокойство и загриженост легна върху лицето й, то като че ли съвсем се смали, заприлича на муцунка на уплашено коте. Това малко и глупавичко семейно съкровище! — мислеше Юлияна с нежност. Тая последна деликатна издънка на толкова дълъг род от силни и храбри жени. Какво ли не бяха видели нейните малки прабаби: кървави брадви, глави, които се търкаляха от дръвниците — глави на мъжете им, на братята им, на бащите им. Какво знаеха тия деца, нищо не знаеха! Каква мъка и какво нещастие бяха видели?
