Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Мария не се съмняваше в силите си, съмняваше се само в смисъла на целите. Какво всъщност трябваше да постигне? Ето това не знаеше!… Щастието на дъщеря си? Но в какво се състоеше то? Беше безпомощна да отгатне. Нейните баби бяха съвсем на ясно по тия работи — щом забременее мома, трябва веднага да се ожени, тъй че детето да се роди горе-долу по сметките на съседите. Но дълбоко в себе си Мария не беше сигурна, че това е най-добрият изход. И може би недовиждаше в цялата тая история собствения си майчин егоизъм, единствения най-чист на света. Тя просто се страхуваше да не загуби дъщеря си, да не остане съвсем сама на тоя хладен и недружелюбен свят.
Още на другия ден потърси човека, който според всички заслужаваше най-голямо доверие — вуйчото на оня млад нечестивец. И на телефона наистина се обади приятен мъжки глас, малко тих, но много любезен. Тя се изненада в себе си, не го очакваше от един толкова важен и известен академик. Съвременните хора просто не умеят да бъдат любезни, поне колкото бащите си, самото време ги прави някак припрени и нетърпеливи.
— Господин професоре, на телефона е майката на Криста.
— На Криста? — попита професорът леко учуден. — Много се радвам.
Изглежда, че наистина се радваше, не заради самата нея, непознатата жена, а заради Криста навярно. Но и това бе много хубаво.
— Мога ли да дойда за малко при вас?
— Ами разбира се. Когато ви е удобно.
— Бих предпочела веднага — каза тя.
— Да не се е случило нещо неприятно?
— Не мога да ви обясня по телефона.
— Добре, заповядайте… Ще ви чакам — отвърна той.
И така, за пръв път след цяло десетилетие може би, в кабинета на академик Урумов влезе непозната жена, наистина немлада, дори в неговите собствени очи, но хубава и приятна. Седеше в по-далечното от двете кресла, коленете й бяха прибрани, краката леко скръстени на глезените. Нямаше нужда да казва, че е майката на Криста, той го бе разбрал от пръв поглед. Мария нямаше никаква представа колко печелеше с това в очите му. И може би по съвсем друг начин би я видял, ако не познаваше дъщерята. Много мила жена, деликатна и малко стеснителна. Това бе първото му впечатление. Навярно Мария би се учудила, ако можеше да надникне в мислите му. Бе свикнала да мисли за себе си, че е чисто и просто деловита и енергична жена. Несъмнено умна и интелигентна — бе прибавил към всичко друго след половин час. Но началото на самия разговор бе много остро и шокиращо.
— И с какво мога да ви услужа? — запита той.
Наистина бе готов да услужи с всичко, което бе по силите му.
— Точно вие — с нищо за съжаление. Исках само да ви кажа, че ни очакват приятни или неприятни събития, зависи как ще ги оцените.
— Във връзка с нашите деца? — попита той, без да очаква нищо особено.
— Да, във връзка с тях. От лекарски преглед се е оказало, че Криста е бременна. Но това никак не се е харесало на вашия племенник.
Академикът трепна едва забележимо и се облегна назад. Мисълта му усилено работеше, на една вълна при това, на която никога не се бе упражнявала.
— Само детето ли е проблемът? — запита той най-сетне.
— Изглежда, че не — отвърна тя.
— Лошо, ако е така — каза той едва чуто.
Наистина не очакваше такава новина, тя бе извън мислите му. И в крайна сметка извън жизнената му практика. Само веднъж неговият покоен зет бе пристигнал у тях доста пиян, с дамаджана домашно вино и суджуци от дива свиня, за да извести, че му се е родил син. Самата бременност за него бе останала неизвестна.
— Аз съм виждал няколко пъти дъщеря ви — каза Урумов. — Тя е прекрасно момиче. И не мога да си представя, че някой може да бъде на друго мнение.
— И аз — като майка, разбира се.
— И според вас — какво се е случило?
Тогава Мария му разказа всичко, което знаеше. Мъчеше се да се придържа към фактите, да не му натрапва собственото си мнение. Но като се придържаше само към фактите, тя сама не разбираше в какво се състои вината на младежа и каква помощ всъщност търсеше от вуйчо му. Урумов я слушаше много внимателно. Когато най-сетне свърши, той стана и излезе на вратата на хола.
— Ангелина!
Сестра му сякаш изскочи безшумно като хлебарка изпод бюфета.
— Ангелина, направи, моля ти се, две кафета.
— Сега — каза сестра му.
— Нямаше нужда от кафе — обади се неловко Мария, когато той отново седна на мястото си. — Аз пия много рядко кафе.
— И аз. — Той погледна към вратата и добави с понижен глас: — Може би знаете, че е майка на Сашо. И ми помага на домакинството.
— Да, знам — кимна тя.
Той се усмихна едва забележимо.
— Тъй, че е редно да я видите. В края на краищата с нея ще ставате роднина, с мен — по-малко.
— А тя знае ли нещо? За връзката им, искам да кажа.
— Почти нищо.
— Така е по-добре.
— Мисля, че напразно се страхувате. Според мен Сашо е много почтено момче. Аз не допускам, че…
— Не бива да ме разберете криво! — прекъсна го малко нервно Мария. — Не става дума за почтеност. Тя е достатъчна, наистина, за да се роди дете. Но съвсем не е достатъчна за един истински брак.
— Да, разбирам! — каза академикът.
Той помисли малко, после добави:
— И все пак трябва да поговоря със Сашо. Струва ми се, че цялата тая история е някакво глупаво недоразумение.
В тоя момент влезе Ангелина с кафето. Носеше го в изящен японски сервиз, който покойната му жена вадеше в много редки случаи, главно пред чужденци. Бе влязла много тихо и макар че лицето й изглеждаше разсеяно и отпуснато, той много добре забеляза внимателния й поглед, с който набързо претърси непознатата. След това остави кафето на бюрото му, кимна неопределено и си излезе. Всичко дотук бе извършила сдържано и достойно, надали гостенката би могла да си помисли, че е прислужница. Като останаха сами, академикът й поднесе кафето, Мария го пое с леката си, малко суха ръка.
— Много красива чашка! — възкликна неволно тя, като не откъсваше поглед от изящния фарфор. — Струва ми се, че не съм виждала толкова хубава!
— Остава и кафето да е добро — каза той.
Много добре знаеше, че сестра му е майстор на кафетата, бе научила тоя занаят от мъжа си, от радомиреца, който пръв от цялата сиромашка фамилия бе вкусил кафе. Докато Мария го пиеше, Урумов смътно съзнаваше, че след това тя ще стане и ще си отиде. Тая мисъл го подтискаше, но той все още не си даваше ясна сметка за това. Като генерала и като всички нейни ученици, академикът бе завладян от чара на нейното присъствие, дълбок и силен като мириса на кафето.
И наистина, щом изпи кафето, тя стана. Изглеждаше много стройна в лилавата си рокля от трико, но цветът бе малко силен за бледото й лице. Това леко я състаряваше, пастелните тонове повече й приличаха.
— И тъй — до утре — каза академикът. — Най-добре привечер — към седем часа. За да има време да поговоря с момчето.
Изпрати я до антрето, любезно й подаде чадърчето. И тук за пръв път видя отблизо очите й — избледнял син цвят, почти гълъбов, никакво усещане за жизненост. Очите на собствената й дъщеря бяха много поживи и чувствителни. И никакъв дъх на парфюм, нищо освен слаб мирис на сапун може би. Все още можеше да разчита на своя патрициански нос, колкото и да бе изтънял. В хола срещна сестра си, тъкмо изнасяше сервиза.
— Много симпатична жена — каза тя подло. — И я познавам отнякъде. Как се казва?
— Обретенова, струва ми се.
— Ами да, разбира се, Мария Обретенова!… Жена с характер!
В нейната уста това прозвуча едва ли не заплашително. Може би наистина си го имаше, но всичко бе скрито под гланца на безукорно възпитание. Какво ли всъщност искаше да каже сестра му? Не, никога не би се изложил да я запита. И се свърза със Сашо едва когато тя си отиде. Гласът на младежа му се стори някак разсеян и отдалечен, сякаш не говореше с вуйчо си.
— Добре — ще дойда — отвърна той кратко и затвори телефона.
Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? — Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати — идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер — да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.
