Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
6
Не винаги денят се познава от сутринта. Днес утрото бе много сухо и топло, като в истински летен ден, целият квартал ухаеше на разцъфнали липи, обаждаха се гугутки, в кварталната градинка три бронзови момченца държаха някакъв грамаден шаран без опашка, който бълваше вода като луд, вместо да я гълта, както правят обикновено шараните. И небето бе съвсем ясно, непрозирно, с усещане за порцеланова хладина. Но колкото и да е чисто небето, ако изведнъж изчезнат мравките, това означава, че след няколко часа непременно ще завали дъжд. В апартамента, разбира се, нямаше ни мравки, ни мравуняци, така че Мария нямаше по какво да се ориентира. Пък и Криста шеташе из стаята в най-добро настроение, тъкмо прибираше багажа си. Вярно е, че се опитваше да изтананика нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, и все не успяваше. Точно тая подробност изпусна Мария, всъщност това бяха мравките. Криста сложи в четвъртитата чанта пижамата си, пантофките, някои тоалетни принадлежности. И три чифта гащички. Ето това бяха мравките, които Мария не видя.
— Майко, аз отивам! — обади се високо момичето.
Майка й беше в банята, тъкмо бе натопила в леген с хладка вода домашна прежда.
— Не си закусила! — отвърна тя.
— Ще закъснея, майко, много те моля.
— Дума да не става! — каза категорично тя.
Криста се омърлуши. Може ли да обясни, че са й казали да не закусва?
— Ами добре — отвърна момичето и потегли към кухнята.
Проблемът не беше много сложен, важно е всичко да стане незабелязано. Най-напред обели едното яйце, зави го в парче вестник и го пъхна в чантата си. След това постъпи така и с другото яйце. Колкото до чая — защо пък да не изпие половин чаша? За чай нищо не са й казали. Когато стана от масата, отново се появи майка й.
— Вземи си шлифера — каза тя.
— Защо ми е шлифер?
— Не бъди лекомислена — каза майка й. — Един шлифер няма да ти откъсне ръцете. А ако плисне някой дъжд?
Как да обясни на майка си, че и горещи камъни да падат от небето — все едно. През цялото време тя ще лежи във вилата, бяла като цвете, ранена, напоена с отвратителните миризми на дезинфекцията, които, дай боже, поне на другия ден да изветреят.
— Добре, майко — каза тя и откачи шлифера от закачалката в антрето. Беше доста износен шлифер, съвсем демодиран, тя изобщо не можеше да го гледа. След това целуна майка си, взе чантата и излезе.
— И да внимавате с тия ужасни коли! — обади се Мария, когато Криста вече слизаше по стълбите.
Часът беше девет и четвърт, точно навреме. Сашо я чакаше със своята дебелобуза кола на един от близките ъгли. Беше в тъмен костюм със светло поло, което отиваше много добре на малко мършавата му шия. Като че ли бяха тръгнали за гражданското, а не за тая отвратителна болница. Двамата едва доловимо въздъхнаха, Сашо каза:
— Остави чантата отзад.
На изтритата седалка имаше още една чанта и мрежа с провизии. Криста зърна зелените дръжчици на череши, които стърчаха от един плик. Много й се искаше да потегли една, даже повече. Беше чула за лакомията на бременните, но какъв смисъл да угажда на детето, което няма да го роди? Нека си яде сам тия глупави череши, тя няма да ги докосне. И тях, и всичко негово, та ако ще да й прилошее от глад. Остави чантичката, където й бяха казали, след това седна отпред. Колата бавно потегли.
— Как се чувствуваш? — попита той.
— А ти?
— Малко съм неспокоен. Макар че Димо е факир в тия работи.
Факир, който превръща едно живо същественце в разпокъсана и мъртва плът. Криста замълча. И на двамата не им се говореше. Сашо усещаше, че трябва да й каже нещо, да я окуражи, но просто не намираше сили. Нейният вид сякаш запечатваше устата му, макар че така хубаво се преструваше на спокойна. Слава богу, болницата не беше далече, след няколко минути колата спря пред входа й.
— Знаеш къде ще те чакам — каза младежът. — Докато дойдеш.
— А ако не дойда? — запита тя едва чуто.
— Глупости! — отвърна той. — За толкова години не е имал нито един нещастен случай. Нито един! — повтори той твърдо.
Кой знае дали беше вярно, изобщо не беше го питал.
— Страх ме е — каза тя.
— Всички се страхуват — отвърна той. — Пък после забравят. Тони е направила досега десетина.
— Тони! — каза тя с отвращение. — Знаеш ли как ме успокои?
И тръгна внезапно към болницата, като зъзнеше. Младежът остана на мястото си леко объркан, може би бе забравил да й каже нещо важно? Не, нищо не бе забравил, освен дето не я целуна. И как да я целуне, като тя бе потеглила така внезапно. Той продължи с колата и сви на първата пряка. Сега трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Това е всичко, другото ще остане лош спомен. Имаше някакъв вестник в джоба си, но му се струваше някак скверно да го чете сега, докато тя там ще си дере гърлото, от страх главно. И нека му бъде за урок тоя кошмар. Всичко се плаща на тоя свят и е глупаво човек да купува на цена, която нито може, нито желае да плати.
А наоколо животът си течеше все тъй делнично и обикновено. Някаква жена мъкнеше мрежа със спанак, деца от близкото училище се биеха с чанти по главите, мълчаливо и яростно, без да гъкнат. Между другото доста добре се прицелваха, само от време на време се чуваше — пух, пух! Малко черно котенце, което се бе покатерило на оградата, ги наблюдаваше със спокойно злорадство — така им се пада на тия теглячи на опашчици. Някакъв старик с бастун изскочи от близкия двор и разгони малките зверове.
Струваше му се, че не е минал и четвърт час, когато Криста внезапно се появи. Изглеждаше смъртно бледа, очите й бяха като подивели. Той побърза да отвори вратата.
— Свърши ли?
— Свърши! — възкликна тя с ненавист. — Просто избягах.
— Как тъй — избяга?
— Ами тъй!… Те искаха да ме обръснат!
Надали друг път би казала тая грозна дума, но сега бе възмутена от дъното на душата. Сашо просто не можеше да повярва на ушите си.
— Та какво от това?
— Как — какво? Аз да не съм проститутка?
Той усети как за миг просто се задави от ярост. Но успя да се овладее все пак.
— А ти какво чакаше? Под прозореца да свири военна музика?
Те се ненавиждаха и двамата в тоя миг, макар че до вчера се бяха обичали или поне се бяха лъгали, че се обичат.
— Засрами се! — изшептя тя.
— Аз мисля, че ти трябва да се засрамиш! — отговори той сухо. — Ангажирах човека, той обеща да се погрижи за тебе като за никой друг.
Май че нищо подобно не бе обещал. Само бе измърморил с пълни уста във „Видинска среща“: „Не бой се, аз изгрибам по десетина тенджери на ден. Ще калайдисам и твоята, хич няма и да усети!“
— А защо не ми каза, че е толкова млад?… Как тъй ще ме бръснат пред него?
Това беше вярно, наистина. Но нито за това, нито за другото бе изскочила като вятър от операционната. Просто се бе изплашила. Просто бе побеляла от ужас, като бе видяла изварените във ваната инструменти. Дори насън не подозираше, че е толкова слаба и малодушна, че толкова малко кураж има в сърчицето й, за което винаги бе смятала, че е голямо като море.
— Ти си ужасно безотговорна! — каза той, като все още не вярваше съвсем, че всичко това наистина се бе случило. — На тебе човек за нищо не би могъл да разчита.
— А ти си просто нахален егоист! — отвърна тя.
И побягна по улицата. Той я настигна бързо с колата, но маневрата не успя. Тя се обърна и побягна в обратната посока. Той паркира бързо и затича след нея. Но точно на ъгъла на главната улица тя повърна, неочаквано и спонтанно като в сладкарницата преди няколко дни. Сашо спря нерешително. Тя скри лице в шепите си и изтича като сляпа, изчезна мигновено зад ъгъла. Сашо разбра, че е безсмислено да я гони повече, това означаваше да я засрами до смърт. Стоеше прав, с празна глава, не знаеше дори накъде да поеме. Котето на стобора го гледаше с примижали безучастни очи. Тия глупаци, хората, са такива, никога не знаеш какво могат да направят на тоя свят. Току виж, че запратил някой камък по него. Сашо най-сетне тръгна към колата си, котето се успокои. Никога не се бе чувствувал така зле, даже и при смъртта на баща си. Знаеше, разбира се, че в живота ще му се случат много беди и нещастия. Но не знаеше, че могат да бъдат толкова грозни и безсмислени. Влезе бавно в колата и именно тогава забеляза, че е забравила чантата си. Някак несъзнателно я отвори, може би от желание да се докосне до нещо нейно. Бяха пижамка на розови цветчета, пантофки, одеколон, четка за зъби. И три чифта гащички — бели и сини. Всичко му се стори наредено много прилежно, с някаква мила надежда може би, с увереност, че, ще прескочат тоя фатален праг. Но ето че нищо не прескочиха и даже напротив. Седна съкрушен на мястото си, потегли на задна скорост вместо на предна, но повече бели не станаха.
