Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Точно така! — кимна Спасов и изведнъж потъна в някакви свои мисли, не съвсем радостни, ако се съдеше по лицето му. — И знаете ли какво? — обади се той най-сетне.
Урумов естествено не знаеше, но и Спасов не бързаше да му каже. Гладкият му като на момиче врат леко се зачерви от напрежение.
— Ще се наложи да ви възстановим на длъжността — изплю най-сетне камъчето подпредседателят.
— Защо?
— Ами не е редно да бъдете пръв в една наука, а друг да ви бъде началник.
— Какъв началник? Та той и сега ми помага в научната работа.
— И все пак не е редно.
— А не ви ли идва наум, че безпричинно ще го обидим? — каза сърдито академикът.
— Но това са висши държавни съображения. Той ще ни разбере.
— Няма да стане нужда! — отвърна категорично Урумов. — Тъй че си избийте от главата тая нелепа мисъл.
Като видя, че няма да сполучи с пряка атака, Спасов започна дълга обходна маневра. И съвсем напразно, разбира се, Урумов остана непреклонен.
Най-сетне академикът успя да се откачи от своя дотеглив събеседник, който съвсем бе забравил чуждестранните делегации и пиеше вече второ кафе. В къщи тон отново се залови да прегледа материалите на симпозиума. Очевидно в Йел Уитлоу бе останал съвсем сам и сега търсеше съюзници. И ненапразно ги търсеше навън — в собствената си страна, излежда, че нямаше никакви съмишленици. Към седем часа при него отново дойде Сашо — за новини, разбира се. Това, което академикът му разказа, напълно го удовлетвори.
— Всички посредствени хора са хитри — обади се младежът. — И всички хитреци са посредствени. Това е абсолютна, желязна зависимост. Видиш ли хитър човек, бягай от него — никаква работа няма да ти свърши.
— За какво намекваш? — не разбра академикът.
— Ами за тая плоска и жалка хитрост — да те прави отново директор.
— Наистина не ми стана ясно защо толкова се запъна.
— Ами ясно защо… Сега цялата тая афера ще получи публичност. И то неприятна за тях публичност… Представи си какво ще кажат горе, като разберат, че те е снел от длъжност едва ли не за некадърност… А пък един световен учен и Нобелов лауреат ти дава всички предимства пред себе си.
Урумов усещаше сам, че това е наистина така. И все пак негодникът като че ли предизвикваше някакво съчувствие у него, почти до границата на състрадание.
— Спасов не е толкова лош човек — отвърна академикът неохотно. — Например не е завистлив, не е коравосърдечен, не е злонамерен. И защо всъщност един математик трябва да разбира от биология?
— Длъжността го задължава! — каза малко нервно младежът. — А невежеството го прави безпомощен. Според мен той е един възпитан, любезен и наистина добронамерен некадърник.
— Та ти изобщо не си го виждал! — каза недоволно академикът.
— И дано съдбата никога не ме срещне с него! — отвърна с досада младежът.
— Да, но ще те срещне навярно. И ще му се усмихнеш много любезно.
— Толкова по-зле и за мен, и за съдбата!
— Не бива днес да си разваляме настроението с празни приказки — каза Урумов. — Ще ти кажа една проста истина, мойто момче. Никога не спори и не воювай с некадърници… Иначе ще се изравниш с тях.
— Не е точно така! — каза намръщен младежът.
— За съжаление точно така е… Те са ужасно витални, когато бранят интересите си. И много изобретателни в нанасянето на контраудари. Тъй че ще се оплетеш в една партизанска война, която непременно ще те погуби!
— Ти видя как аз воювам! — отвърна младежът. — С техните методи!
— Хайде да оставим тоя неприятен разговор! — предложи пръв академикът. — И да отидем да вечеряме някъде…
— Ами да отидем — съгласи се младежът и усети как сърцето му лекичко се сви.
Той нямаше тая вечер среща с Криста — и не по негова вина. Беше се случвало и друг път да не могат да се свържат, но винаги се намираха на своята вечерна явка — в сладкарницата. Той беше сигурен, че Криста и тая вечер ще отиде там. Но не беше сигурен дали сам трябва да го направи. Снощи се бе държал почтено, разбира се. Бе й казал това, което един сериозен мъж трябваше да й каже. Наистина не бе подскочил от удоволствие. Но и самата тя не изглеждаше чак толкова очарована. Какво искаше всъщност от него? Не може току-тъй да офейка под носа му, без дума да каже. Нека остане една вечер свободна — да поразмисли малко, да потърси истинските вини.
И той отиде с вуйчо си. Докато крачеше по тъмните улици, сърцето му все още бе свито. Мълчаха и двамата. Вуйчо му е прав, разбира се. Сам той никога не бе се унизявал да спори и да воюва с нищожни хора. И сигурно така бе запазил себе си. В края на краищата още Христос го е казал: „Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ Живите трябва да дружат с живи. Сега нека и тая маймуна прекара без него една вечер, та да разбере дали е хубаво. В края на краищата клин клина избива, няма друго спасение.
А през това време Криста наистина чакаше в кафе-сладкарницата с пребледняло лице, тъй като палеше цигара от цигара. Чувствуваше, че ще й прилошее от толкова цигари, но упорствуваше, все по-нервна и неспокойна. Изпи един чай, след това втори. Сашо все не идваше. Не дойде нито Донка, нито Кишо. Прехвърли отново крак върху крак, помисли да си поръча коняк, но не посмя. Беше толкова нещастна, че всички, които влизаха вътре, подминаваха масата й, макар че сладкарницата беше претъпкана. Най-после някакъв пиян глупак с палто като горнище на пижама седна край нея и се опита да я заприказва. Криста не издържа, стана и си излезе.
Чувствуваше се безкрайно обидена и изоставена. Никога досега не бе изпитвала това унизително чувство. И нямаше как да го изпита под бдителната закрила на майка си. Сега Криста бързаше към дома си, усещаше, че едва сдържа мъката и сълзите си. Дано тя си е в къщи, но да не разбере, да не усети, това е най-важното.
Майка й наистина се беше прибрала. Едва ли не от прага Криста се хвърли в прегръдките й и безутешно се разрида. Майка й се досещаше каква може да бъде причината, но мълчеше, не питаше. Само леко я галеше по косата, чакаше да се успокои.
— Какво е станало, мойто момиче? — запита тя най-сетне.
— Тая вечер той не дойде! — изхлипа тя.
Ами естествено, какво друго!
— За пръв път ли?
— За пръв път — отвърна тя. — Съвсем за пръв път.
— И тъй да е, не бива да бързаш. Може нещо да му се е случило. Доколкото знам, той има ангажимент ти към вуйчо си.
— Не е това! — каза тя отчаяно. — Ако беше туй, щеше да ми се обади по телефона.
— А не ти ли минава през ума, че може да няма такава възможност.
— Как тъй да няма?
— Ако го е прегазила някоя кола например! — отвърна тя с лек укор. — Или дори моторетка!
— Нее! — изплака момичето. — На него такива работи не му се случват.
И отново скри лицето си в прегръдката й. Нищо, нека си поплаче, това е съвсем, съвсем неизбежно. Никого не е подминавала на тоя свят горчивата любовна мъка, най-горчивата от всички, най-безутешната. Нека плаче, може би това е хубаво. Щом е неизбежно, по-добре е да почне от дреболии. Ако наистина е дреболия. Но тя трябва да свиква, защото иначе ударът може да дойде внезапен и страшен, както бе дошъл при нея. И да я намери съвсем неподготвена.
Скоро Криста си легна. Вечерта беше много топла за началото на юни, лежеше отвита, малко поуспокоена. В кухнята равномерно и сънливо бръмчеше пералнята, майка й обикновено переше вечер, след като си привърши всички други работи. Пък и нека я остави малко сама, да посъбере чувствата си. Но Криста не събираше чувствата си, събираше самочувствието си. Защо наистина трябва да прилича на всички тия глупави женски патки, които си въобразяват, че всеки мъж е единствен и в никой случай не може да се повтори. Всъщност единствена и неповторима е само тя и нейна та майка, разбира се. Всичко друго е безлично множество.
И той е някъде в това безлично и равнодушно множество. Така мислеше тя през тая задушна нощ, но когато на другия ден се срещнаха в бюфета на ректората, тя го различи само за миг в набъканата с момчета зала. Двамата се приближиха един към друг усмихнати и виновни, едва-едва враждебни, малко обидени — това е всичко. А иначе един външен наблюдател едва ли би разбрал, че между тях е назрял някакъв много лош цирей.
