Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Кишо изглеждаше доста възбуден от своите монтьорски успехи, непрекъснато бърбореше. Беше измил как да е лицето си, но ноктите му бяха все още черни, а пъпките наедрели от самочувствие може би, че имат такъв талантлив стопанин.
— Пее като славей! — хвалеше се той. — И работи като часовник. Това не е трабант, а часовников славей или славеев часовник, както ви се хареса. След малко тръгваме за „Щастливеца“.
— Дума да не става! — каза неохотно Сашо. — Един щастливец на тоя свят, и ти искаш да го направиш нещастен.
— Тогава ще отидем с Дончето. Намират ли ти се някакви парички, мойто момиче!
— Засрами се най-сетне — отвърна момичето. — И си частник на всичко отгоре, трябва да си червив от пари.
— Охарчих се с колата — каза Кишо. — С последните левчета налях малко бензин.
Точно в тоя момент влезе Криста. Изглеждаше, както винаги, усмихната и леко възбудена, само погледът й бе някак хладен и неподвижен. Направиха й място да седне, тя предизвикателно сложи крак върху крак. Нямаше такива навици, обикновено седеше с прибрани колене.
— Ами защо не вземеш от оня дръвник! каза Донка. — Дължи ти две хиляди…
— Там е работата, че няма никакво намерение да ги даде.
— Ами ако се развалят автоматите? — запита Сашо. — Нали казваше, че няма кой друг да му ги поправи.
— Там е цялата работа!
И Кишо им разказа какво се бе случило. Най-сетне и той се усъмнил в своята непогрешимост — как може толкова месеца да не дадат никакъв дефект. И един ден отишъл на стрелбището, където били инсталирани. За свое учудване намерил там Дете Голомеше, нещо човърка в единия апарат.
— Какво е това Голомеше? — не разбра Сашо.
— Бе ти българин ли си? — ядоса се Кишо. — Криста, обясни му, моля ти се.
— Нещо като вундеркинд — каза Криста, без да го погледне.
— Невероятен! — въздъхна Кишо. — Ученик от последния клас на някакъв техникум… Пълно кьосе. Като го погледнеш — с ниско чело, даже малко тъпичък.
— Цялата ви научно-техническа революция е такава! — каза Криста и заклати нервно крачето си. Едва сега Сашо забеляза, че бе маскирала бузите си с малко руж.
— Не, просто е гениален… Нали го видях как пипа. С истинско вдъхновение. А онова животно му плаща по няколко лева на ден.
— Загубен си — каза Сашо.
— Напротив, спасен е — обади се Донка.
— Предлагаш да го заколя?
— Няма нужда — каза Донка. — Работата е много по-проста. Ще му дадеш двеста лева, за да се изпари моментално. И без да им се обади — в Созопол ли, в Китен ли, където си избере. Само за един-два месеца, докато си прибереш парите.
— Ето това е идея! — възкликна възхитен Кишо. — Е, няма как, трябва да отидем до „Щастливеца“, да се почерпим.
Оказа се, че няма желаещи. Побъбраха тъй около половин час, после Донка първа си тръгна.
— Да те закарам с колата? — запита с надежда Кишо.
— Не, мерси, искам да глътна малко въздух.
— А вас?
— Ние сме горди! — каза Сашо. — От мерцедес нагоре.
Все пак отидоха да видят трабанта. Трабант като трабант, само дето целият бе покрит с керемидената екзема на замазките. И гумите му не бяха, разбира се, никакви гуми, можеше да се пързаля с тях.
— Поне до кьошето! — примоли им се Кишо. Беше ужасно нещастен, че никой не обръща внимание на колата му.
— Добре, карай до парка! — съгласи се най-сетне Сашо. — Ще слезем там.
Кишо потегли ухилен, изобщо благополучно ги закара до алея „Яворов“. Впрочем тая бивша алея, по която доскоро се разхождаха само влюбени, сега се бе превърнала в някакъв кошмарен аутобан, по който се надбягваха пийнали нехранимайковци. Така лошо вонеше на бензин, че те побягнаха бързо към парка, без дори да си вземат довиждане. По алеите бе тъмно, някъде шуртеше поливачка, катерички тракаха с ноктите си по кората на боровете. И все още имаше прегърнати любовни двойки, светът продължаваше да си живее. Само те двамата вървяха мълчаливи един до друг като старци, които са излезли да поразходят самотата си. И внезапно Криста пъхна ръката си под неговата, никога не знаеш какво може да й хрумне на една жена.
— Защо мълчиш? Кажи ми нещо!
— Какво да ти кажа? — измърмори той. — Като че ли се интересуваш от моите работи.
— А ти интересуваш ли се от моите?
— Какво има да се интересувам? Да не взема да те разпитвам за Софроний Врачански?
— Навярно си мислиш, че всичко започва и свършва с твоята биология.
— Горе-долу така е… Особено пък за тебе!
— Какво искаш да кажеш? — запита Криста.
— Искам да кажа, че всичко знам — отвърна младежът. — Донка беше така любезна да ме информира навреме!
Криста спря поразена, Сашо имаше чувството, че ще се покатери от страх като катеричка по най-близкия бор.
— Това е възмутително! — възкликна тя.
И забърза напред. Сашо веднага я настигна, изравни крачките си с нейните.
— В края на краищата все пак някой трябваше да ми каже… Това не е само твоя работа.
— Само моя! — изкрещя тя.
Гласът й просто звънтеше от ярост и възбуждение, никога не бе подозирал, че може да има и такъв глас. Той почака, докато се успокои малко, после тихо каза:
— Не знаех, че си такова зло женче.
— Такава съм! — каза тя рязко.
— Но аз не съм такъв. И искам да ме чуеш съвсем спокойно.
Той дори сам се учуди от своя безизразен глас. Не искаше да бъде така, но точно така излезе.
— Добре, слушам те.
— Всичко, което сме правили — продължи той неохотно — е било по взаимна воля и взаимно желание…
— Не е тъй, но нищо! — прекъсна го тя. — Карай нататък…
— Как не е тъй?
— Просто не е… Но ти си прав, разбира се, да мислиш така. Пък и аз съвсем не бягам от своята отговорност.
— Нито пък аз — отвърна той. — Отсега ти казвам, че ще приема всяко твое решение, каквото и да е то. Но ако ме питаш за моето лично мнение — това дете сега не ни е нужно.
— Защо? — попита тя кратко.
— А всъщност трябва много добре да знаеш! — каза той нервно. — Аз съм едва в началото на своята работа. Мене просто главата ми е пламнала. Всичко мога да си представя, освен как ще гледам дете.
— И аз!… Така че можеш да бъдеш спокоен.
Гласът й беше съвсем категоричен, не приличаше на обикновена женска сръдня. Дори насън не очакваше такъв бърз и ясен отговор.
— Това няма да стане само с приказки — измърмори той едва чуто. — Но аз мога да уредя, каквото трябва.
— А майка ми?
Пак майка й — изглежда, че всичките й проблеми се събираха в тая думичка като в някакъв магически фокус.
— Това не е проблем… Ще й кажеш, че отиваме на екскурзия за два дни. А всъщност ще ги прекараме на вилата.
— Добре — каза тя. — И колкото по-рано, толкова по-хубаво. Тоя кошмар трябва да свърши.
И млъкна. Мълчаха тъй чак до изхода на парка. Там бе много светло, в езерото плуваха два лебеда, толкова бяха свикнали един с Друг, че даже не се поглеждаха. Един от тях напразно се опитваше да клъвне кораво парче геврек, навярно не беше гладен, само си играеше. Минаха през подлеза и излязоха от другата страна на булеварда. И тук тя внезапно се откъсна от него, затича се и леко като зайче се метна в най-близкия автобус. Той остана като зашеметен на мястото си, с тъпо недоумение гледаше как изчезна от погледа му. И точно в тоя миг автобусът бавно се отдели от спирката. Знаеше, че ако се затича след него, ще го настигне. Може би и тя знаеше. Но той не се затича, продължи бавно напред. Не, не се чувствуваше облекчен, което очакваше. Усещаше някаква гнетяща пустота в себе си, която просто то смазваше. Мъчеше се да събере малко милост, малко ярост, поне малко негодувание, но не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума се влачеха някакви разпокъсани мисли, нещо, което навярно се отнасяше до жените, до всички жени. Те са мили и добри, докато си мил и добър с тях. И стават зли като оси, щом ги настъпиш неволно дори и по малкия пръст. Мина през червената светлина на пресечката, милиционерът уморено му свирна. Автобусът отдавна бе изчезнал от погледа му. Тя стоеше сама на предната платформа и плачеше. Сълзите обилно заливаха лицето и, едва успяваше да ги изтрие с кърпичката си и с ръкавите. Мъчеше да събере мислите си, а не можеше. Мъчеше се да поукроти обидата, а не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума й се влачеха някакви разпокъсани мисли, навярно за него самия. Нямаше никаква нужда от неговото кавалерство, нямаше нужда от чувството му за отговорност. Имаше нужда само от една-единствена хубава дума, не повече. И дори не знаеше коя е думата, само усещаше, че не може да живее без нея. И понеже думата нямаше как да долети самичка, тя все тъй бършеше сълзите си, без дори да съзнава накъде я отвежда непознатият автобус.
