Цветт на магията

Бравд усети, че е уплел конците на начинанието.

— Просто се разкарай, а? — повтори ездачът. — Разбираш ли, нямам никакво време за теб. — Огледа се и добави: — Същото се отнася и за долнопробния ти приятел, дето те следва по петите, където и да се спотайва сега.

Невестулката се приближи до коня и се вгледа в раздърпаната фигура.

— Ей, ами че това е Ринсуинд Магьосника, нали? — възкликна той с нотки на радост в гласа, а междувременно регистрираше отличителните белези на магьосника някъде в паметта си, за да изчака удобното време за отмъщение. — Стори ми се, че познах гласа му.

Бравд се изплю ядно и прибра обратно сабята в ножницата си. Не си струваше да се захващаш с магьосници — те твърде рядко имаха някакво прилично богатство.

— Доста самонадеяни приказки за един изпаднал уличен магьосник — промърмори той.

— Нищо не разбираш! — уморено каза магьосникът. — Толкова ме е страх от теб, че краката са ми омекнали, но проблемът е, че точно в този момент страдам от свръхдоза ужас. Искам да кажа, че когато тя спре да действа, ще имам време да се уплаша от тебе както подобава.

Невестулката посочи към горящия град.

— Да не би да си преживял всичко това?

Магьосникът разтърка очи с изранена до кръв ръка.

— Бях там, когато започна. Виждате ли го? Ей там, отзад? — Посочи назад към пътя, по който все вървеше спътникът му, възприел такъв начин на яздене, който предполагаше на всеки няколко секунди да изпада от седлото.

— Е? — попита Невестулката.

— Той го започна — простичко каза Ринсуинд.

Бравд и Невестулката погледнаха към фигурата, която сега подскачаше по пътя с единия крак в стремето.

— Подпалвач, така ли? — най-сетне попита Бравд.

— Не. Не съвсем. — започна Ринсуинд. — Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. Имате ли нещо за ядене?

— Малко пиле — отговори Невестулката. — Имаш го срещу разказ.

— Как се казва? — попита Бравд, който имаше навика да изостава от разговорите.

— Двуцветко.

— Двуцветко ли? Ама че смешно име!

— Вие нищо не знаете — каза Ринсуинд, докато слизаше от коня. — Та, казвате, пиле, а?

— Печено на скара — отговори Невестулката. Магьосникът изохка.

— Това ме подсеща — продължи Невестулката и щракна с пръсти, — че преди, ъ-ъ, около половин час имаше наистина мощна експлозия…

— Това беше, ъ-ъ, взриви се масленият склад — каза Ринсуинд и потреперя само при мисълта за огнения дъжд.

Невестулката се обърна и се ухили нетърпеливо на спътника си, който изсумтя, извади една монета от кесията си и му я подаде. Изведнъж откъм пътя се чу писък, а след това внезапно спря. Ринсуинд даже и не вдигна очи от пилето си.

— Едно от нещата, които не може да прави, е да язди кон — каза той.

После настръхна, сякаш нещо внезапно го халоса с чувал по главата, извика леко от ужас и се втурна в мрака. Когато се върна, съществото, наречено Двуцветко, висеше безпомощно на рамото му. Беше дребен и кльощав, облечен в много странни панталони до коленете и риза в такова невероятно и крещящо несъответствие на цветовете, че взискателното око на Невестулката се обиди, независимо че наоколо цареше полумрак.

— На пипане не ми изглежда да има нещо счупено — каза Ринсуинд. Той дишаше тежко. Бравд смигна на Невестулката и тръгна да поогледа нещото, което бяха решили, че е товарно животно.

— По-добре забрави — каза магьосникът, без да откъсва очи от Двуцветко, който лежеше в безсъзнание в ръцете му. — Повярвайте ми, сила го пази.

— Магия ли? — попита Невестулката и се настани на земята.

— Не-е-е. Но, струва ми се, че нещо като магия. Не от тези, дето си ги знаем. Как да ти кажа, може да превръща злато в мед, като в същото време то си остава злато, прави хората богати, като унищожава богатството им, дава смелост на слабите да се движат безстрашно сред крадци, минава и през най-здравите врати, за да съсипе и най-добре защитените съкровищници. Дори в този миг аз съм в нейна власт — така че, волю-неволю, трябва да следвам този луд и да го пазя да не му се случи нещо лошо. Тя е по-силна от теб, Бравд. Мисля, че е по-хитра даже и от теб, Невестулко.

— И как се нарича тогава тази велика магия?

Ринсуинд сви рамене.

— На нашия език това се нарича отразен-звук-като-от-подземни-духове. А има ли вино?

— Трябва да знаеш, че що се отнася до магии, не ми липсват умения я сръчност — каза Невестулката. — Още миналата година отнех жезъла на печално известния с мощта си Върховен Маг на Уаймятюри (с помощта на мой приятел там), отнех му колана от лунни бижута и живота — в приблизително този ред. Не ме е страх от този отразен-звук-от-подземни-духове, за който говорят. Все едно, ти ме заинтересува. Ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш още нещо?

Бравд погледна към нещото на пътя. Сега то се бе приближило доста и формата му се виждаше по-ясно на пред утринната светлина. Божичко, то изглеждаше съвсем като…

— Сандък на крака? — попита той.

— Ще ви разкажа за това — каза Ринсуинд — но само ако има малко вино.

Долу в равнината нещо започна да тътне и да свисти. Някой по-дълбокомислещ от останалите бе наредил да затворят големите шлюзове там, където река Анкх излизаше от града-близнак. И тъй като установеният излаз й бе отнет, реката беше преляла и заливаше опустошените от огъня улици. Скоро континентът от пламъци се превърна в малки островчета, които ставаха толкова по-малки, колкото по-висока ставаше тъмната вълна. Докато най-сетне над града от дим и пушек се вдигна нажежен облак от пара и закри звездите. Невестулката си помисля, че той прилича на някакво черно водорасло или на гъба.

Градът-близнак, който се състоеше от гордия Анкх и опасния Морпорк, и на който всички останали градове от времето й пространството са само жалки подобия, бе преживял много битки и нападения в дългата си трескаво бурна история, но винаги се бе съвземал, за да процъфти отново. Така че огънят и последвалото го наводнение, което доунищожи всичко, останало неизгоряло, и освен това прибави един изключително зловонен лъх към проблемите на оцелелите, не сложиха края на града. Това бе по-скоро една яростна точка, нажежена запетая или пък двоеточие-саламандър в безкрайната му история.

Няколко дни преди тези събития с утринния прилив по река Анкх пристигна кораб и акостира сред многото други кораби в лабиринта от пристани и докове до брега на Морпорк. На борда си носеше розови перли, млечни орехи, пемза, няколко официални писма до Патриция на Анкх, и един човек.

Точно този човек привлече вниманието на Слепия Хю — един от просяците, които дежуриха първа смяна на Перленото Пристанище. Той сръга Сакатия Уа в ребрата и посочи безмълвно.

В този момент непознатият стоеше на кея и наблюдаваше как няколко моряци с мъка свалят на пристана някакъв голям, обкован с месинг сандък. Един друг мъж, очевидно капитанът, стоеше до него. Нещо във въздуха около моряка подсказваше, пък и всяка фибричка по тялото на Слепия Хю, който започваше да трепери винаги, щом се появеше и най-нищожното количество злато в радиус от петдесет крачки, го уверяваше с все сила, че той очаква скорошно забогатяване.

И наистина — щом оставиха сандъка върху паветата, непознатият бръкна в една кесия и… проблясва монета. Няколко монети. Златни. Слепият Хю подсвирна от удивление, а тялото му се бе напрегнало като лескова пръчка, която е открила вода. После той сръга Уа още веднъж и го изпрати на бегом по една съседна уличка към центъра на града.

Когато капитанът се върна на кораба си в остави леко объркания пришълец на кея, Слепият Хю грабна просешката си шапка и с подкупваща усмивка се запъти към него. Щом го зърна, чужденецът трескаво зарови в кесията си.

— Добър Ви ден, Господине! — започна Слепият Хю. В следващия миг установи, че лицето срещу него има четири очи. Обърна се, готов моментално да се изпари оттам.