Вуду

— Здравей, Лора — каза той. — Сядай.

Хейуърд седна на едно от креслата срещу бюрото изненадана. Педант по отношение на протокола и формалностите, Рокър почти никога не наричаше никого на първо име.

Той я погледна над бюрото си. Нещо в изражението му мигновено я накара да застане нащрек.

— Не съществува лесен начин да се каже това — започна той. — Така че ще го кажа направо. Няма да те назнача в отряда за специални задачи.

Няколко секунди Хейуърд не можеше да повярва, че е чула правилно. Тя отвори уста да заговори, но не излезе звук. Преглътна мъчително и си пое въздух.

— Аз… — понечи да каже, но спря. Беше объркана, смаяна, не бе в състояние да оформи цяло смислено изречение.

— Много съжалявам — каза Рокър. — Знам колко много очакваше тази възможност.

Хейуърд си пое отново въздух. Усети необичайна горещина да залива крайниците й. Едва сега — когато работата толкова неочаквано се бе изплъзнала от ръцете й, — осъзна колко важна е била за нея.

— Кого назначихте на моето място? — попита тя.

Рокър отмести бързо очи, преди да отговори. Изглеждаше необичайно сконфузен.

— Санчес.

— Санчес е добър човек. — Имаше чувството, че сънува и че някой друг, а не тя, чете репликите.

Рокър кимна.

Хейуърд осъзна, че ръцете я болят. Погледна надолу и видя, че стиска дръжките на стола с цялата си сила. Искаше й се да се отпусне, да възвърне хладнокръвието си.

— Сбъркала ли съм нещо? — избъбри тя.

— Не, разбира се, че не. Няма нищо такова.

— Разочаровах ви по някакъв начин? Не оправдах очакванията ви?

— Ти си образцов офицер и аз се гордея, че си в службите.

— Тогава защо? Неопитност?

— Смятам, че магистратурата ти по социология е идеална за отряда за специални задачи. Но едно такова назначение… би било изцяло политическо. Освен това се оказа, че Санчес има старшинство.

Хейуърд не отговори веднага. Тя не бе гледала на трудовия стаж като на фактор. Всъщност, това бе едно назначение, за което бе вярвала, че не е свързано с подобни глупости.

Рокър се размърда в стола си.

— Не искам да смяташ, че това решение е отражение на работата ти.

— Сигурно сте били наясно с относителността на годините трудов стаж преди да ми дадете причини да се надявам — каза тихо Хейуърд.

Рокър разпери ръце.

— Факт е, че тези формалности могат да са по-скоро тайни. Сбърках. Съжалявам.

Хейуърд не каза нищо.

— Ще има и други възможности — особено за капитан от твоя калибър. Можеш да си сигурна, че виждам колко здраво работиш и усилията ти ще бъдат възнаградени.

— Достойнството само си е награда, сър. Нали така се казва? — Хейуърд се изправи и виждайки по лицето на Рокър, че няма друго — тръгна на малко несигурните си крака към вратата.

Когато вратите на асансьора се отвориха към фоайето, тя бе възвърнала спокойствието си. Кънтящото пространство беше пълно с шумове и обедно суетене. Хейуърд отмина охранителния пункт и излезе през въртящата се врата с широки крачки. Нямаше представа къде отива: просто трябваше да върви. Да върви и да не мисли.

Унесът й беше прекъснат, когато някой се блъсна силно в нея. Тя погледна изненадано. Беше мъж: слаб и млад, с нашарено от акне лице.

— Извинете ме — каза той. После спря и се изправи. — Капитан Хейуърд?

Лора се намръщи.

— Да.

— Какво съвпадение!

Тя го изгледа. Имаше тъмни, студени очи, които контрастираха на усмивката му. Лора напрегна паметта си — познат, колега, престъпник? — и се увери, че е непознат.

— Кой сте вие? — попита го.

— Казвам се Клайн. Лукас Клайн.

— За какво съвпадение говорите?

— Тъй като в момента отивам точно там, където бяхте досега.

— О?! И къде трябва да е това място?

— Офисът на комисаря. Виждате ли, той искаше да ми благодари. Лично. — И преди Хейуърд да е успяла да каже още нещо, Клайн бръкна в джоба си, извади един плик, измъкна писмото от него и й го подаде разтворено.

Тя се пресегна към него, но Клайн го дръпна обратно.

— О, не. Не пипайте.

Хейуърд отново го погледна, присвила очи. След това върна вниманието си към писмото. То наистина беше от офиса на комисар Рокър, върху официална бланка, с дата от предишния ден и в него се изразяваха благодарности към Клайн — като шеф на „Диджитал Върасити инк.“ — за току-що обявеното от него дарение от пет милиона долара към фонда „Дайсън“. Фондът, свещен сред офицерите и служителите на НПУ, наречен на името на Грег Дайсън, таен агент, който беше убит от наркодилъри преди десет години. Той бе основан да осигурява финансова и емоционална подкрепа на семейства на нюйоркски полицаи, убити при изпълнение на служебния си дълг.

Лора погледна още веднъж Клайн. От сградата излизаха потоци хора и ги заобикаляха. Усмивката още стоеше върху лицето му.

— Радвам се за вас — каза тя. — Но какво общо има това с мен?

— О, има много общо.

Тя поклати глава.

— Обърквате ме.

— Вие сте умно ченге. Ще разберете. — И той се обърна към въртящата се врата, пристъпи и погледна назад. — Но мога да ви дам малка сламка, от която да започнете.

Хейуърд чакаше.

— Питайте гаджето си Вини. — При тези думи Клайн отново се обърна, усмивката му беше изчезнала.

48.

Нора Кели отвори очи. Известно време се мъчеше да разбере къде се намира. След това всичко се върна: миризмата на противен алкохол и лоша храна; бибипкането и шепотът; далечните сирени.

Болницата. Все още.

Лежеше тук с пулсираща глава. Тръбичките на системата, висяща от стойката близо до леглото, се люлееха на лунната светлина напред-назад, скърцайки като ръждясала табелка под вятъра. Тя ли я беше накарала да се движи така? Може би някоя сестра я е блъснала, докато е проверявала състоянието й и е вкарала повече транквилизатор, от какъвто тя продължаваше да повтаря, че не се нуждае. Или може би ченгето, което Д’Агоста бе поставил отвън, е надникнало вътре. Тя се огледа; вратата беше затворена.

Бутилката на системата се люлееше и скърцаше непрекъснато.

Започна да я обзема странно чувство за откъснатост. Беше по-уморена, отколкото съзнаваше. А може би това беше страничен ефект от второто мозъчно сътресение.

Сътресението. Не искаше да мисли за него. Защото би я върнало към онова, което го бе причинило: към тъмния й апартамент, отворения прозорец и…

Тя завъртя глава леко; стисна очи; после започна да си поема дълбоки глътки въздух. Когато отново се успокои, отвори очите си и се огледа. Намираше се в същата двойна стая, в която бе прекарала последните три дни, в близкото до прозореца легло. Щорите бяха спуснати и една завеса отделяше нейното легло от онова до вратата.

Нора се обърна, вглеждайки се по-внимателно в дръпнатата завеса. Можеше да види очертанията на спящия човек в леглото на фона на процеждащата се светлина от банята. Но наистина ли бяха очертания на човек? Не беше ли празно леглото, когато беше заспала? Това бе третата й нощ тук — докторите продължаваха да обещават, че е само за наблюдение, че ще я изпишат утре — и това легло винаги е било празно.

Ужасно чувство за дежа вю започна да се прокрадва в душата й. Тя напрегна слуха си и можеше да чуе дишането, леките накъсани въздишки. Огледа се отново. Цялата стая изглеждаше странно, с неправилни ъгли, тъмният телевизор над леглото й беше разкривен и неясен като репликите в немски експресионистичен филм.

Сигурно продължавам да спя, помисли си тя. Това е само сън. Вцепенението на съня изглежда я заобикаляше, увивайки я в своята прозрачна прегръдка.

Силуетът зад завесата се раздвижи; чу се въздишка. Изхрачване. После една ръка се вдигна бавно нагоре. С тръпки на ужас Нора стисна чаршафите, опитвайки се да изчезне. Но се почувства толкова слаба…

Завесата се плъзна обратно с бавна, ужасяваща отмереност, издаде лек звук, когато металните халки се плъзнаха по студената стоманена релса. Тя гледаше парализирана от ужас как изплуват тъмните контури на човек в сянката, а след това — на лунната светлина.