Вуду

— Дори идиот може да види, че всичко сочи към проклетата Вила! Първо Смитбак, после Кид, сега аз.

— Страхувам се, че изобщо не е очевидно — обади се Пендъргаст.

— Какво искате да кажете?

— Питам се защо не са нападнали вас първо.

Естебан го погледна враждебно.

— Как така?

— Вие сте бил подстрекателят от началото. Ако бях аз, щях веднага да ви убия.

— На умник ли се правите?

— Няма значение. Просто показвам очевидното.

— Тогава позволете ми на мен да покажа очевидното — че в Инууд са се настанили група касапи-убийци и че нито градът, нито полицаите правят нещо по въпроса. Е, те ще съжаляват, че са се захванали с мен. Днес следобед ще вдигнем такъв шум, че няма да имате избор, освен да предприемете действия. — Той се изправи.

— Трябва да прочетете и да подпишете свидетелските си показания — каза Д’Агоста.

С раздразнено изражение и недоволно сумтене, Естебан изчака показанията му да се принтират, прочете ги набързо и се подписа. Тръгна към вратата, но се обърна и насочи показалец към тях. Ръката му трепереше от обида и гняв.

— Днес всичко ще се промени. Вече ми дойде до гуша от бездействие, както впрочем и на всички нюйоркчани.

Пендъргаст се усмихна, като допря пръст в челото си.

— Неоспорин, веднъж дневно. Прави чудеса.

45.

Д’Агоста и Пендъргаст стояха на ъгъла на 214-та улица и Сийман авеню и гледаха развитието на протестната акция. Д’Агоста беше изненадан от малкото присъстващи — бяха не повече от стотина души, може би дори по-малко. Хари Числит, заместник-кметът на района, се беше появил, но виждайки броя на хората, си беше тръгнал. Протестът течеше мирно, спокойно, почти заспало. Нямаше гневни викове, нямаше натиск срещу полицейските барикади, не хвърчаха нито камъни, нито бутилки.

— Прилича на реклама за каталог на L. L. Bean 33 — каза Д’Агоста, примижавайки на светлината на яркия есенен ден.

Пендъргаст се беше облегнал на един електрически стълб със скръстени пред гърдите ръце.

— L. L. Bean? Тази търговска марка не ми е известна.

Процесията зави на ъгъла на Западна 214-та и се насочи към Инууд Хил Парк с плакати и скандиране. Начело крачеше Алигзандър Естебан, още с превръзка на челото, заедно с друг мъж.

— Кой е онзи до Естебан? — попита Д’Агоста.

— Ричард Плок — отвърна Пендъргаст. — Изпълнителен директор на „Хора за Други Животни“.

Д’Агоста огледа с любопитство мъжа. Плок беше млад, не повече от трийсетгодишен, женствен, бял и с наднормено тегло. Той стъпваше енергично с късите си крачета, размахвайки отстрани закръглените си ръце, с решително изражение на лицето. Дори облечен с риза с къси ръкави на хладния есенен въздух, той се потеше. Докато у Естебан имаше харизма, у Плок изглежда нямаше нищо. Освен това около него витаеше някаква аура на официалност и тържественост, което направи впечатление на Д’Агоста: очевидно това бе човек с непоклатима вяра в правотата на каузата, зад която стои.

Зад двамата лидери вървеше една редица от хора, държащи обширен транспарант:

Всички изглежда имаха своя собствена програма. Имаше плакати, обвиняващи Вилата за смъртта на Смитбак и Кид. Освен това протестиращите бяха събрани от кол и въже: вегетарианци, противници на използването на животински кожи за облекло, противници на дрогата, религиозни фанатици, които се противопоставяха на вудуто и на зомбитата, тук-таме се виждаха дори антивоенни лозунги. „Месото е убиец“, четеше се на един от плакатите; „Приятелят не е храна“, „Кожата е мъртва“, „Измъчването на животни не е хуманно“. Някои размахваха увеличени снимки на Смитбак и Кид, една до друга, с надписи под тях — „Убити“.

Д’Агоста отмести очи от размазаните снимки. Наближаваше един часът. Стомахът му изкъркори.

— Не се случва кой знае какво.

Пендъргаст не отговори, сребристите му очи сканираха тълпата.

— Обяд?

— Предлагам да изчакаме.

— Нищо няма да се случи — тези хора не искат да си мачкат ризите.

Пендъргаст огледа преминаващите.

— Предпочитам да остана тук поне докато ораторите не преминат.

Пендъргаст изглежда никога не яде, помисли си Д’Агоста. Проклет неделен протест. Той последва Пендъргаст по тротоара, чувствайки раздразнение. „Тълпата“ беше започнала да се събира в края на бейзболното игрище по пътя към Вилата. Дотук всичко се извършваше по правилата. Полицаите започнаха да прибират във вановете принадлежностите за размирици и сълзотворния газ. От двете дузини полицейски коли, изпратени на мястото, половината вече бяха напуснали и се бяха върнали към нормалните си задължения.

Когато групата се завъртя, скандирайки и размахвайки лозунги, Плок се изкачи на една от пейките за зрители. Естебан пристъпи и се позиционира зад него, скръстил почтително ръце пред гърдите си, готов да слуша.

— Приятели и други животни! — извика Плот. — Добре дошли! — Той не държеше мегафон, но острият му писклив глас се чуваше добре.

През тълпата премина шепот и парцаливите лозунги бяха смъкнати. Тази тълпа от юпита и жители на Горен Уест Сайд, помисли си Д’Агоста, не беше нещо по-различно от кудкудякане на колониални дами, събрали се на следобеден чай. Онова, от което лично той се нуждаеше в момента, беше чаша кафе и чийзбургер с бекон.

— Казвам се Рич Плок, изпълнителен директор на организацията „Хора за Други Животни“. Моя чест и привилегия е да ви представя главния говорител на организацията. Моля, посрещнете Алигзандър Естебан!

Това сякаш възбуди по някакъв начин тълпата и Естебан се изкачи над скандиращите, чиито викове се засилиха. Той се усмихна и огледа присъстващите, оставяйки шума да продължи още минута-две. Най-накрая вдигна ръце за тишина.

— Приятели — каза той с глас, пълна противоположност на този на Плок, — вместо да държа реч, искам да опитам нещо друго. Ако искате, наречете го познавателно упражнение.

Хората се размърдаха и през тълпата премина ропот на недоволство, че те са се събрали тук да протестират, а не да правят упражнения.

Д’Агоста подсмръкна.

— Познавателно упражнение. Явно забавното сега започва.

— Искам всички да затворите очи. И да почувствате човешкото си тяло за миг.

Тишина.

— И да си се представите в тялото на едно малко агънце.

Отново размърдване.

— Вие сте родени през пролетта в една ферма близо до Ню Йорк — зелени поля, слънце, прясна трева. През първите седмици от живота си сте с майка си, свободни сте, сгушвате се в защитната прегръдка на козинката си. Всеки ден скачате на воля из полето заедно с майка си, братчетата и сестричетата си, всяка нощ се прибирате в оградената кошара. Вие сте щастливи, защото живеете живота, който Господ иска да живеете. Това е истинското определение на щастието. Не съществува страх. Не съществува ужас. Не съществува болка. Дори не знаете, че ги има.

— Един ден идва голям дизелов камион. Отделят ви грубо от майка ви. Това е ужасно, почти немислимо преживяване. Набутват ви в багажника на камиона. Вратата се затръшва. Вътре — воня на тор и на страх. Тъмно. Камионът се люшка по пътя. Можете ли да се опитате сега заедно с мен да си представите ужаса, който това малко беззащитно животно изпитва?

Естебан млъкна и се огледа. Тълпата беше притихнала.

— След едно ужасно пътуване камионът спира. Стоварят всички агнета — освен вас. Не, няма да ви сложат на яслата, участта ви е много по-лоша.

— Камионът продължава. Сега сте съвсем сами. Треперите от ужас в тъмното. Самотата ви смазва; тя е истинско чувство, биологична реакция. Отделеното от стадото агне е мъртво агне — винаги. И вие го усещате, усещате ужаса по-силно от самата смърт.

— Камионът отново спира. Един мъж се качва, увива един вонящ, изцапан с кръв синджир около врата ви. Отвеждат ви на едно много тъмно място. Това е църква, или поне нещо такова — но, разбира се, вие не го знаете. Пълно е с хора и мирише на лошо. На слабата светлина едва различавате нещо. Хората повторят монотонно някакви думи, след това започват да бият барабани. От тъмното надничат странни лица. Чуват се викове, съскане, тропане на крака. Ужасът ви е безграничен.