Вуду

— Гонят ли ни? — най-после успя да попита Мартинели.

— Не трябваше да се отделяш от мен, човече — озъби се Ройбол. — Онова ченге нямаше да ни види, ако не беше хукнал.

— Вече ни беше видял.

Ройбол се вгледа напрегнато в стената от дървета, но не можа да види нищо. Мартинели беше пробягал дълго разстояние. Той опипа джоба на ризата си. Беше празен.

— Заради теб изпуснах парите.

— Казвам ти, щяха да ни пипнат.

Ройбол се изплю. Не си струваше да спори. Той измъкна тънката хартия от джоба си. Притисна две от хартийките една към друга и тръсна малко марихуана във вдлъбнатината.

— Не мога да видя нищо в шибаната тъмнина.

Въпреки всичко процеждащата се през клоните лунна светлина му позволи да отчопли няколко семена, да свие цигара, да я запали и да смукне от нея. Той задържа дима за момент, издиша, пое нова глътка и отново издиша шумно. Започна да се смее, хъхрейки.

— Човече, ама ти изхвърча направо като заек, подгонен от ловджийска хрътка.

— Казвам ти, полицаят ни видя. — Мартинели смукна от джойнта и се огледа. — Знаеш ли какво? Онова шибано странно място, Вилата, е тук някъде.

— Отвъд блатото.

— Не, човече, право надолу от реката.

— Е? Да нямаш намерение пак да хукнеш? Ху-ху-у-у-у, тук идват зомбитата! — Ройбол размаха ръце над главата си. — Умници! Умници-и-и-и!

— Млъкни, мътните да те вземат!

Те си размениха няколко пъти цигарата в тишина, докато най-накрая Ройбол внимателно подряза фаса и го пусна в тънка кутийка за бонбони. Внезапно в тъмнината се разнесоха заглушените звуци на клетъчен телефон.

— Обзалагам се, че е майка ти — каза Ройбол.

Мартинели извади апарата от джоба си.

— Не отговаряй.

— Тя побеснява, ако не вдигна.

— Да ти го начукам!

— Ало? Да. Здрасти.

Ройбол слушаше раздразнен разговора. Той вече бе напуснал дома си, имаше си собствена бърлога. А Мартинели все още живееше с майка си.

— Не, в библиотеката съм. Двамата с Кени учим за теста… Ще внимавам… Тук няма престъпници… Ама, мамо, още е едва единайсет!

Той затвори рязко телефона.

— Трябва да се прибирам.

— Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.

Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.

— Не си спомням това паднало дърво — каза той.

— Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален — изхъхри Ройбол.

— Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.

— Давай, давай, не спирай — побутна го по гърба Ройбол.

Стигнаха до друг дънер и Мартинели пак спря.

— Вече съм сигурен, че не сме минавали оттук.

— Продължавай да вървиш.

Но Мартинели не помръдна.

— Каква е тази миризма? Човече, ти ли размириса така, да не се изпусна?

Ройбол подуши шумно. Огледа се, но беше твърде тъмно, за да види земята добре.

— Аз ще водя. — Той прескочи пъна и краката му потънаха в нещо твърдо, което поддаде. — Какво е това, по дяволите? — Той измъкна крака си и се наведе да види.

— Мамка му! — извика и се дръпна назад. — Труп! Да му се не види! Току що стъпих върху труп!

Сега и двамата се наведоха надолу. Лунната светлина освети едно лице — бледо, съсипано, окървавено, невиждащите очи гледаха стъклено.

Мартинели се закашля.

— О, Господи!

— Обади се на 911!

Като се запрепъва назад, Мартинели измъкна телефона си и започна да набира с трепереща ръка.

— Не мога да повярвам, това е труп!

— Ало? По дяволите… — Той внезапно се преви на две и повърна върху телефона.

— Мамка му, човече…!

Мартинели продължи да се надува, клетъчният телефон падна на земята, хлъзгав от повръщаното.

— Опитай се да се обадиш!

Поредни конвулсии.

Ройбол отстъпи с още една крачка. Невероятно, чу от телефона да идва глас.

— Кой е? — поиска да знае тънкият глас. — Ти ли си, Роки? Роки! Всичко наред ли е?

Той обърна отново очи към трупа, който лежеше настрани, усукан, с едната ръка вдигната нагоре, блед и разложен на лунната светлина. Това беше пълна бъркотия. Тогава той се обърна и хукна през гората: далече, далече, далече…

52.

Беше четири сутринта, когато Д’Агоста и Пендъргаст пристигнаха в чакалнята към моргата. Доктор Бекстейн вече ги очакваше, изглеждаше странно весел. Или може би, помисли си Д’Агоста, просто беше свикнал да се мотае тук посред нощ. Д’Агоста се чувстваше отвратително; единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи и да се хвърли в леглото.

А това бе последното, което можеше да направи. Нещата се случваха по-бързо, отколкото успяваше да ги проумее. От всички последни събития най-лошото според него беше отвличането на Нора Кели без следа за местонахождението й. Полицаят, поставен да я охранява — дрогиран от прибавен към кафето му наркотик — бе намерен заключен в банята на Нора. За пореден път я беше изпуснал.

А сега и това.

— Е, господа — каза Бекстейн и надяна чифт ръкавици. — Мистерията се задълбочава. Моля ви, обслужете се. — И той кимна към една близка кофа.

Д’Агоста облече престилката, сложи си маска и хирургическа шапчица и надяна ръкавици. Чувството за страх се усили, докато се опитваше да се подготви за изпитанието, което трябваше да понесе. Нещо в смесицата от мъртва студена плът, клинични лампи и блестяща стомана караше стомаха му да се свива. Как щеше да издържи това? Той погледна към Пендъргаст, който, потопен заради щорите в нереална светлина на бели и зелени ивици, изглеждаше по-скоро като клиент на моргата, отколкото като посетител. Беше си точно на място.

— Докторе, преди да влезем — Д’Агоста се опита да говори с естествен глас, — искам да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. — Патологът спря.

— Трупът е бил намерен в Инууд Хил Парк, така ли? Недалеч от Вилата?

Бекстейн кимна.

— Двама тийнейджъри са го открили.

— И сте сигурни за самоличността на жертвата? Че става въпрос за Колин Фиъринг?

— Напълно. Портиерът в сградата на Фиъринг потвърди, а аз го смятам за надежден свидетел. Двама от наемателите, които са познавали Фиъринг, също идентифицираха тялото. Това се потвърждава и от татуировката и родилния белег. И за да сме сигурни, поръчахме да направят ДНК тестове, но си залагам кариерата, че това е Колин Фиъринг.

— Ами първият труп — на самоубиеца, скочил от моста? Онзи, който доктор Хефлър идентифицира като Фиъринг? Как се е случило?

Бекстейн прочисти гърлото си.

— Изглежда доктор Хефлър е направил грешка — обяснима грешка, предвид обстоятелствата — добави той бързо. — Аз определено също бих приел идентификацията, извършена от родна сестра, като надеждна и сигурна.

— Любопитно — промърмори Пендъргаст.

— Какво? — попита Д’Агоста.

— Това поставя въпроса чие тяло тогава е аутопсирал доктор Хефлър?

— Да.

— Погрешната идентификация — обади се Бекстейн, — не е чак такава рядкост. Виждал съм подобни случаи няколко пъти. Когато комбинирате скръбта и шока на близките с неизбежните промени, които смъртта причинява на тялото — особено при потъване във вода или разложение на горещо слънце…

— Да, да — побърза да каже Д’Агоста. — Само дето външните доказателства сочат, че това е една преднамерена измама. И като връх на всичко, доктор Хефлър е проявил също така небрежност при установяването на самоличността на сестрата.

— Стават грешки — каза неуверено Бекстейн.

— Намирам, че арогантността, от която доктор Хефлър страда — припя Пендъргаст, — е благодатната почва за процъфтяването на грешки.

Д’Агоста още не бе свършил с анализа на това последно изречение, когато Бекстейн им направи знак да го последват в залата за аутопсии. Вътре тялото на Фиъринг лежеше върху една стоманена маса под ярка лампа, и Д’Агоста се оживи значително, когато откри, че е скрит под бяло полиетиленово покривало.