Вуду

— Още не съм започнал да работя по него — обясни Бекстейн. — Чакаме санитаря. Извинявам се за закъснението.

— Не мислете за това — каза Д’Агоста малко припряно. — Ние сме ви признателни за бързата работа. Тялото е било докарано около полунощ, нали?

— Точно така. Извърших подготвителните работи и имаше някои… любопитни неща около трупа. — Бекстейн повдигна с пръст края на покривалото. — Може ли?

Любопитни. Д’Агоста можеше само да си представя какво би могло да е.

— Ами…

— Чудесно! — каза Пендъргаст.

Д’Агоста се стегна, задиша тежко през устата. Щеше да е отвратително: почерняло, подпухнало тяло, отделена от костите плът, разложена тлъстина… Господи, колко мразеше трупове!

Чаршафът се нагъна, когато Бекстейн го дръпна.

— Ето — каза той.

Това бе трупът на един нормално изглеждащ човек: чист, безупречен и толкова скорошен, че можеше да мине за заспал. Лицето беше прясно избръснато, косата сресана и намазана с гел, единственото доказателство за смърт беше отвратителната рана от куршум над дясното ухо и няколкото вейки и листа, залепнали отзад на главата.

Д’Агоста погледна Пендъргаст и видя, че агентът от ФБР е слисан колкото самия него.

— Добре! — каза Д’Агоста с облекчение. — Дотук с твоите зомбита и ходещи мъртъвци, Пендъргаст. Както ти повтарях през цялото време, цялата тази работа е номер — скалъпен от Вилата. Човекът сигурно е бил спипан от крадец.

Пендъргаст не каза нищо, просто оглеждаше тялото с блестящите си сребристи очи.

Д’Агоста се обърна към Бекстейн:

— Определихте ли времето на смъртта?

— Аналната проба сочи, че е бил мъртъв от около два и половина часа, когато са го намерили в Инууд Хил Парк. Било е към единайсет, което прави времето на смъртта около осем и половина.

— Причина за смъртта?

— Най-вероятно сериозната огнестрелна рана над дясното ухо.

Д’Агоста хвърли бърз кос поглед.

— Няма изходна рана. Прилича на калибър .22.

— Сигурен съм, че е така. Разбира се, няма да знаем със сигурност, докато не го отворим. Предварителните прегледи, които направих, показват, че е бил прострелян отзад, от близко. Няма белези за борба или насилие, нито свидетелства за удряне, драскане или стягане.

Д’Агоста се обърна.

— Какви изводи си правиш от това, Пендъргаст? Няма вуду, няма оби, само някакво шибано убийство с огнестрелно оръжие, каквито са половината в този град. Доктор Бекстейн, убиецът бил ли е in situ 34, или тялото е било изоставено?

— Нямам информация по въпроса, лейтенант.

— Да, разбира се. Ще трябва да говорим с екипа за събиране на доказателства, когато привършат. — Д’Агоста не можеше да сдържи нотката на триумф в гласа си. — За мен е съвършено ясно, че се занимаваме с някакви глупости, подклаждани от онези кучи синове от Вилата, за да плашат хората и да ги държат далеч.

— Споменахте някакви любопитни аспекти? — обърна се Пендъргаст към Бекстейн.

— Да. Първият може да ви се стори познат. — Бекстейн взе шпатула от един буркан, разкъса стерилната опаковка и я мушна в устата на трупа. Там, прикрепено към езика, се виждаше мъничко снопче пера и косми. Съответстваше почти точно на онова, намерено в устата на Бил Смитбак.

Д’Агоста го погледна невярващо.

— Има и друго. Ще ми трябва малко помощ да обърна трупа. Лейтенант?

С огромна неохота Д’Агоста помогна на Бекстейн да обърнат тялото. Между плешките беше нарисувана с дебел маркер сложна стилизирана рисунка на две змии, заобиколени от звезди, хиксове и стрели, и подобни на ковчези кутии. Странна рисунка на растение изпълваше гърба.

Д’Агоста преглътна. Разпозна рисунките.

— Амулет — промърмори Пендъргаст, — подобен на онзи, който видяхме върху стената в апартамента на Смитбак. Странно… — Той млъкна.

— Кое? — последва незабавният въпрос на Д’Агоста.

Вместо да отговори направо, Пендъргаст бавно поклати глава.

— Искаше ми се мосю Бертен да можеше да види това — промърмори той. След което се изправи. — Скъпи ми Винсънт, не мисля, че този джентълмен е бил „спипан от крадец“, както казваш. Това е преднамерено убийство, екзекуция със съвсем определена цел.

Д’Агоста го изгледа за момент. След това обърна очи към трупа на масата.

53.

Алигзандър Естебан се настани на едно непривличащо вниманието място зад голямата маса от „Формика“ в запуснатата заседателна зала на „Хора за Други Животни“ на Западна четиринайсета улица. Навън бе ярко есенно утро, но малко от светлината проникваше в стаята през мръсния прозорец, който гледаше към един комин. Той скръсти ръце и проследи с очи как останалите членове на борда заемат местата си — действие, придружено със скърцане на столове, прошепване на поздравления и разговори по клетъчни телефони. Ароматът на двойно лате с канела от „Старбъкс“ и фрапучино с дъх на тиква изпълниха помещението, когато всички оставиха огромните си чаши с кафе.

Последен влезе Рич Плок, придружен от трима души, които Естебан не познаваше. Плок зае позиция в отсрещния край на залата, скръсти ръце, прикривайки изпъкналостта на шкембето си под зле прилягащия костюм; червеното му лице се потеше. Той незабавно поде реч с високия си самомнителен глас.

— Дами и господа от борда, радвам се да ви представя тримата ни изключително важни гости. Майлс Мондело, президент на „Зелената бригада“; Лусинда Лонг-Пиърсън, председателка на „Вегетарианска милиция“; и Морис Уейланд, директор на „Амнистия за животните“.

Тримата стояха там и гледаха към Плок, сякаш бяха излезли току-що от важен кастинг. Яростни идеалисти, отчаяно борещи се за каузата, съвършено неразбиращи какво става.

— Тези три организации са съорганизатори на тазвечерната демонстрация заедно с „Хора за Други Животни“. Нека ги приветстваме с добре дошли на нашата среща.

Ръкопляскания.

— Моля всички да седнат. Тази специална сесия на борда на „Хора за Други Животни“ е свикна по следната причина.

Последваха шумолене на листове, отпиване на кафе, присъстващите започнаха да вадят химикалки, папки и лаптопи. Плок изчака всичко това да свърши.

— В днешния ни дневен ред има една-единствена точка: протестната демонстрация тази вечер. В добавка към финансиращите организации, имаме още двайсет и една групи на борда. Точно така, дами и господа, чухте ме правилно: още двайсет и една! — Плок засия и се огледа. — Реакцията беше невероятна. Очакваме може би три хиляди души, но аз продължавам да контактувам с организации с други интереси и накрая може да се окажат доста повече. Много повече. — Той извади купчина листи от една папка и започна да ги подрежда пред себе си. — Това тук са подробностите. Малката, отвличаща вниманието група, ще се събере на бейзболното игрище. Другите групи — всички са записани на листа — ще се съберат на футболното игрище, в парка по протежението на Западна двеста и осемнадесета улица, край блатата и на още няколко близки пункта. Както знаете, осигурил съм разрешение. В противен случай не бихме били допуснати близо до Вилата.

Шепот, кимания.

— Но, разбира се, градските власти нямат представа — никаква представа, — че една голяма група ще се съберат в търговската част на града.

Някои от присъстващите се ухилиха.

— Защото, дами и господа, положението е критично! Тези болни, покварени хора, незаконно заселили се в нашия град, не само убиват животни, но те очевидно стоят зад бруталното убийство на Мартин Уортик. Те са отговорни за убийството на двама репортери — Смитбак и Кид — и отвличането на съпругата на Бил Смитбак. И какво прави кметството? Нищо. Абсолютно нищо. Настъпи време ние да действаме. Така че ще го направим тази вечер в шест. Ще сложим край на това. Веднъж завинаги!

Плок се потеше, гласът му беше висок, а физическото му присъствие не впечатляваше, но този човек притежаваше харизмата, която дават истинската вяра, страстта и истинският кураж. Естебан беше впечатлен.