Вуду

— Отвеждат ви до един стълб и привързват веригата към него. Блъскането на барабаните, тропането, застоялият неподвижен въздух — около вас няма нищо друго. Вие проблейвате от страх, продължавате да викате майка си. Единственото нещо, което ви е останало, е надеждата. Надявате се, че майка ви ще дойде и ще ви изведе от това място.

— Една сянка се приближава. Това е мъж, висок, грозен мъж с маска, който държи нещо дълго и блестящо в ръката си. Приближава се към вас. Опитвате се да избягате, но веригата около шията ви задушава, щом се дръпнете. Мъжът ви хваща и ви хвърля на земята по гръб. Сега припяването става по-бързо и по-силно. Вие врещите и се борите. Мъжът хваща главата ви за козината и я изтегля назад, разкривайки деликатната долна част на врата. Блестящото нещо се приближава на слабата светлина. Усещате го, че притиска шията ви…

Той отново спря, оставяйки тишината да се нагнети.

— Сега искам да ви помоля да отворите очите си и да се опитате отново да се превъплътите в онова безпомощно агънце.

Отново тишина.

— Блестящото нещо се притиска към шията ви. Следва внезапно движение, ужасяваща болка — болка, каквато не сте знаели, че съществува на света. Започвате да се задушавате от гореща кръв. Малкият ви кротък мозък не е в състояние да проумее жестокостта на този акт. Опитвате се да издадете още един жален вик, да призовете майка си, стадото — онези слънчеви зелени поля на детството — и изчезналите си братя и сестри… Но не излиза нищо. Само клокочещи мехурчета в кръвта. И животът ви започва да изтича върху покрития с животинска тор под в мръсното сено. И последната мисъл в съзнанието ви не е омраза, нито гняв, не е дори страх. А само: Защо?

— А после всичко свършва безжалостно.

Той спря. Тълпата мълчеше. Дори Д’Агоста се почувства неудобно, изпитал нещо като угризения заради досадата и саркастичното си отношение към „прочувствената“ реч, която бе изслушал току-що. Беше сантиментално, беше сладникаво, но — мътните да го вземат, — действаше.

Без да говори — без да добавя някакъв коментар към речта на Естебан, без да призовава към действие — Рич Плок слезе долу и тръгна през полето със същата решителна походка като преди малко.

Тълпата се поколеба, гледайки го как се отдалечава. Самият Естебан изглеждаше изненадан, дори сякаш не беше сигурен какво прави Плок.

После хората се размърдаха и тръгнаха подир Плок. Ниският мъж пресече полето и стигна до пътя към Вилата. Зави и тръгна по него, като ускоряваше крачка.

— Господи — каза Д’Агоста.

— Към Вилата! — чу се един глас от развълнуваната тълпа.

— Към Вилата! Към Вилата! — дойде отговорът, вече по-силен, по-настоятелен.

Мърморенето в тълпата прерасна в ропот, който на свой ред се превърна в бучене.

— Към Вилата! Да се изправим срещу убийците!

Д’Агоста се огледа. Ченгетата още изглеждаха полузаспали. Никой не очакваше това. За част от секундата тълпата сякаш се наелектризира, готова за действие. Много на брой или не, тези хора щяха да направят нещо.

— Към Вилата!

— Да изгоним убийците от Вилата!

— Да отмъстим за Смитбак!

Д’Агоста откопча радиостанцията си и я включи.

— Тук лейтенант Д’Агоста. Събудете се, хора, размърдайте си задниците! Протестната демонстрация няма разрешение да се приближава до Вилата.

Но тълпата продължи да се движи — като приливна вълна, не бързо, но неумолимо — към пътя. И сега Естебан, с изражение на тревога върху лицето, се присъедини към тълпата, пробивайки си път през нея, като се опитваше да мине отпред.

— Да се изправим срещу убийците!

— Ако стигнат до Вилата — извика Д’Агоста в радиостанцията, — всичко ще стане ясно. И ще последва меле!

По радиостанцията се чу пращене и няколко откъслечни думи, след което останалите полицаи се опитаха да извадят палките си и да спрат тълпата. Но бяха само няколко и прекалено закъснели — бяха хванати неподготвени. Стотици или хиляди — без значение — той можеше да прочете кръвожадността в очите на тези хора. Речта на Естебан ги беше възбудила по невероятен начин. Групата мина покрай бейзболното игрище и излезе на пътя към Вилата, като сега се движеше бързо, блокирайки всяка възможност на полицията да застане отпред.

— Винсънт, последвай ме. — Пендъргаст тръгна бързо през игрището към дърветата. Д’Агоста веднага разбра плана му — да минат напречно през гората и да пресрещнат тълпата долу на пътя.

— Жалко, че някой е счупил портата към Вилата… нали, Винсънт?

— Не ми говори глупости, Пендъргаст — не сега. — Д’Агоста чуваше отдалече скандирането на групата, виковете и крясъците, докато крачеха надолу.

За броени минути излязоха на пътя, малко пред тълпата. Оградата се намираше от лявата им страна, портата беше съборена. Тълпата се движеше бързо, предните редици вече тичаха начело с Плок. Естебан не се виждаше. Ченгетата бяха изостанали далеч назад в една полицейска кола. Медиите, от друга страна, се справяха добре, неколцина репортери тичаха заедно с групата, понесли на рамо видеокамерите си, придружени от фотографи и журналисти от вестниците. Това чудо тук щеше да е по всички канала в тазвечерните новини.

— Виж, май ни настигат — каза Д’Агоста. Той си пое дълбоко въздух, след това застана на пътя и извади полицейската си значка. Пендъргаст се изправи до него.

Той се обърна към тълпата, предвождана от Плок. Беше ужасно, като да гледаш стадо разярени бикове.

— Хора! — провикна се той. — Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление! Нямате право да продължавате нататък!

Тълпата не спря.

— Към Вилата!

— Господин Плок, не го правете! Незаконно е и, повярвайте ми, ще бъдете арестувани!

— Изселете ги!

— Да отиват по дяволите!

— Ако се приближите до мен, ще бъдете арестуван! — Той хвана Плок и въпреки че мъжът не се възпротиви, жестът беше безнадежден. Останалите връхлетяха като вълна, хвърлиха се към него, а той не можеше да арестува стотици хора сам-самичък.

— Стой на мястото си — каза Пендъргаст до него.

Д’Агоста изскърца със зъби.

Сякаш по някаква магия до тях изникна Естебан.

— Приятели! — извика той и се обърна към приближаващата се тълпа. — Моите приятели симпатизанти!

При тези думи първите редици забавиха крачка.

— Към Вилата!

С изненадващо движение Естебан се завъртя и прегърна Плок, после отново се обърна към тълпата с вдигнати ръце.

— Не! Приятели мои, смелостта ви ме трогна дълбоко… дълбоко! Но ви умолявам: не приближавайте! — Той внезапно понижи глас и заговори поверително на Плок. — Рич, нуждая се от помощта ти. Това е необмислено — и ти го знаеш.

Плок погледна Естебан и се намръщи. Виждайки явното несъгласие между лидерите, предната редица протестиращи започна да се колебае.

— Благодаря ви за големите ви сърца! — извика Естебан отново към тълпата. — Благодаря! Но, моля ви, послушайте ме. Има си време и място за всичко. Рич и аз сме единодушни: сега не е нито времето, нито мястото да се напада Вилата! Разбрахте ли ме? Изложихме нашето разбиране, демонстрирахме нашата непоколебимост и решителност. Показахме на обществото гнева си! Засрамихме бюрократите и накарахме политиците да обърнат внимание! Направихме онова, за което сме дошли! Но без насилие! Моля ви, без насилие!

Плок продължи да мълчи, лицето му потъмня.

— Дойдохме да спрем убийствата, а не да говорим! — извика един глас.

— И наистина ще спрем тези убийци! — каза Естебан. — Моля ви, какво ще постигнем с конфронтация? Не се шегувайте, тези хора ще ни посрещнат с бурна съпротива. Може да са въоръжени. Вие готови ли сте? Само неколцина от нас! Приятели мои, скоро ще настъпи времето, когато тези хора ще бъдат прогонени. Но не сега — не още!

Той направи пауза. Внезапната тишина беше впечатляваща.

— Съмишленици мои — продължи Естебан, — вие показахте смелостта на убежденията си. А сега ще се върнем на мястото, където се бяхме събрали. Ще поговорим, ще изнесем речи и ще покажем на целия град какво се случва тук! Ще доведем правосъдието.