Игра на тронове

— Не може, момче — намеси се Харвин, синът на Хълън.

— Най-милостиво е да ги убием — добави Хълън.

Бран се обърна към татко си за помощ, но той само го изгледа мрачно.

— Хълън казва истината, синко. По-добре бърза смърт, отколкото агония от студ и глад.

— Нее! — Очите му се напълниха със сълзи и той извърна лице. Не искаше да плаче пред баща си.

Но Роб се възпротиви.

— Червената кучка на сир Родрик се окучи миналата седмица. Само две кутрета оживяха. Ще има достатъчно мляко.

— Ще ги разкъса, щом се опитат да сучат.

— Лорд Старк — каза Джон. Беше странно, че нарече баща си така. Така официално. Бран го погледна с отчаяна надежда. — Палетата са пет. Три мъжки, две женски.

— Е, и?

— Вие имате пет законно родени деца — каза Джон. — Трима синове и две дъщери. Вълчището е знакът на вашия род. На децата ви е отредено да отгледат тези палета, милорд.

Бран видя как лицето на баща му се промени. Видя и как останалите мъже се спогледаха. В този момент обичаше Джон с цялото си сърце. Макар едва на седем, разбираше какво бе направил брат му. Сметката излезе точна, защото Джон изключи себе си. Беше включил момичетата и дори малкия Рикон, но не и себе си, копелето с прякор „Сняг“, прякор, какъвто обичаят повеляваше да се дава на всички от Севера, имали нещастието да се родят без свое име. Баща им също го разбра.

— Не искаш ли пале за себе си, Джон? — тихо попита той.

— Вълчището покровителства знамената на рода Старк — изтъкна Джон. — Аз не съм Старк, татко.

Лорд татко им го изгледа замислено. Роб наруши тишината.

— Ще си го отгледам сам, татко. Ще му топя парцал в топло мляко и ще му давам да суче от него — обеща той.

— И аз! — отзова се Бран.

Лордът дълго и внимателно претегли синовете си с поглед.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Няма да позволя да губите времето на слугите с това. Щом толкова искате тези палета, ще ги храните сами. Ясно ли е?

Бран припряно закима. Вълчето се размърда в ръцете му и го близна по лицето с топлия си език.

— Трябва и да ги дресирате — добави баща им. — Длъжни сте. Кучкарят на замъка няма да се занимава с тези страшилища, това ви го обещавам. И боговете да са ви на помощ, ако ги изоставите, ако ги направите жестоки или ги обучите лошо. Това не са псета, да си просят боя и да се изсулват от един ритник. Вълчището ще изтръгне човешка ръка от рамото толкова леко, колкото едно псе ще убие плъх. Сигурни ли сте, че още го искате?

— Да, татко — отвърна Бран.

— Да — потвърди Роб.

— Въпреки грижите ви, палетата бездруго може да си умрат.

— Няма да умрат — каза Роб. — Няма да им позволим.

— Тогава ги задръжте. Джори, Дезмънд, приберете останалите кутрета. Време е да се връщаме в Зимен хребет.

Едва когато се качиха на конете и тръгнаха, Бран си позволи да вдиша сладкия дъх на победата. Паленцето се беше сгушило под кожените му дрехи на топло и сигурно за дългия път към дома. Бран се замисли какво име да му даде. По средата на моста Джон изведнъж дръпна юздите.

— Какво има, Джон? — попита лорд татко им.

— Не чухте ли?

Бран чуваше само шумоленето на вятъра в дърветата, тропота на копитата по дървените греди и скимтенето на гладното кутре. Но Джон се вслушваше в нещо друго.

— Ето там — посочи той, обърна коня и препусна в галоп назад по моста. Видяха как скочи от седлото до мъртвото вълчище в снега и коленичи. След малко препусна отново към тях, усмихнат.

— Сигурно е пропълзяло по-далече от другите — каза Джон.

— Или е довлечено настрана — каза баща им, загледан в шестото пале. Беше с бяла козина, докато всички останали от котилото бяха тъмни. Очите му бяха червени като кръвта на дрипавия мъж, издъхнал същата заран. На Бран му се стори много странно, че само неговите очи бяха отворени, докато другите пет все още бяха слепи.

— Албинос — подхвърли с насмешка Теон Грейджой. — Това ще умре по-бързо и от другите.

Погледът, с който Джон Сняг отвърна на повереника на баща си, беше смразяващ.

— Не мисля, Грейджой. То е мое.

КЕЙТЛИН

Кейтлин не обичаше тази гора на боговете.

Беше родена в дома Тъли, в Речен пад далече на юг, на Червената вилка на Тризъбеца. Гората на боговете там бе градина, слънчева и въздушна, и високите червени секвои мятаха пъстрите си сенки над звънливи поточета, птици пееха в закътаните си гнезда, а въздухът ухаеше на билки и диви цветя.

Не такъв бе лесът, обитаван от боговете на Зимен хребет. Мрачно, диво място, три акра древна гора, непокътната през десетте хиляди години, откакто се издигаше мрачният замък. Яки смърчове със сивозелени игли или могъщи дъбове, или габър, древни като самото владение. Тук дебелите черни стволове се трупаха нагъсто, а кривите им клони образуваха плътен саван отгоре и зли коренища се сплитаха в дълговечна борба под рехавата почва. Това място тънеше в тишина. В него бродеха сенки, а боговете, които го обитаваха, бяха безименни.

Но тя знаеше, че тази нощ ще намери тук своя съпруг. Всеки път, след като отнемеше човешки живот, той търсеше покой в гората на боговете.

Кейтлин бе помазана със седемте масла и вречена в светлата дъга, изпълваща Великата септа на Речен пад. Беше от Вярата — като баща си, дядо си и неговия баща преди това. Нейните богове си имаха имена и лицата им й бяха близки като лицата на родителите й. Култът включваше септон с кадилница, мирис на тамян, седморъб кристал, оживял от светлина и гласове, извисени в песен. Домът Тъли си поддържаше своя гора на боговете като всички могъщи родове, но тя бе само място за разходки, за четене или да полежиш на слънце. Култът беше за септата.

Заради нея Нед бе построил малка септа, където да може да пее пред седемте божии лица. Но кръвта на Първите още течеше в жилите на рода Старк и неговите богове бяха старите, безименните, безликите богове на зелените гори, които бяха делили с изгубилите се горски чеда.

Сред дъбравата, над вира с черна и студена вода призрачно се скланяше призрачно дърво. Нед го наричаше „дървото на сърцето“. Древният му ствол беше бял като кост, а листата му — като хиляда кървави шепи. В могъщия дънер бе издялан образ с удължени, тъжни черти. Дълбоко издълбаните му очи светеха, почервенели от изсъхналата мъзга и някак странно се взираха. Тези очи бяха стари, по-стари от самия замък на Зимен хребет. Бяха свидетели как Брандън Строителя е положил първия камък, ако приказките бяха верни; гледали бяха как гранитните стени се издигат наоколо. Разправяха, че горските чеда са издялали тези ликове в зората на вековете, преди идването на Първите през Тясното море.

На юг последните призрачни дървета бяха изсечени и изгорени преди хиляда години, освен на Острова на ликовете, където зелените хора все още бдяха мълчаливо. Тук нагоре беше друго. Тук всеки замък си имаше гора на боговете, всяка гора на боговете си имаше своето дърво на сърцето и всяко дърво на сърцето — своя лик.

Кейтлин намери съпруга си под него, седнал на покрития с лишей камък. Мечът Лед лежеше в скута му и той го чистеше в тези води, черни като нощ. Хилядогодишен хумус се бе сплъстил под дърветата и поглъщаше шума на стъпките й, но червените очи на призрачното дърво я проследиха.

— Нед — промълви тя.

Той вдигна глава към нея.

— Кейтлин? — Гласът му беше чужд и далечен. — Децата къде са?

Винаги все това питаше.

— В кухнята. Карат се за имената на вълчетата. — Тя просна пелерината си върху горския мъх и седна до езерото с гръб, опрян на призрачното дърво. Усещаше как червените очи я гледат, но се помъчи да ги забрави. — Аря вече си го обикна, а Санса е очарована, но Рикон още се двоуми.

— Страх ли го е? — попита Нед.

— Малко — призна тя. — Той е само на три години.

Нед се намръщи.

— Трябва да се научи да се справя със страховете си. Няма да е все на три. А зимата иде.

— Да — съгласи се Кейтлин.