-->

Игра на тронове

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Игра на тронове, Мартин Джордж Р.Р.-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Игра на тронове
Название: Игра на тронове
Дата добавления: 15 январь 2020
Количество просмотров: 223
Читать онлайн

Игра на тронове читать книгу онлайн

Игра на тронове - читать бесплатно онлайн , автор Мартин Джордж Р.Р.
С шеметния си бяг от скована в жесток студ страна към земи на вечно лято и охолно безгрижие, „Игра на тронове“ е сказание за владетели и владетелки, воини и чародеи, наемни убийци и незаконородени претенденти за власт, появили се във времена на мрачни поличби. Тук странна войнствена орда се сражава с мечове, изковани от невиждан от човека метал, жестоко дивашко племе сее безумие сред хората, свиреп млад принц от кръвта на дракона разменя сестра си, за да си върне трона, едно дете се губи в сумрака между живота и смъртта и една решена на всичко жена предприема опасно пътуване, за да защити това, което й е скъпо. Сред заговори и коварства, трагедии и вероломство, победи и насилия, съюзници и врагове, съдбата на Старките виси на косъм и всяка от страните се бори за победа в най-смъртоносния конфликт: Играта на тронове.

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 5 6 7 8 9 10 11 12 13 ... 198 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

Вътре беше душно. Въздухът бе натежал от мириса на подправки, благовонни свещички, лимон и канела. Почетният ескорт ги преведе през преддверието, където пъстра мозайка от многоцветно стъкло изобразяваше Ориста на Валирия. В черните железни фенери, окачени по стените, гореше уханно масло. Под една арка със сплетени каменни лози някакъв евнух занарежда напевно:

— Визерис от рода Таргариен, трети с това име — гласът му бе тънък и сладникав, — крал на Андал и на Ройнар, и на Първите, господар на Седемте кралства и пазител на Владенията. Неговата сестра Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък. И неговият почитаем домакин Илирио Мопатис, магистър на свободния град Пентос.

Подминаха евнуха и навлязоха в каменен двор, обкръжен с колони, обрасли със светъл бръшлян. Сред тях се тълпяха гости, а лунните лъчи шареха листата с костено-сребърна светлина. Мнозина от гостите бяха дотракски коневладелци — едри мъже с червеникавокафява кожа, с провиснали мустаци, от краищата на които висяха златни халки, и с черни коси, намазани, прибрани на плитки и натежали от звънчета. Но сред тях се движеха и скитащи наемници от Пентос, Мир и Тирош, червени жреци, по-дебели дори от Илирио, космати мъже от пристанището Ибен и владетели от Летните острови, с черна като абанос кожа. Денерис ги загледа в почуда… и осъзна слисана, че е единствената жена тук.

Илирио им зашепна.

— Онези тримата, ей там, са от кръвните ездачи на Дрого. Онзи до колоната пък е Хал Моро със сина си, Рогоро. Мъжът със зелената брада е брат на архонта на Тирош, а оня зад него е сир Джора Мормон.

Последното име привлече вниманието на Дани.

— Рицар?

— Ни повече, ни по-малко — подсмихна се Илирио. — Помазан е със седемте масла от самия Върховен септон.

— Какво търси тук?

— Узурпаторът е поискал главата му — обясни магистърът. — Скарали се за дреболия. Продал няколко бракониери на един търговец на роби от Тирош, вместо да ги предаде за Нощния страж. Глупав закон. Човек би трябвало да може да прави каквото си поиска с добитъка, който сам си е уловил.

— Искам до полунощ да ми осигуриш възможност да поговоря със сир Джора — каза брат й.

Дани усети, че се е загледала с любопитство в рицаря. Беше възрастен мъж, над четиридесетте и олисял, но все още изглеждаше як и силен. Вместо тукашните тънки коприни и памук носеше дебела вълна и кожи. Туниката му беше тъмнозелена, с извезана на гърдите черна мечка, изправена на задните си крака.

Все още гледаше към този чудат мъж от далечната й родина, която така и не беше виждала, когато магистър Илирио сложи запотената си длан на рамото й.

— Ей натам погледнете, мила принцесо — прошепна дебелакът. — Ето го и самия хал.

На Дани й се прииска да побегне и да се скрие някъде. Но брат й я гледаше и тя знаеше, че ако го ядоса, ще събуди дракона. Извърна се боязливо и погледна към човека, за когото Визерис се надяваше, че ще поиска ръката й още тази нощ.

Още от пръв поглед прецени, че младата робиня не грешеше много. Хал Дрого стърчеше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в залата и въпреки това пристъпваше удивително леко и изящно, като пантера от менажерията на Илирио. Оказа се по-млад, отколкото си мислеше, не повече от тридесетгодишен. Кожата му беше с цвят на излъскана мед, а гъстите му мустаци висяха, натежали от златни и бронзови халки.

— Трябва да ида да изразя дълбоката си почит — каза магистър Илирио. — Изчакайте ме тук. Ще ви го доведа.

Илирио заклати едрото си тяло към хала, а брат й я хвана под ръка и пръстите му я стиснаха толкова силно, че я заболя.

— Виждаш ли плитката му, сладка ми сестричке?

Плитката на Дрого беше черна като безлунна нощ и натежала от уханното масло, провиснала с малките звънчета, които подрънкваха нежно при всяка негова стъпка. Спускаше се отзад под широкия колан чак до задника му и краят й се търкаше в бедрата.

— Виждаш ли колко е дълга? — продължи Визерис. — Когато дотраките бъдат победени в битка, си режат плитките в знак на позор, за да види светът срама им. Хал Дрого не е губил нито една битка. Той е прероденият Егон, Властелинът на драконите, а ти ще си неговата кралица.

Дани отново погледна Хал Дрого. Лицето му беше сурово и жестоко, очите — студени и тъмни като оникс. Брат й я нараняваше понякога, когато събудеше в него дракона, но никога не беше я плашил така, както я плашеше този човек.

— Не искам да бъда неговата кралица — чу тя собствения си глас, тъничък и плах. — Моля те, моля те, Визерис, не искам, искам да се върнем у дома.

— У дома? — Отвърна й тихо, но тя усети гнева в гласа му. — Как да се върнем у дома, сладка ми сестричке? Ами нали те ни отнеха дома! — Придърпа я настрана в сенките, извън полезрението на тълпата гости, и пръстите му се впиха в кожата й. — Как да се върнем у дома? — повтори той. Мислеше за Кралски чертог, Драконов камък и всичките владения, които бяха изгубили.

А Дани мислеше само за стаите им в имението на Илирио. Не беше истински дом, разбира се, но единственото, което си имаха сега. Само че брат й не искаше и да чуе за това. Те не бяха неговият дом. Дори голямата къща с червената врата не беше неговият дом. Пръстите му се впиха жестоко в ръката й.

— Не зная… — промълви тя със скършен глас. И сълзите бликнаха от очите й.

— А аз зная — отвърна й той дрезгаво. — Ще се върнем у дома с армия, сладка ми сестричке. С пълчищата на Хал Дрого, така ще се върнем у дома. И щом трябва да се венчаеш с него и да легнеш с него заради това, ще го направиш. — Усмихна се. — Готов съм да позволя целият му халазар да те начука, ако потрябва, сладка ми сестричке, всичките му четиридесет хиляди мъже, и конете им също така, ако това е цената да си получа армията. А ти да си благодарна, че ще е само Дрого. С времето може и да се научиш да го харесваш. Сега си изтрий очите. Илирио го води насам и той няма да те види, че плачеш.

Дани се обърна и видя, че е вярно. Магистър Илирио, целият разцъфнал в усмивки и превит от поклони, водеше Хал Дрого към тях. Тя изтри още незакапалите сълзи с опакото на ръката си.

— Усмихни се — изсъска й Визерис и стисна дръжката на меча си. — И се изправи. Нека да види, че имаш цици.

Дани се усмихна. И се изправи.

ЕДАРД

Гостите се изляха през портите на замъка като река от злато, сребро и лъскава стомана. Триста ратници, чета горди знаменосци и рицари, заклети мечове и свободни конници. Над главите им под напора на северния вятър плющяха златни знамена с бляскавия извезан коронован елен на Баратеон.

Нед познаваше повечето от ездачите. Ето го сир Джайм Ланистър, с искрящата си като ковано злато коса, а там — Сандор Клегейн с ужасното опърлено лице. Снажното момче до него можеше да е само принцът на короната, а дребосъкът отзад със сигурност беше Дяволчето, Тирион Ланистър.

Но огромният мъж в самото чело на колоната, придружаван от двама рицари в снежнобелите наметала на кралската гвардия, му се стори почти непознат… докато не скочи от гърба на бойния кон с така познатия си рев и не скърши костите на Нед в мечешката си прегръдка.

— Богове, колко е хубаво, че виждам отново замръзналото ти лице. — Кралят огледа Нед от глава до пети и се разсмя. — Изобщо не си се променил.

Де да можеше и Нед да каже същото. Четиринадесет години бяха минали, откакто двамата възседнаха конете, за да спечелят трон. Тогава лордът на Бурен край бе гладко избръснат, ясноок и мускулест като в девича мечта. Висок шест и половина стъпки, той се извисяваше над повечето мъже, а сложеше ли си бронята и увенчания с еленови рога шлем на своя дом, ставаше истински гигант. И силата му беше великанска. Нед едва можеше да повдигне любимото му оръжие — тежкия боен чук с острите шипове. В онези дни мирисът на кожа и кръв му се беше лепнал като парфюм.

Сега парфюмът му се беше лепнал като парфюм, а обиколката му не отстъпваше на ръста. Нед го беше видял за последен път преди седем години, при бунта на Бейлон Грейджой, когато еленът и вълчището отново се съюзиха да сложат край на претенциите на самопровъзгласилия се крал на Железните острови. От нощта, в която стояха рамо до рамо в рухналата твърдина на Грейджой, където Робърт прие поражението на разбунтувалия се владетел, а Нед бе взел сина му Теон за заложник и повереник, кралят бе наддал, и то много. Брадата, груба и черна като желязна тел, криеше двойната брадичка и провисналата кралска челюст, но нищо не можеше да скрие шкембето му и тъмните кръгове около очите.

1 ... 5 6 7 8 9 10 11 12 13 ... 198 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название