Игра на тронове

— Умник си ми ти. Миналата седмица паднаха няколко слани, попрехвърча малко сняг, но студът все пак не беше толкова свиреп, че да убие осем души, все големи хора. При това, позволете да ви напомня, облечени с дебели кожи, с добър подслон и възможност да си напалят огън. — Рицарчето се ухили самоуверено. — Уил, води ни натам. Искам да ги видя тези мъртъвци с очите си.

И нищо повече не можеше да се направи. Това беше заповед и честта ги задължаваше да я изпълнят.

Уил тръгна напред и дребното рошаво конче придирчиво си запроправя път през шубраците. Снощният сняг бе разстлал тънка пелена върху камънаци, пънове и ями, дебнещи всеки непредпазлив смотаняк. Сир Веймар Ройс пое след него. Едрият му черен дестриер цвилеше нетърпеливо. Бойният кон беше най-неподходящият избор за обход, но ха кажи го това на нашето благородниче. Старият войник замърмори в ариергарда.

Здрачът се сгъстяваше. Безоблачното небе първо стана тъмнопурпурно, с цвета на подпухнала рана, а след това взе да почернява. Светнаха звезди. След тях изгря и сърпът на луната. Уил безмълвно изрече молитва на благодарност, че поне е светло.

— Можем да подкараме и по-бързо — подхвърли Ройс, щом луната се вдигна.

— Не и с този кон — отвърна Уил. Страхът го правеше дързък. — Ако толкова държите, милорд, водете вие.

Сир Веймар Ройс не благоволи да му отговори.

Някъде далече в леса се чу вълчи вой.

Уил спря гарона под един стар чворест габър и слезе.

— Защо спираме? — учуди се сир Веймар.

— По-добре да продължим пеша, милорд. Ей го де е, отвъд рида.

Ройс помълча, загледан умислено в далечината. Вятърът зашепна сред дърветата. Дългото самурено наметало на гърба му сякаш оживя.

— Тук има нещо гнило — промърмори Гаред.

— Нима? — ухили се пренебрежително рицарчето.

— Не го ли усещате? — попита Гаред. — Вслушайте се в мрака.

Уил го усети, и още как. Четири години в Нощния страж, а никога не се беше страхувал толкова. Какво ли беше?

— Вятър. Шумолене на дървета. Вълчи вой. Кой от всички тези звуци така ти размеква коленете, Гаред?

Едрият войник не отвърна нищо и Ройс изискано скочи от седлото. Привърза здраво юздите на дестриера към един нисък клон, по-надалече от другите два коня, и извади дългия си меч от ножницата. Лунен лъч пробяга по лъскавата стомана, рубините по дръжката проблеснаха. Оръжието беше великолепно, ковано в замък и, както си личеше, ново. Уил се съмняваше, че е свистяло някога в свирепа ярост.

— Тук дърветата се сгъстяват — предупреди той. — Мечът само ще ви пречи. По-добре е с нож.

— Ако ми трябват указания, ще те попитам. Гаред, ти стой тук да пазиш конете.

Гаред скочи от коня.

— Ще ни трябва огън. Аз ще се погрижа.

— Толкова ли си глупав, старче? Ако в тази гора има врагове, само огънят ни липсва.

— Някои от враговете ще се боят от него — каза Гаред.

— Стръвници, вълчища и… други неща…

Сир Веймар стисна устни.

— Никакъв огън.

Гуглата засенчваше лицето на Гаред, но Уил зърна блясъка в очите му, впити в рицарчето. За миг се уплаши старият да не посегне към меча. Беше късо грозновато оръжие, с омазнена от пот ръкохватка и очукано от дълга употреба острие, но ако Гаред го извадеше от ножницата, Уил нямаше да заложи и един железен петак за живота на лордчето.

Накрая Гаред сведе поглед и промърмори:

— Добре. Без огън.

Ройс го прие за съгласие и обърна гръб.

— Уил. Води.

Уил се провря през гъсталака и после се заизкачва по склона на ниския рид към дървото, където си бе намерил удобно за наблюдение място. Земята под тънката снежна покривка беше мокра и разкаляна, хлъзгава, с камънаци и коварни коренища, в които лесно можеш да се спънеш. Катереше се съвсем безшумно. Чуваше зад себе си металното подрънкване на ризницата на рицарчето, шума на листата и тихите ругатни, когато някой от ниските клони закачеше дългия му меч или разкошното самурено наметало.

Голямото стражево дърво си беше на мястото, самотно навръх рида. Точно там, където Уил знаеше, че трябва да е. Най-ниските му клони висяха едва на стъпка над земята. Той се плъзна по корем под него, по снега и калта, и хвърли поглед към полянката долу.

И тогава сърцето му спря да бие. За миг не посмя да си поеме дъх. Голата полянка се виждаше добре на лунната светлина — пепелта от огнището, засипаният със сняг навес, голямата канара, полузамръзналото поточе. Всичко си беше точно така, както преди няколко часа, освен…

Нямаше ги. Телата бяха изчезнали…

— Богове! — чу зад гърба си. Острие на меч посече един от ниските клони и сир Веймар Ройс се изправи на върха. Застана до стражевото дърво с дългия меч в ръка, а поривът на вятъра изду наметалото зад него, великолепно очертано под звездната светлина — така, че да го видят всички.

— Снишете се! — изсъска Уил. — Тука има нещо гнило.

Ройс не помръдна. Само погледна надолу към празната поляна и се разсмя.

— Твоите мъртъвци май са сменили бивака. А, Уил?

Уил беше онемял. Изхриптя, опитвайки се да измъкне някоя дума от гърлото си, но не успя. Не беше възможно. Очите му трескаво зашариха из опустелия бивак, докато не се спряха на брадвата. Грамадна двуостра бойна брадва. Все още си лежеше там, където я бе видял за последно. Непокътната. Ценно оръжие…

— Хайде ставай, Уил — заповяда сир Веймар. — Тук няма никой. Няма какво да ми се криеш под шубраците.

Уил неохотно се подчини.

Сир Веймар го изгледа с укор.

— Няма да се върна в Черния замък с провал още на първия ми обход. Ще ги намерим тези хора. — Озърна се. — На дървото. Бързо горе. Огледай за огън.

Уил се обърна, онемял. Нямаше смисъл да спори. Вятърът се усили. Прониза го. Добра се до ствола на сиво-зеленото стражево дърво и започна да се катери. Дланите му скоро станаха лепкави от смолата и той се изгуби сред игличките. Страх изпълни корема му като къс месо, което не можеше да смели. Шепнейки молитва към безименните богове на леса, той измъкна камата от канията и я стисна между зъбите си, за да освободи ръцете си за катеренето. Вкусът на студеното желязо в устата му го успокои. Гласът на лордчето отдолу го сепна.

— Кой е там?

Уил долови несигурността в този вик. Спря да се катери, ослуша се и погледна.

Лесът се отзова: шумоленето на листата, леденият ромон на потока, далечното бухане на снежна сова.

От Другите — нито звук.

Уил улови движението с крайчеца на окото си. Бледи силуети, плъзгащи се сред дърветата. Извърна глава и мерна бяла сянка в тъмнината. Сянката изчезна. Голите клони леко се размърдаха от вятъра и се сплетоха като чворести пръсти. Уил отвори уста да извика, но думите замръзнаха в гърлото му. Сигурно се лъжеше. Сигурно бе само някоя птица, отразеният сняг или някакъв фокус на лунната светлина. Какво всъщност беше видял?

— Уил, къде си? — извика сир Веймар. — Виждаш ли нещо? — Въртеше се бавно в кръг, станал изведнъж доста предпазлив, и стискаше дългия меч. Изглежда, и той като Уил ги беше усетил. Не се виждаше нищо. — Отговори ми! Защо е толкова студено?

И наистина беше студено. Смразяващо. Уил потръпна и се притисна плътно до клона с лице, опряно в кората на смърча. На бузата си усещаше сладникавата и лепкава смола.

От притъмнелия лес изникна сянка. Застана точно пред Ройс. Висока, длъгнеста и яка като стари кости, с бяла като мляко плът. Бронята й менеше цвета си с всяко помръдване: тук бяла като пресен сняг, там — черна като нощ, изпъстрена със сивкаво зеленото на дървесата. При всяка стъпка на създанието пробягваха отблясъци като лунен лъч над вода.

Уил чу дъха на сир Веймар Ройс. Все едно изсъска змия.

— Не се приближавай.

Гласът му изхриптя като на уплашено момченце. Той отметна дългото си самурено наметало, за да освободи мишците си за бой, и стисна меча с две ръце. Вятърът секна. Беше много студено.

Другото безшумно се плъзна напред. В ръката му имаше меч… Дълъг… Нещо невиждано. Оръжие, изковано не от човешки метал. Беше живо, с пулсираща вътре лунна светлина, прозрачно като кристал — толкова тънко, че изчезваше, щом се окажеше с ръба напред пред погледа на Уил. В това нещо имаше някакъв смътен синкав блясък, призрачна светлина, танцуваща по ръбовете, и Уил някак си осъзна, че е по-остро и от най-наточения бръснач. Сир Веймар го посрещна храбро.