Игра на тронове

Все пак сега Робърт бе неговият крал, а не само приятел. Затова той каза само:

— Ваше величество. Зимен хребет е ваш.

Междувременно останалите също наслязоха и конярите притичаха да приберат конете. Кралицата на Робърт, Церсей Ланистър, влезе пеша с най-малките им деца. Къщата на колела, в която се бяха возили — огромна каляска с две платформи от намаслен дъб и позлатен метал, теглена от четиридесет тежки товарни коня — се оказа прекалено широка, за да мине през портата на замъка. Нед коленичи в снега да целуне пръстена й, а Робърт прегърна Кейтлин като отдавна изгубена родна сестра. После напред пристъпиха децата и бяха представени под одобрението и на двете страни.

След като всички формалности с посрещането приключиха, кралят подкани домакина си:

— Заведи ме във вашата крипта, Едард. Трябва да отдам почитта си.

Нед изпита гореща обич към него за това, че още я помнеше след толкова години. Извика да им донесат фенер. Нямаше нужда от повече думи. Кралицата понечи да възрази. Тръгнали на път още призори, всички били уморени и премръзнали, трябвало, разбира се, най-напред да отдъхнат и да се освежат. Мъртвите можели и да почакат. Само това каза. Робърт я погледна кръвнишки, брат й Джайм я хвана безмълвно за ръка и тя млъкна.

Заслизаха заедно към криптата — Нед и кралят, когото той едва разпозна. Виещите се каменни стъпала бяха тесни и Нед тръгна напред с фенера.

— Бях започнал вече да се плаша, че така и няма да стигнем до Зимен хребет — заоплаква се Робърт. — На юг, когато заговорят за Седемте кралства, човек забравя, че вашата част е голяма колкото шестте останали.

— Вярвам, че пътуването ви е било приятно, ваша милост. Робърт изсумтя.

— Само блата, гори и поля. Рядко ще намериш приличен хан северно от Шийката. Не бях виждал такава огромна пустош. Но къде са ти всичките хора?

— Сигурно ги е срам да се появят — отвърна шеговито Нед. От земните недра долу по стълбите лъхна мраз. — Рядко виждаме крале тук на север.

Робърт пак изсумтя.

— По-скоро са се скатали под снега. Сняг, Нед! — Кралят се опря с ръка на стената да не се подхлъзне по хлъзгавите стъпала.

— Късните летни снегове са съвсем обичайни — каза Нед. — Надявам се, че не са ви притеснили. Обикновено са меки.

— Другите да ги вземат меките ти снегове — изруга Робърт. — На какво ще заприлича това място през зимата? Само като си го помисля настръхвам.

— Зимите са тежки — призна Нед. — Но Старките ще издържат. Винаги сме издържали.

— Трябва да дойдеш на юг — каза Робърт. — Да опиташ вкуса на лятото преди да си е отишло. В Планински рай има поля със златни рози, простират се докъдето ти стигат очите. Плодовете са толкова зрели, че се пръскат в устата ти — пъпеши, праскови, огнени сливи — такава сладост не си опитвал никога. Ще видиш, донесох ти малко. Дори в Бурен край при този приятен зефир край залива дните са толкова горещи, че едва се движиш. А и градовете трябва да видиш, Нед! Навсякъде цветя, пазарите отрупани с храни, а летните вина са толкова евтини и добри, че ще се напиеш само като дишаш въздуха. Всички там са дебели, пияни и богати. — Разсмя се и се потупа по корема. — А пък момичетата, Нед! — възкликна кралят и очите му светнаха. — Заклевам се, в жегата жените губят всякакъв свян. Плуват голи в реката, точно под прозорците на замъка. Даже по улиците е толкова дяволски горещо за вълна и кожа, че ходят със съвсем къси роклички — копринени, ако имат сребро, и памучни, ако нямат, но почнат ли да се потят, е без значение, платът така залепва по кожата им, че все едно са голи. — Робърт се засмя.

Робърт Баратеон поначало си беше човек с огромен апетит. Човек, който умееше да си доставя удоволствие. Подобен грях не можеше да се вмени на Едард Старк. Но на Нед не можа да му убегне, че всички тези удоволствия взимаха своята дан от краля. Докато стигнат подножието на стълбището, Робърт вече дишаше тежко и лицето му бе почервеняло на светлината на фенера. Пристъпиха в тъмната крипта.

— Ваша милост — каза почтително Нед и завъртя фенера в широк полукръг. В мрака наскачаха сенки. Мигащата светлина докосна каменния под и се плъзна по дългата редица гранитни колони, които се нижеха напред, две по две в тъмното. Мъртъвците между колоните седяха на каменните си тронове покрай стените, с гръб към гробниците, пазещи тленните им останки. — Тя е долу в самия край, с татко и Брандън.

Той поведе между колоните, а Робърт го последва мълчаливо, потръпвайки от подземния хлад. Тук винаги беше студено. Тръгнаха сред мъртвите на рода Старк, а стъпките им закънтяха по камъка и отекнаха в сводестия таван. Владетелите на Зимен хребет ги гледаха неми. Образите им бяха всечени в камъните, затварящи входовете към гробниците. Седяха в дълги редици и се взираха със слепите си очи във вечния мрак, а в нозете им лежаха сгушени огромни каменни вълчища. И местещите се сенки сякаш оживяваха за миг каменните фигури, докато живите ги подминаваха.

По древен обичай в скута на всеки бивш владетел на Зимен хребет лежеше железен меч — да пази отмъстителните им духове в гробниците. Най-старият отдавна бе изтлял от ръжда и на мястото, където желязото бе лежало върху камъка, бяха останали само ръждиви петна. Нед се чудеше дали това не означава, че духът на покойника вече може да броди на воля из замъка. Надяваше се, че не е така. Първите владетели на Зимен хребет бяха сурови мъже като земята, над която бяха властвали. Във вековете преди Господарите на дракона да дойдат през морето, те не бяха се заклевали във васалство пред никого и се наричаха „Кралете на Севера“.

Накрая Нед спря и вдигна фенера. Криптата продължаваше напред в тъмното, но гробниците нататък бяха празни и незатворени — черни дупки, очакващи своите мъртъвци. Очакващи него и децата му. Не обичаше да мисли за това.

— Ето тук — каза той на краля.

Робърт кимна мълчаливо, коленичи и сведе глава.

Гробниците бяха три, една до друга. Лорд Рикард Старк, бащата на Нед, с удължено, сурово лице. Каменоделецът го бе познавал добре. Седеше в безмълвно достолепие, каменните пръсти стискаха здраво меча на скута му, но приживе всички мечове го бяха подвели. От двете му страни бяха децата му.

Брандън беше загинал едва на двадесет години, удушен по заповед на лудия крал Ерис Таргариен само няколко дни преди насрочената му венчавка с Кейтлин Тъли от Речен пад. Баща му беше видял смъртта му с очите си. Той беше истинският наследник — най-големият и роден за властта.

Лиана бе едва шестнадесетгодишна, все още почти дете и с ненадмината хубост. Нед я беше обичал с цялото си сърце. Робърт я бе обичал още повече. Щеше да бъде неговата съпруга.

— По-хубава беше от това — отрони след дълга пауза кралят. Очите му се плъзнаха по лицето на Лиана, сякаш можеше да я съживи с волята си. Накрая се изправи тромаво. — Ах, проклятие, Нед, точно в такова ли място трябваше да я погребеш? — Гласът му прозвуча дрезгав от старата рана. — Тя заслужаваше повече от този мрак…

— Тя е от Старк на Зимен хребет — отвърна тихо Нед. — Мястото й е тук.

— Трябваше да е на някой хълм, под плодно дърво. Със слънцето и облаците над нея. И дъждът да я къпе.

— Бях с нея, когато умря — припомни Нед на краля. — Искаше да я върна у дома, за да почива до Брандън и татко.

Понякога все още я чуваше. „Обещай ми“, беше изплакала в онази стая с мирис на кръв и рози. „Обещай ми, Нед.“ Треската й бе отнела силата и гласът й излизаше почти в шепот, но когато той и даде думата си, страхът изчезна от очите й. Нед още помнеше как му се беше усмихнала, как пръстите й бяха стиснали здраво неговите в мига, когато се предаде на смъртта. Листата на розата, които се изсипаха от дланта й, бяха мъртви и черни. След това не помнеше нищо. Бяха го намерили все още да държи тялото й, онемял от скръб. Дребничкият Хоуланд Тръстиката, родом от крайморските блата, бе издърпал ръката й от неговата.

— Нося й цветя, когато мога — промълви той. — Лиана… обичаше цветята.