Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Не е нужно! — каза младежът.
— Нужно е. — Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, — — Просто съм длъжна! — добави тя.
— Добре, добре — каза той бързо. — Само не се разстройвай.
— Не — защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.
Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.
— Ти никога не си ме питал къде е баща ми — започна тя толкова тихо, че той едва я чу.
Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.
— Знам, че вашите са разведени — каза той. — И какво повече?
— Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата — баща.
— Не винаги. Ти сама не говориш за него.
— Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.
Сашо я погледна стреснат.
— Нямаш баща?
— Имам, разбира се! — отвърна ти намръщено. — Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.
Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.
— И как е станало това? — измърмори той.
— Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.
— Но това не е майка! — каза младежът възмутено. — По-скоро някакъв психопат.
— Помисли си добре дали ти не си психопат — каза момичето враждебно. — Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.
Младежът се намръщи:
— Нищо, карай нататък.
— Истината научих от леля си, когато бях вече ученичка в гимназията. Това е станало със съгласието на майка ми, както разбрах, тя е преценила, че ще ми бъде по-лесно да го чуя от устата на друг човек. Но не е преценила, че леля ще ми разкаже много повече, отколкото е могла да очаква. — Криста млъкна за момент, лицето й изглеждаше затворено и посърнало, сякаш говореше на някакъв чужд човек, който няма да я разбере. И продължи вече съвсем неохотно: — Като момиче майка ми е била много красива. И в същото време много деликатна и стеснителна. Тя се е омъжила за баща ми сравнително късно. Но като младо момиче е имала друг не по-малко трагичен случай. Това е станало през годините на войната. На един бал тя се запознала с някакъв летец-изтребител, който й направил впечатление главно със своята скромност. Съвсем не приличал на обикновените царски офицери, които, както казва леля, са били най-празноглавата част от тогавашното добро общество. Сватбата била определена светкавично — за следната седмица. Нямало нищо за чудене в тая история, то отговаряло на характера и на двамата. Нещастието се случило в деня на самата сватба, един час преди да му изтече дежурството. Годеникът излетял с изтребителя си срещу американско ято бомбардировачи и повече не се върнал. — Криста отпи от чая и продължи с много по-спокоен и уверен глас: — Но и в самата му смърт е имало нещо трагично. Неговият самолет е бил засегнат, но летецът е имал шанс да се спаси, като се хвърли с парашут например. Но той връхлетял с изтребителя си върху една от американските летящи крепости и двата самолета паднали в пламъци. Дядо ми, който е бил много прогресивен човек, не е искал да й съобщи тая ужасна подробност. Но все едно, тя го научила от пресата. Плакала ужасно безутешно и повтаряла само една дума: „Защо? Защо?“
— Как така — защо? — попита младежът озадачен.
— Виждаш ли колко си… — започна Криста едва ли не ядосано, но внезапно млъкна. И продължи със същия равен, успокоен глас: — Думичката „защо“ не се отнася, разбира се, за самото нещастие. А за неговия вътрешен смисъл. Защо всъщност той не е останал верен на любовта си, на своето мъжко обещание? Защо е загинал по своя воля от такава глупава и безсмислена смърт? Ето това тя не е могла да му прости.
— Ами да, разбира се — обади се той с едва спотаена враждебност. — Какво друго може да се очаква от женския егоизъм.
— А ти не разбираш ли, че той е постъпил като ахмак?
— Не разбирам! — каза младежът хладно. — Не всеки може да пожертвува живота си за нещо, което е над него.
— Как така? Та той се е сражавал на страната на немците.
— А може би не е мислил така… Може би е смятал, че брани българските жени и деца. Или собствената си годеница.
— Ти не искаш да я разбереш! — каза момичето.
— Имаш грешка! А как е попаднала след това на баща ти?
— Всъщност двете неща са тясно свързани — продължи неохотно Криста, — След смъртта на летеца майка ми нито е сложила траур, нито е споменала повече името му. Но изглежда, че е била много покрусена. Десетина години е живяла съвсем сама, както казва леля ми — като икона. Едва след това се е омъжила за баща ми. Според леля ми той е бил много хубав, представителен мъж, интелигентен и занимателен. По професия бил адвокат, при това доста способен. И под протекцията на своя тъст, който по това време е бил подпредседател на Народното събрание, скоро станал юрисконсулт на едно министерство. Година и нещо след моето раждане заминал в командировка в чужбина и повече не се върнал. Ако се разчетат всички факти, ще се види, че той се е омъжил за майка ми само с една цел — да се измъкне по някакъв начин от България. И хладнокръвно е изпълнил плана си, независимо че съм била все още бебе.
Сашо направи злополучен опит да се пошегува.
— Може би е избягал точно от тебе. Ако си ревяла по цяла нощ.
— Била съм много кротко бебе — отвърна скръбно момичето. — За което сега съжалявам. Но както и да тълкуваш тия два случая, едно е ясно — тя не може да гледа на живота като съвсем обикновена жена. Защото преди всичко не е обикновена жена.
Сашо разбираше, че това е съвсем вярно. И все пак като че ли беше безпомощен да изтръгне някакво съчувствие от сърцето си. Може би имаше лошо сърце?… Такава мисъл никога не бе минавала през ума му. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, а не знаеше какво. И най-сетне се понасили.
— В човешкия живот има всичко — каза той. — Даже когато на пръв поглед като че ли няма нищо особено.
— А в твоя какво е имало?
— Сигурно е имало нещо…
Двамата дълго мълчаха.
— Като бях малка, мама веднъж ми каза, че наистина има и рай, и ад — обади се най-сетне момичето. — Но не в природата, вътре в човека — каза тя. — Сигурно е така…
Сашо изпрати Криста само до тролея, тъй като беше обещал да мине край вуйчо си. И без това бе позакъснял — наближаваше десет часът. Докато крачеше натам, все още се чувствуваше малко разстроен и подтиснат. И сам не разбираше какво означава това. Дали не усещаше тая чужда изповед като някакво посегателство на свободата си, като някакъв ангажимент, който все още не е готов да поеме. Това той не разбираше. Но от мислите като че ли му стана по-студено, Сашо вдигна яката на палтото си. Беше започнал да вали слаб сняг, сух и студен, вятърът го разстилаше на дълги перести ивици там, където имаше гънки по тротоара. Да, така все пак е по-добре, отколкото времето да омекне, да навали дебел сняг. Снегът в тоя град не е никакъв сняг, скоро се превръща в отвратителна кафява каша, мокра и хлъзгава, в която боксуват автомобилите и пълнят въздуха с отровен дим.
Като се изкачи на четвъртия етаж, пред входа завари вуйчо си с някакъв човек, когото не може изведнъж да познае. Да, разбира се, това е Аврамов, но защо лицето му е така посивяло? Началникът на лабораторията само му кимна и тръгна мрачно надолу по стълбите. Малко объркан от тая среща, академикът внезапно му подаде ръка. Макар и така неловко, това неочаквано ръкостискане му се видя много приятно. Старият имаше хубава, малко мършава, но силна ръка. Да, все още много живот имаше в ръката му, това като че ли го изненада. И понеже веднъж бе направил грешката, вуйчо му продължи в същия тон:
