Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Посредствената наука — обади се едва ли не под носа си академикът.
Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.
— Заповядайте, другарю Урумов! — каза той.
Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.
— Уважаеми колеги! — започна той. — Целта на моята научна дейност през последното десетилетие е била да изследвам същността и структурата на антителата, както и на някои катализатори при биохимичните процеси на обмяна на веществата. Всичко това ме е интересувало не изобщо, а във връзка с активността на някои вируси в човешкия организъм и с патологичните изменения, които те предизвикват. Както виждате, това са на пръв поглед проблеми на медицината, но те могат да бъдат решени главно от нас, с възможностите и средствата на нашата наука. Ако се държим в някакви точни и обособени граници на своите науки, ние ще бъдем слепи, както е сляпа къртицата, която смята за единствен реален свят подземния. Ето тук се крие една от най-важните методологически проблеми — докъде стигат фактите и докъде може да се простре въображението, интуицията, логичната постройка в издирването на сложните истини на битието. И може би на тая почва са възникнали недоразуменията, за които преди малко стана дума.
След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.
— Ако вземем предвид еволюцията на видовете — продължи той, — ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото — неприспособимото, бързо изменящото се — трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем — то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и — главно — непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.
Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път — не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава — бих казал, сляпо, като хората — единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване — безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.
С това академикът завърши и се върна на мястото си. Без да става, Кънчев покани присъствуващите да вземат думата, да се изкажат по доклада на своя директор. Отвърна му пълно мълчание. Той дори проточи колкото се може своя къс врат, но напразно — никой не вдигаше ръка.
Това тягостно и неприятно мълчание продължи близо десетина минути, макар че партийният секретар ги подкани още няколко пъти. Най-сетне изглежда, че това го нервира, защото стана нетърпеливо от мястото си.
— Ако няма желаещи, тогава да одобрим изложението на нашия директор и да закрием събранието.
Изглеждаше доста наежен, готов мигновено да изпълни заканата си. Именно тогава се вдигна беличка ръка и един неочаквано тънък глас каза:
— Моля!
Беше Азманов. Докато се отправяше към трибуната, таванът сякаш стана по-светъл от бляскавото отражение на голия му череп. Зад височката катедра, той се стори на младежа много по-нисък, отколкото бе свикнал да го вижда, изглежда, че само широките плещи му придаваха известна внушителност. Сега блестеше не само черепът му, сега блеснаха златните рамки на очилата му, блестяха кристалните им стъкла, дори зъбите му някак страшничко проблеснаха, когато най-сетне отвори красиво изрязаните си устни.
— Уважаеми колеги и колежки, никак не ми се искаше да взимам пръв думата. Трябва да ви призная, че имам много сериозни възражения против съмнителната хипотеза на академик Урумов, както и против дейността на нашия институт. Просто не ми се искаше нашият уважаван директор да си помисли, че по тоя начин ще дам тон на останалите изказвания. Пък и да искам — това надали е възможно, защото много добре си давам сметка за неговия авторитет на учен. И все пак на мен ми се струва, че именно тоя авторитет се е проявявал като оръжие с две остриета. По-често той сковаваше хората и техните инициативи, тласкаше цялата дейност на института в руслото на неговите лични амбиции и търсения. Академик Урумов не правеше никакви усилия да поощрява и другите инициативи или пък да споделя своите планове, да търси помощта на своите колеги.
Дотук Азманов говори импровизирано, без да поглежда някакъв план или записка. След това смени очилата си с нови, още по-блестящи, и измъкна от джоба си цяла пачка хартийки, тесни и дълги по размер, невероятно ситно изписани.
