Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Вечерял ли си?
— Не съм гладен — отвърна младежът.
— Ела да ми помогнеш, Майка ти ми е задушила някакви пъдпъдъци.
Той го заведе в кухнята и отвори капака на голямата емайлирана тенджера. Беше ги задушила съвсем цели, заедно с главичките, птиците лежаха на тъжна купчина, като в някаква газова камера. Слабите им краченца, прерязани през коленете, като че ли го сочеха укоризнено с пръст.
— И сега кажи, че човекът не е най-грозният от всички хищници! — каза вуйчо му отвратен.
Но Сашо не беше виждал газова камера, пък и въображение не му достигаше за това. Напротив, яденето му се видя много вкусно.
— За какво идва Аврамов? — запита той.
— Изглеждаше доста загрижен — отвърна вуйчо му без желание. — Смята, че се готви някакъв комплот в института.
— Комплот е малко силно казано… Но ще има хър-мър, в това съм сигурен.
— Защо?
— Вуйчо, отначало аз повече се безпокоях. Особено пък сега като знам, че сам забърках тая глупава каша. Но сега, като поопознах хората, ми се струва, че страховете ти са напразни.
— Нямам абсолютно никакви страхове — каза недоволно вуйчо му. — Само че не мога да си обясня това… хм!… брожението, ако трябва да се изразя по-любезно.
— Там е работата, вуйчо, че си попаднал сред тълпа от еснафи. Повечето от тях нямат нищо общо с науката. Просто са си намерили тук хубав подслон и си гледат спокойствието. Биологията изобщо не ги интересува.
— Това не е вярно! — каза строго академикът. — Имам няколко отлични служители.
— Няколко може би има.
Академикът се замисли.
— Няма логика в твоето обяснение. Ако си гледат спокойствието — за какво ще мърморят?
— Защото им разваляш спокойствието. Ще помърморят и ще си млъкнат. Според Аврамов кой стои на дъното на тоя комплот?
— Доцент Азманов.
— Не ми се вярва! — отвърна младежът след кратко мълчание. — Вижда ми се енергичен човек.
— Какво като е енергичен? Според Аврамов той е най-опасният кариерист в института.
— Не обичам тая дума! — каза намръщен младежът. — Кой е кариерист? Който е съвестен и си гледа работата?
Вуйчо му неволно отмести чинията си. Плешивата безока главичка, потъмняла от соса, направо му вдъхваше отвращение.
— Точно обратното! — каза той. — Кариеристът не се интересува от нищо освен от своята кариера.
— И аз се интересувам от своята кариера.
Вуйчо му го погледна недоволно.
— А готов ли си да изместиш някой, който е по-способен от тебе? Да сервилничиш, да клеветиш, да нямаш собствено мнение?
— Май че не е такъв човек! — измърмори младежът. — Може би с малко по-агресивен характер, това е всичко.
— Ако искаш да знаеш, за учения и това не е много хубаво. Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение. А не да откриваш в нея себе си.
Сашо не беше съгласен, но замълча. „Не можеш да постигнеш никаква голяма цел, ако не я преследваш упорито. По-хубаво да сбъркаш, отколкото да тъпчеш на едно място. Всички стари учени сякаш се стъписват пред явленията на природата. И се страхуват да стигнат до какъвто и да е дързък извод и дръзко обобщение. Научният материал сякаш ги залива и удавя със своята необятност. Такъв учен не е истински учен“ — мислеше той. Вуйчо му сякаш усети неговите еретични мисли, защото прибави неохотно:
— Ето виж Аврамов например. Не е орел. И въпреки това е кацнал на много по-високи върхове, отколкото тебе.
— Та аз още не съм се научил да летя — отвърна младежът шеговито. — Просто съм вървял по твоите стъпки.
И това, разбира се, беше най-добрият начин да запуши устата на вуйчо си. Поговориха за туй, за онуй, после младежът си отиде. Академикът бавно мина по пустите стаи. Беше топличко, силните електрически крушки на полилеите заливаха всичко с ярка светлина. Някак си не му се искаше да остава сам със себе си тая вечер, със своите неприятни мисли. А да пусне телевизора — още по-лошо, веднага ще му надуят главата с празни приказки. Сам не разбираше защо тая история му подействува така тягостно. Много добре знаеше, че няма никаква нужда ни от постове, ни от институти. В интереса на неговата собствена работа бе да си подаде сам оставката. Разбира се, при условие че го оставят да довърши на спокойствие своето научно дело. Но кой можеше да забрани това на един световен учен, каквито и клевети да измислят?
Той влезе в спалнята, която, откато се грижеше сестра му за нея, просто светеше от чистота. Все пак отвори прозореца, за да се проветри. Навън вятърът бе спрял, снегът спокойно настилаше задното дворче, все още неосквернено от никакви човешки стъпки. Ако, продължи тъй, до утре ще навали хубав сняг и даже електрическите стълбове ще имат високи бели шапки. Колко различна беше тая студена и свежа нощ от оная, септемврийската, която никога нямаше да забрави.
Той се върна бавно назад по пустите тъмни улици, по които не проблясваше никаква светлина. И площадът беше съвършено пуст, само пред сградата на милицията светеше силна електрическа крушка. На пост стоеше някакъв младеж в бяла риза и хубав син костюм, съвършено плешив. Приличаше на млад адвокат и млад лекар, току-що започнал кариерата си, забравен тук по някакво недоразумение. Но академикът забеляза, че здраво стискаше шмайзера си, очите му бяха бодри. Урумов спря нерешително пред него, главата му бе съвсем празна.
— Какво има, другарю? — запита младежът.
Гласът му — като на млад учтив зъболекар. И то пред своя пръв лекомислен клиент.
— Искам да говоря с вашия началник.
— По какъв въпрос?
— По секретен, бих казал. Трябва да направя много важно съобщение.
Младежът ни най-малко не се учуди. Навярно всеки ден идваха хора с важни съобщения.
— Влезте — каза той. — Първата врата вляво.
В тясното антре спокойно хъркаше на стола друг младеж. На първата врата вляво имаше надпис. „Комендант“, изписан доста грижливо на ръка с червен молив. И вратата беше доста разкошна — голяма, дъбова, с красива бронзова дръжка. Беше строена навярно в началото на века като административна сграда към баните. За да не събуди часовоя, той потропа съвсем тихичко и веднага влезе. И спря нерешително пред прага.
Стаята беше много широка, с гипсови стени в избеляло синьо и златно. Грамаден кристален полилей хвърляше слаба, унила светлина, тъй като на нея бяха оставени само две-три бели изкуствени свещички. Но това той забеляза много по-късно, сега го стресна видът на самия комендант. Зад бюрото седеше съвсем младо момиче в батистена блузка, затворена на якичката с красива старинна брошка. Сините й студени очи бяха втренчени право в него, но сякаш не го виждаше, защото точно в тоя момент говореше по телефона.
— Какво като е акционер? Ама разберете, другарю Белчев, че трябваше да раздадем нещо на хората. Тука кой знае откога не са давали наряди за платове, Не може само с речи, трябва все пак да се направи нещичко… Да, да, добре, разбирам, какво като си подаде оставката? Ами ще си изберете друг регент, мога да ви препоръчам вуйчо си… Не се подигравам, вие се подигравате с мене. Искате сега да тръгна от дом на дом и да почна да събирам това, което съм раздала? — Тя тръсна ядосано слушалката. — Заповядайте, господин професоре — каза любезно момичето. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Искам да говоря с коменданта.
— Аз съм комендантът.
Урумов я погледна недоверчиво. А защо да не е комендант, щом може да говори на такъв език с центъра? В края на краищата така е по-добре, ще има поне работа с човек, който го познава. Той пристъпи няколко крачки и се огледа за стол. И едва сега видя, че в стаята има още един човек. Беше коленичил в самия ъгъл, с гръб към стаята, белите му ръчички бяха издигнати молитвено към тавана. Наистина се молеше, макар и само с няколко отчаяни и плачливи думи. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния! Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“
— Не му обръщайте внимание — каза с лека досада момичето. — От два часа ми каканиже едно и също. Казва се Козарев, може би го познавате. Като си помисля какъв беше наперен и важен.
