Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Във всеки случай — не аз! — каза сухо Урумов. — Никога не съм имал нищо общо с немците.
Някакъв инстинкт сякаш му подсказваше да бъде по-внимателен с Кисьов.
— Не си единствен. Както знаеш, аз съм демократ, Урумов, нашата партия има представители е Отечествения фронт. Но лично аз не одобрявам това.
— Защо? — попита късо Урумов.
— Как така защо? Аз знам, че и ти си демократ, макар и в по-широкия смисъл на тая дума. Кажи ми, Урумов, какъв смисъл да отхвърлим една диктатура, за да си нахлузим на врата нова, още по-кървава и кошмарна. Да се спасим от една тирания и да я сменим с друга. Фашисткото варварство ни беше съвсем достатъчно, за какво ни е сега азиатско. Ние сме цивилизовани хора и слава богу живеем е цивилизована страна.
Сега вече Урумов много добре разбра, че трябва да бъде крайно внимателен. Тоя мек, добре гледан човек на леглото не беше ли смъртта? Никой не може да каже как точно изглежда смъртта, понякога лапичките й са бархетни.
— Не знам дали не преувеличаваш… Ако съдя по радиото, комунистите са малцинство в кабинета.
— Малцинство? — погледна го презрително Кисьов. — А по улиците на Банкя видял ли си други освен комунисти?
— Това още нищо не значи. И ти имаш червена лента.
— Значи, Урумов, значи? Те са организирана сила, държат се здраво един за друг. А при нас всеки се е уловил за своята дръжка в трамвая.
Кисьов бръкна в джоба си и извади оттам кутия „Томасян“ дубъл екстра, каквито отдавна не продаваха. Нежният шум на станиоловата хартия изведнъж му припомни хубавите спокойни години.
— Ти от коя партия си? — запита внезапно Кисьов. — Доколкото знам — от радикалната.
— Ние, Урумовци, сме потомствени радикали — кимна той.
Това беше истина — след Освобождението търговският им род беше бързо западнал, повечето от потомците бяха преминали към свободни интелектуални професии. Имаше учители, лекари, адвокати, висши съдебни магистрати. Тогава защо да не бъдат и радикали? Урумов неволно се засмя.
— Не е толкова важно — измърмори снизходително Кисьов. — Радикали и всички други — все едно. Сега трябва да бъдем заедно — като юмрук.
— Няма ли да бъде малко мекичък нашия юмрук, Кисьов. Червената армия се разхожда свободно из България.
— И какво от това? — попита рязко Кисьов. — Ти мислиш, че зад гърба на Червената армия ще се установят само болшевишки правителства? Няма такива аванти… В Ялта съюзниците категорично са се разбрали — навсякъде свободни избори под контрола на съюзнически комисии. И освен това, ако руснаците са в България, англичаните са в Гърция.
— За пръв път чувам! — погледна го изненадан Урумов.
— Не си чул, защото нашите вестници мълчат. Така е дошла работата, Урумов, че който превари. Ако успеем да установим демократично правителство — целият свят ще бъде с нас.
Кисьов говореше с равен глас, но Урумов усещаше как в него всичко се вълнува и трепере. И говореше въпреки това много разумно и логично, не приличаше на оня вятърничав гимназист.
— Сега на нас са ни нужни умни, прогресивни хора! — говореше той. — Некомпрометирани. При едно ново положение аз те виждам на върха на пирамидата, драги Урумов. Вашата партия не е чак толкова многобройна.
— А как виждаш себе си? — попита шеговито Урумов. — Министър на вътрешните работи?
— А защо не? — отвърна малко троснато гостът. — По традиция това министерство е било винаги на демократите. Името на Мушанов е символ на ред и демокрация. Нашата партия е единствената, която при всички обстоятелства е държала за Търновската конституция.
И точно в тоя миг някъде в близките околности избухна стихийна стрелба. Кисьов трепна и се ослуша, лицето му за пръв път придоби някакво остро и напрегнато изражение. Но след минута-две стрелбата стихна така внезапно, както бе започнала, Урумов усети, че гостът му въздъхна с облекчение.
— И според тебе кой ще ти даде това министерство? — запита внимателно Урумов.
— Има кой!… Но не ти, разбира се. Ние с тебе сме мирни граждани, а не хлапаци, които размахват по улиците шмайзери. Политиката не може да се прави по улиците. Тя се прави и ще се прави по кабинетите на големите умове на нацията.
Отново избухна стрелба, но тоя път съвсем наблизо. Стреляха с автомати, от време на време изплющяваше револверен изстрел.
— Хлапаците! — каза Кисьов с ненавист. — Плашат гаргите. Но и това няма да им помогне. Ти служил ли си?
— Слава богу — не.
— И наистина — слава богу. Но ако беше служил, щеше да знаеш, че няма по-боеспособна и по-патриотична бойна единица от Школата за запасни офицери, Това са среднисти, все уми и отракани момчета. И от най-здравите слоеве на народа, няма между тях мамини синчета.
Изведнъж нещо екзалтирано блесна е погледа на бившия полицай.
— Ето — те ще свършат тая работа. Тая нощ яли утре най-късно ще влязат в София и ще заемат властта. Пак ще има правителство на Отечествения фронт, но без комунисти. С комунисти в правителството ни не можем да разчитаме на щедрата помощ на западните страни. А без тях как ще се изправим из развалините?
Кисьов сякаш се стресна от думите си, предпазлива погледна към вратата. Но цялата вила бе потънала в тишина, навярно всички отдавна спяха. И все пак някой го бе пуснал да влезе при него, навярно някой негов съратник. Урумов много добре усети момента — очевидно Кисьов бе казал повече, отколкото трябва. И волно или неволно го бе направил свой съучастник. Не му оставаше никакъв изход, освен бързо да смени темата.
— А ти с какво се занимаваше през последните години?
Кисьов измърмори, че е бил председател на някакво командитно дружество и че се занимавал с износ в Германия.
— И есе пак си подхвърлял нещичко на ламята! — усмихна се Урумов, но тонът му беше дружелюбен.
— Вкиснати пулпове — каза Кисьов. — И мармалади от дренки.
А припечелвал ли е нещичко от тая работа? Да, добре бил, имал хубав апартамент на улица „Априлов“, лека кола „Бенц“. Но колата му реквизирали другарчетата, дали му разписка. Той дори я показа, написана на ръка с едър женски почерк. Урумов бързо съобрази — очевидно не е търсен от властта, щом е бил в милицията, без да го задържат. Но какво означаваше всичко това? Защо трябва да се крие, ако е извън подозрение?
— Знаеш ли, ние не можем да спим тук двамата, няма място — каза Урумов. — Аз ще отида при Грозев, той има вила тук, ще преспя в кухнята.
— Кой е тоя Грозев?
— Професор Грозев, не може да не го знаеш.
— Май че го знам — измърмори Кисьов неуверено. — И какво ще му кажеш?
— Ще му кажа, че внезапно е дошла жена ми. Или ако искаш, да те заведа тебе у професора?
Кисьов погледна колебливо стола, на който му предстоеше да прекара нощта.
— По-добре иди ти!… И донеси сутринта нещичко за закуска.
Когато излезе навън, Урумов усети краката си така натежали, сякаш през целия ден бе стоял прав. Пристъпваше бавно, чувствуваше, че му се вие свят. По улицата не светеха никакви лампи, той едва улучваше пътя. Но и да спре е опасно, току виж, че свирнал отнякъде някакъв куршум. А чувствуваше непреодолима нужда да опре, да поразмисли. Наистина се движеше към вилата на Грозев. А може би не съвсем точно бе избрал посоката.
Урумов не знаеше какво е революция. Но много добре помнеше какво е контрареволюция. По време на Септемврийското въстание бе студент последна година, при баща му идваха непрекъснато уплашени и ужасени хора, с часове разказваха за масовите убийства и репресии из въстаналите краища. Но още по-силно впечатление му направиха събитията през 1925 година — атентатът и убийствата след това, и то под носа им, в сърцето на града. Десетки и стотици избити — народни представители, адвокати, лекари, поети. Той познаваше лично Гео Милев, трудно му беше да си представи, че тая ярка и силна личност е загинала като говедо в скотобойна. А за трагичната смърт на Коста Янков се говореше като за някакъв изключителен подвиг. Той не знаеше какво точно означава величие, но за пръв път усети, че е проникнал донякъде в тая най-свята и най-трагична проява на човешкия дух, която се нарича саможертва. Бе го виждал веднъж в кабинета на баща си — изискан мъж с изразително и силно лице, много елегантно облечен. Всеки жест у него, всяко движение подсказваше за желязно самообладание и съвършенство. Тоя образ не се покриваше никак с представата му за светците и мъчениците на християнството. Тоя беше като баща му и все пак съвсем различен — неизмеримо по-силен и уверен в себе си и своето дело.