Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Къде я видя?
— Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!
— А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! — измърмори той недоволно.
Не се шегуваше — снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.
— Ти ми кажи — вярно ли е? — запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка — ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е заболял в къщата. Тя се боеше от болести като вещица от петли.
— Ама ще ми кажеш ли най-сетне? — избухна ядосана майка му. — Защо мълчиш?
— Измишльотини! — обади се презрително младежът. — Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! — И той прибави с отвращение: — Немилост, ама пък дума!
Майка му явно не остана доволна от отговора.
— Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.
Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него — нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.
— Аз ти разказах за Аврамов — започна той. — Въпреки всичко за мене той си остава учен от най-голям ранг. Сега Аврамов се готви да продължи своята работа. Там има нещо, което според мен и американците не са забелязали. И е много надеждно като перспектива.
„Защо ли му разказваше тая паешка история — помисли младежът — в навечерието на такива важни събития?“
— Ще се радвам много, ако успее — измърмори той с лека досада.
Но вуйчото забеляза това.
— Подценяваш го, мойто момче. И при това глупаво и наивно го подценяваш.
— Но какво ме засяга тая работа? Нека си я работи… Ако успее, ще бъде добре за всички.
— Там е работата, че те засяга. Той предлага да продължите заедно.
— Как така заедно? — попита учудено младежът.
— Просто заедно. На общо основание, както работят колективи от учени. Макар че той е старши научен сътрудник, а ти най-обикновен посран асистент! — вуйчо му се усмихна.
Намерил време да си прави шеги. Но той разбираше много добре, че при всички положения това предложение е за него и признание, и комплимент.
— Вуйчо, ти знаеш много добре, че моите интереси са отправени другаде — каза най-сетне младежът. — Аз бих желал да продължа твоите опити.
— Да продължиш моите опити? — усмихна се академикът. — Та аз съм все още жив. И съвсем не съм се отказал от тях.
Младежът се изчерви така, както никога не се беше изчервявал в живота си.
— Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.
— Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.
— Ще постигнем! — каза младежът уверено.
— Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.
Младежът се понамръщи.
— Това не ме интересува! — каза той рязко.
Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо — това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.
— Вярвам ти! — каза меко академикът. — И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.
Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.
— Вуйчо, мога ли да си помисля?
— Разбира се, мойто момче.
— Искам да видя преди това как ще свърши събранието.
— Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.
Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден — на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе — старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.
Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората — кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.
Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително — имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:
— Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.
Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.
— Не се казвам Урумов! — сухо, но спокойно отвърна Сашо. — Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.
В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.
— Чичо, вуйчо — все тая! — измърмори партийният секретар леко сконфузен.
Събранието започваше с гаф — как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна — и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание — по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.
— Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.
