Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.
— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.
Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.
— Седни тук, лельо Марийо.
В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.
— Нали е много хубава? — запита тя.
— Това ли е твоят идеал?
В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.
— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.
— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?
— Ами стърча с цяла глава над другите.
— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.
— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.
— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?
Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.
— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…
Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.
— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?
— Дали е свястно? — Донка едва не подскочи от мястото си. — Ужасно свястно, честна дума ти казвам.
— Да не ти е братовчед нещо? — усъмни се за миг Мария. — Та си толкова сигурна в него.
— Не ми е никакъв! — отвърна Донка. — Но е момче и половина.
— А според теб обича ли я?
Тоя въпрос я намери малко неподготвена.
— Сигурно я обича! Защо да не я обича? Ами аз я обичам, та какво остава за момчетата.
— Значи, не я обича! — каза майката. Донка я погледна втренчено.
— Лельо Марийо, трябва да си избиеш тия глупави мисли от главата. Пък и тая дума — обичаш, не обичаш. Ние, кажи-речи, вече не я употребяваме. И няма смисъл.
— Няма смисъл?
— Разбира се, че няма смисъл. Любовта е като някаква пеперудка — каца, отлита. Не можеш дори да я уловиш, без да й смъкнеш глупавия прашец. А като й смъкнеш прашеца, какво остава от нея? Нищо!… Заприличва на най-обикновена муха. Ние вече не делим момчетата на влюбени и невлюбени. Ние ги делим на лъжливи и истински. И Сашо е момче, като всяко друго момче, но поне е истинско.
— Разкажи ми нещо за него — каза майката.
— Какво да ти кажа? — измърмори неохотно Донка. — Завърши биология. Сега е асистент в института на академик Урумов. Но там е работата, че академикът му е вуйчо. Тъй че ще напредне и в службата, ако това те интересува.
— Когато бях студентка — каза Мария, — всички мои колежки бяха влюбени в Урумов. Но аз не съм го виждала.
— Страшен сладур е — каза Донка оживено. — Представителен, възпитан. И вдовец на всичко отгоре. Ако беше поне петнайсет години по-млад, щях да си го взема като нищо.
— Ти откъде го познаваш? — попита Мария подозрително.
— Бяхме му веднъж на гости… На вилата — има вила като бонбон.
— Значи, работата е доста напреднала! — каза Мария замислено:
Тя помълча известно време, после се усмихна — доста естествено при това.
— Благодаря, мойто момиче… И нека всичко си остане между нас. Ако съм питала нещо — то е за нейно добро.
— Честна пионерска, лельо Марийо.
Като излезе навън, смръщеният декемврийски ден й се стори някак по-светъл и ясен. Облекчението, смесено с малко тъга, я караше едва ли не да подхвърква по пустата улица. Друг път ще мисли за неизбежното, то може и да не се случи толкова рано. В крайна сметка тя е още дете. Мъчно можеше да си представи, че ще остане сама в празния, унил апартамент, без нейната усмивка сутрин и без нейния лъчист поглед, който можеше да пробие и най-гъстата мъгла. В края на краищата всяка майка някой ден остава сама. Но тя щеше да остане съвсем, съвсем сама, без нищичко друго на тоя свят. Освен ако се окаже, че имат нужда от нея, разбира се.
Може би трябва да отличи с нещо днешния ден, Много хубав ден, макар и тъжен. А дали няма да по-разсее тъгата, ако си направи някой подарък? Вече две години се кани да свали от гърба си това износено палто. Преди няколко дни бе зърнала на витрината на „Тексим“ някакво хубаво кафяво каре, но тогава дори не й мина през ум, че може да го купи. Никога нищо не си бе купувала от тоя скъп магазин.
Тя влезе в „Тексим“ и излезе оттам с хубава, жълта австрийска блузка. Карето й се бе видяло безбожно скъпо. В края на краищата една учителка по английски език, която дори не е на щатна работа, а води някакви курсове, трябва да бъде много по-скромна. Сега ще остави покупката у дома, ще вдигне сармите от котлона, след това ще отиде при генерала. Има достатъчно време за всичко. Но в къщи сармите не бяха съвсем наред. Ако ги вдигне от котлона, щяха да Останат малко сурови. Ако ги остави, докато трае урокът при генерала, ще загорят. И тъкмо се чудеше коя от двете злини да предпочете, навън настойчиво се позвъни.
Пред прага чакаше млад мъж, облечен в шлифер, с кафеникава спортна шапка на главата. Някакво неясно чувство за опасност я накара да го огледа внимателно, но поне външно човекът изглеждаше повече от порядъчен.
— Другарката Мария Обретенова? Гласът му беше малко твърд, но любезен.
— Аз съм.
— Мога ли да поговоря с вас?
Мария се поколеба, после каза сдържано:
— Но аз не ви познавам. Пък няма друг човек в къщи.
— Няма от какво да се плашите — каза мъжът. — Ето, вижте.
Той бръкна във вътрешния си джоб и й показа служебната си карта.
— Влезте! — каза тя.
В антрето тя сдържано го покани да си свали шлифера, но той измърмори, че няма смисъл, ще остане само няколко минути. Мария го въведе в хола, едва-едва затоплен от слабото парно отопление. Младият мъж седна свободно, сега погледът му беше много по-жив, тя бе готова да се закълне, че в него личеше скрита симпатия.
— Ето в какво се състои моята молба! — започна той направо. — Имаме нужда от някаква снимка на вашия бивш съпруг.
Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.
— Съжалявам! — каза тя хладно. — Но нямам никаква снимка.
Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.
— Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?
— Да, точно така.
— Мъчно ми е да повярвам — каза той.
— Това зависи от манталитета на човека — отвърна тя сухо. — Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?
Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.
— Моля да ме извините, ако съм ви обидил — каза той. — Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.
— Аз наистина нямам негова снимка! — каза тя и гласът й потрепера като пред плач.
— Вярвам ви, напълно ви вярвам! — каза мъжът едва ли не уплашено. — И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.
