Краят на вечността

— Неизбежна?! Но ти можеш да се върнеш назад и да заличиш всички следи от това изменение, нали?

— Сигурно. Но никога не ми се е налагало да постъпвам така. Даже не съм и чувал за подобен случай.

— Това е вярно. Тъй като ние не се отказваме от намерението си да извършим изменението, то протича съгласно плановете ни. Но тук става дума за нещо друго. Неволно изменение. Ти не изпрати Купър в определеното Столетие и сега аз смятам на всяка цена да поправим грешката и да го върнем обратно.

— Да ни съхрани Времето, но как?

— Още не знам, но трябва да има някакъв начин. Иначе изменението би било необратимо. Промяната би се извършила веднага. Но Промяна все още не е настъпила. Още се намираме в Реалността на мемоара на Малансон. Това означава, че изменението е обратимо и то ще бъде върнато.

— Какво?!

На Харлан му се стори, че отново се потапя в бурния, все по-мрачен и по-всеобхватен водовъртеж на безумния си кошмар.

— Несъмнено има някакъв начин отново да се затвори кръгът във Времето и вероятността да открием този начин очевидно е доста голяма. Докато все още съществува нашата Реалност, можем да бъдем уверени, че възможността да намерим изход от положението е все така голяма. Ако в даден момент ти или аз вземем неправилно решение, ако шансът да се затвори кръгът спадне под една определена критична величина, Вечността ще изчезне. Разбираш ли?

Харлан не беше сигурен, че му е ясно. Но и не се стараеше особено да схване нещата. Той бавно се надигна, едва се довлече до един стол и безсилно се отпусна на него.

— Смятате, че можем да върнем Купър обратно…

— … и да го изпратим в необходимото Време. Точно така. Ще го хванем в момента, когато слиза от капсулата, и той ще се озове в мястото на предназначението, 24-ия Век, само с няколко биочаса или в най-лошия случай няколко биодни по-възрастен. Това, естествено, също ще бъде изменение, но безспорно незначително. Реалността ще се разлюлее, моето момче, но тя няма да изчезне.

— А как ще го намерим?

— Знаем, че това е възможно, иначе Вечността нямаше още да съществува. Но как точно да постъпим, именно тук ми е необходим твоят съвет; затова и положих толкова усилия да те привлека на своя страна. Ти си специалистът по предисторическите Времена. Ти трябва да отговориш на този въпрос.

— Не мога — простена Харлан.

— Можеш — настояваше Туисъл.

Изведнъж гласът на стареца зазвуча бодро — годините му сякаш се бяха стопили, от умората нямаше и следа. Очите му заблестяха с огъня на борбата и той размаха запалената цигара като копие. Дори за Харлан, чиито сетива бяха притъпени от преживяното сътресение, беше очевидно, че сега, когато битката бе започнала, Туисъл ликуваше, опиваше се от хазарта на играта.

— Да опитаме да възстановим събитието — развълнувано каза Компютърът. — Можем да го направим. Пред теб е пултът. Ти стоиш до него и очакваш сигнала. Той идва. Включваш контакта и същевременно придвижваш лоста няколко Столетия по посока към миналото. Колко?

— Казах ви, че не знам. Не знам.

— Ти може би не знаеш, но мускулите ти сигурно помнят. Застани при пулта. Постави ръката си на контакта. Стегни се. Хвани с ръце, моето момче. Сега очакваш сигнала. Ненавиждаш мен. Ненавиждаш Съвета. Ненавиждаш Вечността. Сърцето ти се къса от мъка по Нойс. Върни се мислено към този момент. Опитай се да го изживееш още веднъж. Сега отново ще пусна секундомера. Давам ти една минута да си припомниш какви чувства са те вълнували тогава и да се вживееш в ролята си.

При приближаването на нулевия момент хвани с дясната си ръка лоста точно така, както го беше хванал и тогава. След това прибери ръката си! Не връщай лоста отново назад. Готов ли си?

— Не вярвам да успея.

— Не вярваш… Пресвято Време, та ти нямаш друг избор. Има ли изобщо начин да си върнеш момичето?

Нямаше. С усилие на волята Харлан си наложи да застане пред пулта. И в същия момент го завладяха чувствата, които го бяха обхванали тогава, когато реши да изпрати Вечността в небитието. Той не бе принуден да ги предизвиква по изкуствен начин. Повторението на физическите движения се бе явило като условен сигнал за тях. Тънката червена стрелка започна да се движи по циферблата.

„Може би последната минута от живота…“ — безпристрастно помисли той.

Минус трийсет секунди.

„Няма да боли. Това не е смърт.“

Той се опита да мисли само за Нойс.

Минус петнайсет секунди.

Нойс!

Лявата ръка на Харлан придърпа прекъсвача към един контакт.

Минус двайсет секунди.

Контакт!

Дясната му ръка се раздвижи.

Минус пет секунди. Нойс!

Дясната му ръка се придви… НУЛА… жи конвулсивно.

Харлан запъхтян отскочи настрана.

Туисъл доближи прибора и се надвеси над скалата.

— Двайсети Век — съобщи той. — По-точно, деветнайсет цяло, трийсет и осем стотни.

— Не знам — сподавено изрече Харлан. — Опитах се възможно най-точно да възпроизведа усещанията си, но беше различно. Знаех какво правя и в това бе цялата разлика.

— Разбирам, разбирам — каза Туисъл. — Напълно възможно е да се заблудиш. Ще считаме този опит за първо приближение.

Той замълча един миг, като мислено пресмяташе нещо. После започна да вади един джобен анализатор от калъфа му, но размисли и го пъхна обратно вътре, без изобщо да го ползва.

— Да ги порази Времето всички тези десетични знаци! Приемаме, че вероятността да си го изпратил във втората четвъртина на 20-ия Век е 0,99. Да кажем някъде между 19,25 и 19,50. Така добре ли е?

— Не знам.

— Е, слушай ме сега внимателно. Ако аз взема твърдо решение да съсредоточа издирванията си само в този отрязък на Времето, като изключа всички други възможности, и ако се окаже, че съм се заблудил, ще загубим последния шанс да затворим кръга във Времето и Вечността ще изчезне. Решението, само по себе си, се явява критичната точка, Минималната Необходима Промяна, М.Н.П., която е достатъчна, за да извика Промяната. Сега аз взимам решението. Решавам твърдо…

Харлан предпазливо се огледа наоколо, като че Реалността бе станала толкова неустойчива, че би могла да рухне при едно рязко обръщане на главата.

— Абсолютно съм уверен в съществуването на Вечността — каза той.

(Със своето спокойствие Туисъл го бе заразил дотолкова, че гласът, с който Харлан изрече тези думи, прозвуча твърдо дори и в собствените му уши.)

— Значи Вечността още съществува — сухо и делово продължи Туисъл — и следователно ние сме взели правилно решение. Засега нямаме повече работа тук. Предлагам да преминем в моя кабинет, а мястото ни да заемат членовете на Специалния Комитет към Съвета. Нека се скитат из залата, ако това им доставя удоволствие. Те смятат, че проектът е завършил благополучно. Ако претърпим неуспех, те никога няма да узнаят това. И ние — също.

Туисъл внимателно разгледа цигарата си от всички страни и каза:

— Въпросът, който сега стои пред нас, е следният: какво ще предприеме Купър, когато открие, че се е озовал в друго Столетие?

— Не знам.

— Едно нещо е ясно. Той е умен момък, интелигентен, с въображение, нали?

— Естествено, та той е Малансон.

— Именно. И той също се беше замислял над възможността да не попадне в определеното Столетие.

Един от последните му въпроси бе: „Какво би станало, ако не попадна в необходимото Време?“ Спомняш ли си?

— Е, и какво от това?

Харлан нямаше представа накъде клони Туисъл.

— Следователно вътрешно той е подготвен за такава възможност. Ще предприеме нещо. Ще се опита да се свърже с нас, да улесни по някакъв начин работата ни по издирването. Не забравяй, че част от живота си той е бил Вечен. Това е много важно.

Туисъл изпусна едно кълбенце дим, разби го с пръст и внимателно проследи как струйките се свиваха и изчезваха.

— За Купър няма нищо странно в идеята да се изпрати съобщение през стотици Столетия — продължи Туисъл. — Той едва ли ще се примири с мисълта, че е безвъзвратно загубен във Времето. Та Купър знае, че ще го търсим.