Краят на вечността

Харлан вдигна глава.

— Нойс! — лаконично отвърна той.

— Жената, която скри във Вечността? — запита Туисъл.

Харлан горчиво се усмихна и не каза нищо в отговор.

— Но какво общо има тя с всичко това? — все още не можеше да схване Туисъл. — Велико Време, наистина не мога да те разбера, моето момче.

— Какво има тук за разбиране? — избухна Харлан, изгарящ от мъка. — Защо се преструвате, че не знаете? Притежавах една жена. Бях щастлив; щастлива бе и тя. Никому не пречехме. В новата Реалност нея дори я няма. Кому можехме да причиним нещо лошо?

Туисъл напразно се опита да го прекъсне.

— Но Вечността има свои закони, нали? — крещеше Харлан. — Знам ги наизуст. За съюзите е нужно специално разрешение; за съюзите са необходими предварителни прогнози; съюзите изискват определено обществено положение; съюзите са нещо рисковано. Какво смятахте да направите с Нойс след завършването на проекта? Да я поставите в някоя ракета, която знаете, че ще катастрофира? Или може би щяхте да й предложите нещо още по-удобно — да бъде обща любовница на достойни Компютри? Сега вече, мисля, няма да се затормозявате с каквито и да е планове.

Той завърши някак отчаяно и Туисъл бързо се приближи до видеофона. Очевидно предавателят бе включен отново. Компютърът повтори сигнала за повикване няколко пъти, докато получи отговор.

— Говори Туисъл — каза той. — Да не се допуска никой тук. Никой. Абсолютно никой. Ясно ли е?… Тогава изпълнявайте. Отнася се и за членовете на Съвета на Времето. Най-вече — за тях.

Той отново се обърна към Харлан и каза замислено:

— Те ще изпълнят заповедта ми, защото съм най-старият член на Съвета и още защото ме смятат за чудат и налудничав. Подчиняват ми се, защото съм чудат и налудничав.

Той помълча един миг, като размисляше нещо.

— И ти ли мислиш, че съм налудничав? — запита той и внезапно спря погледа си върху Харлан. В този момент той приличаше в лице на сбръчкана маймуна.

„Велико Време, та той е обезумял — помисли си Харлан. — Внезапният удар го е лишил от разум.“

Той несъзнателно се вцепени от страх при мисълта, че е затворен с един умопомрачен, и отстъпи крачка назад. Но веднага се съвзе. Умопомрачен или не, човекът едва се държеше на краката си и неминуемо скоро щеше да настъпи краят на всичко, дори и на безумието му.

Скоро? Но защо не веднага? Какво още забавяше кончината на Вечността?

— Ти не отговори на въпроса ми — продължи Туисъл с тих, но настойчив глас. (Сега той не държеше цигара между пръстите си, но сякаш не забелязваше това.) — И ти ли смяташ, че не съм в ред? Сигурно. Изглеждам ти твърде странен, за да се отпуснеш да си поприказваш откровено с мен. Ако ме считаше за приятел, а не за капризен старик, чудат и своенравен, ти без всякакви заобикалки щеше да споделиш съмненията си с мен. И тогава нямаше да прибегнеш до тази стъпка.

Харлан се намръщи. Туисъл явно смяташе, че обезумелият е той, Харлан.

— Бях принуден да постъпя така — сърдито каза Техникът. — И умът ми си е съвсем на място.

— Но нали ти казах, че девойката е в безопасност.

— Бях глупак, че ви повярвах дори и за миг. Само един глупак може да помисли, че Съветът ще прояви справедливост към един Техник.

— А кой ти каза, че Съветът изобщо е уведомен за тази работа?

— Финдж знаеше всичко и той е изпратил донесение по моя въпрос в Съвета.

— А ти откъде имаш сведения за това?

— Изтръгнах признание от самия Финдж, като опрях в гърдите му невронен бич. Той му помогна да забрави разликата в нашите звания.

— И това ли извърши със същия невронен бич?

Туисъл посочи скалата на Векометъра с неговата топчица разтопен метал, която му придаваше сходство с изкривено в гримаса лице.

— Да.

— Много работа е свършил този бич — с горчив сарказъм каза Туисъл.

След това с рязък тон той запита:

— Знаеш ли защо Финдж не се е занимал сам с въпроса, а е изпратил донесение в Съвета?

— Защото ме мразеше и искаше на всяка цена да бъда лишен от звание. Нужна му бе Нойс.

— Колко си наивен! — възкликна Туисъл. — Ако наистина това бе причината, той лесно можеше да си уреди съюз с нея. Един Техник нямаше да е в състояние да му попречи. Този човек ненавиждаше мен, моето момче. (В ръцете му все още не се бе появила цигара и без нея той изглеждаше малко необичайно, а оцветеният от тютюна пръст, който постави на гърдите си, изговаряйки последното местоимение, изглеждаше гол до неприличие.)

— Вас?

— Съществува такова нещо като политика на Вечността, моето момче. Не всеки Компютър може да стане член на Съвета. Финдж искаше да получи този пост. Той е амбициозен и държеше на всяка цена да постигне целта си. Но аз му попречих, тъй като го смятах за емоционално неуравновесен. Да ме съхрани Времето, чак сега разбирам колко прав съм бил… Слушай, моето момче. Той знаеше, че си мое протеже. Бе свидетел, че от обикновен Наблюдател аз те издигнах в първокласен Техник. Известно му бе, че ти постоянно работиш с мен. Какъв по-удачен начин да си отмъсти и да унищожи авторитета ми? Ако успееше да докаже, че моят любимец е извършил страшно престъпление спрямо Вечността, това незабавно щеше да се отрази и върху мен. То би могло да ме принуди да подам оставката си в Съвета и как мислиш, кой би заел тогава моето място?

Той доближи ръка до устните си и като не откри там цигарата, погледна с озадачен поглед празното място между палеца и показалеца си.

„Не е така спокоен, както се опитва да се покаже — помисли си Харлан. — Не е възможно да не се вълнува в такъв момент. Но защо приказва всички тези глупости именно сега? Сега, когато настъпва краят на Вечността?“

И отново изгаряща болка прониза сърцето му:

„Но защо, защо не свършва всичко? Хайде!“

— Когато последния път те пуснах да отидеш при Финдж — продължи Туисъл, — просто предчувствувах някаква беда, но в мемоара на Малансон се твърдеше, че не си бил тук през последния месец, а друга причина за отсъствието ти не се появяваше. За щастие обаче Финдж се престара.

— В какво отношение? — уморено запита Харлан.

Всъщност това изобщо не го интересуваше, но Туисъл не млъкваше и бе по-лесно да взима някакво участие в разговора, отколкото да се опита да се изключи.

— Финдж бе озаглавил доноса си: „За непрофесионалното поведение на Техник Ендрю Харлан“ — възбудено говореше Туисъл. — Видите ли, това е той, Финдж — всеотдайният Вечен; хладнокръвен, безпристрастен, невъзмутим. Той оставяше членовете на Съвета да се нахвърлят върху мен в спонтанен пристъп на негодувание. Но за свое нещастие той не знаеше колко важна бе всъщност твоята роля. Не можеше да допусне, че всяко донесение, отнасящо се до теб, незабавно ще бъде предадено лично на мен, за да не би по някакъв начин да бъде разгадана тайната на първостепенното му значение.

— И вие не сте ми казали нищо?

— А как бих могъл? Боях се да направя каквото и да било, което можеше да те разстрои точно преди решителния момент на проекта. Дадох ти безброй възможности да споделиш затрудненията си с мен.

Безброй възможности? Харлан недоверчиво изкриви уста, но веднага си припомни умореното лице на Туисъл върху екрана на видеофона, припомни си, че Компютърът го бе попитал дали нямаше нещо да му казва. Това беше вчера. Само вчера.

Харлан поклати глава, но отвърна поглед встрани.

— Веднага разбрах — продължи Туисъл с мек глас, — че той умишлено те бе тласнал към тази необмислена постъпка.

Харлан вдигна глава.

— Вие знаете?

— Учудваш ли се? Знаех, че Финдж ме дебне. Знаех го много отдавна. Аз съм стар човек, моето момче. Разбирам ги тези неща. Има си начини за проследяване на по-съмнителните Компютри. Съществуват предохранителни устройства, заимствувани от Времето, които не могат да се намерят дори в нашите музеи. Някои от тях са известни само на Съвета.

Харлан горчиво си помисли за бариерата на Времето в 100000-ия Век.