Краят на вечността

— От донесението на Финдж и от информацията, която бях получил от други източници, не беше трудно да се възстанови истината.

— Но сигурно Финдж е подозирал, че го следите.

— Възможно е. Това не би ме учудило.

Харлан си припомни своите първи стъпки при Финдж, когато Туисъл внезапно бе проявил специален интерес към младия Наблюдател. Финдж не знаеше нищо за Малансоновия проект и затова особеното внимание на Старши Компютъра към Харлан го мобилизира. „Срещали ли сте се някога преди със Старши Компютър Туисъл?“ — бе го попитал той веднъж. Като се връщаше мислено в миналото, Харлан си припомни настоятелния тон на остро безпокойство, с който бе зададен този въпрос. Може би още тогава у Финдж се бяха зародили известни съмнения, че Харлан вероятно е изпратен от Туисъл специално за да го шпионира. Това бе източникът на враждата и ненавистта му.

— Така че, ако беше дошъл при мен… — продължаваше Туисъл.

— Да дойда при вас? — извика Харлан. — А Съветът?

— Единствен аз от целия Съвет зная за станалото.

— И вие не сте им казали нищо? — опита се да бъде саркастичен Харлан.

— Нищо.

Харлан почувствува, че го тресе. Дрехите му го задушаваха. Нима този кошмар нямаше да има край?

Глупаво, безсмислено бърборене. Защо? В името на какво?

Защо не изчезна Вечността? Защо не настъпваше покоят на небитието? Велико време, а може би той се бе излъгал?

— Не ми ли вярваш? — запита Туисъл.

— А защо трябва да ви вярвам? — отново избухна Харлан. — Та те се бяха събрали, за да ме видят, нали? Днес сутринта — на закуската? Защо биха го направили, ако не заради донесението? Те дойдоха да зърнат странния субект, който бе нарушил законите на Вечността, но който не можеше да бъде докоснат, преди да е изтекъл следващият ден. Само още двайсет и четири часа — и проектът щеше да бъде завършен. Те дойдоха да злорадстват в очакване на утрешния ден.

— Дълбоко се лъжеш, моето момче. Те искаха да те видят от чисто човешко любопитство. Членовете на Съвета също са хора. Те не можеха да присъствуват при отлитането на капсулата, защото в мемоара на Малансон не е записано, че са били там. Те не можеха да поговорят с Купър, тъй като в мемоара не се споменаваше нищо и за това. И все пак те искаха да получат нещо. Да ме съхрани Времето, наистина ли не разбираш, моето момче, че бе съвсем естествено да полюбопитствуват поне малко? И понеже за тях ти си най-достъпната част на проекта, те те извикаха, за да те разгледат отблизо.

— Не ви вярвам.

— Но това е самата истина.

— Така ли? — запита Харлан с недоверие, но все пак малко поразколебано. — А защо през време на закуската членът на Съвета Сенър разсъждаваше за човека, който среща себе си. Той очевидно знаеше за противозаконните ми пътувания до 482-ия и за това, че аз едва не срещнах там самия себе си. Той ми се подиграваше и изтънчено се забавляваше за моя сметка.

— Сенър? — учуди се Туисъл. — Думите на Сенър са те обезпокоили? Ако само знаеше каква жалка фигура е той! Родното му място е 803-ия Век, една от малкото цивилизации, където, съобразно с особените естетически критерии на епохата, човешкото тяло умишлено се обезобразява, като още в юношеска възраст се обезкосмява.

А знаеш ли какво означава това за продължението на рода? Не може да не знаеш. Уродството разделя хората от техните предшественици и потомци. Сред Вечните почти няма да срещнеш човек, чието родно място е 803-ия; те твърде много се различават от нас, останалите. Затова избраниците всред тях са единици. От създаването на Вечността до днес Сенър единствен е получил място в Съвета.

Не виждаш ли, че това се е отразило върху психиката му? А ти знаеш какво нещо е нестабилността. Минавало ли ти е някога през ум, че някой член на Съвета може да се чувствува несигурен? Сенър е принуден да изслушва многократно обсъжданията на въпроса за изкореняването на собствената му Реалност поради съществуващите там обичаи, в резултат на които той така рязко се откроява между нас. А това би означавало, че той ще остане едва ли не единственият такъв урод в цялото поколение. Така и ще стане някой ден.

Сенър намира утеха във философията. В стремежа си да компенсира своеобразната си малоценност, той винаги приказва най-много от всички и умишлено застъпва непопулярни или невъзприети становища. Парадоксът за човека, който среща сам себе си, е любимата му тема. Вече ти казах, че той я привеждаше като доказателство, с което предричаше провала на проекта и днес сутринта той се опитваше да дразни нас, останалите членове на Съвета, а не теб. Тирадата му нямаше нищо общо с теб. Нищо!

Туисъл се бе разгорещил. Увлечен в своя монолог, той като че забрави къде се намира, забрави за надвисналата катастрофа и отново се превърна в добре познатото на Харлан гномче с бързи жестикулации и неспокойни движения. Той дори извади цигара от кесията в ръкава си, но така и не я запали.

Туисъл внезапно замълча, обърна се рязко към Харлан и внимателно го изгледа отново, като че след всичко, което беше казал сам той, едва сега до съзнанието му бе проникнал смисълът на последните думи на Техника.

— Какво искаш да кажеш с това, че едва не си срещнал себе си? — остро запита Туисъл.

Харлан му разказа накратко какво му се бе случило.

— Нима вие не знаехте това? — запита той удивено.

— Не.

Последвалата няколкосекундна пауза бе така необходима за изгарящия в треска Харлан, както глътката вода — за умиращия от жажда.

— И какво от това, ако действително си срещнал сам себе си? — запита Туисъл.

— Не беше така.

— Случайни отклонения винаги са възможни — продължи Туисъл, без да обръща внимание на възражението му. — Като се вземе предвид, че числото на допустимите Реалности е безгранично, не може да става и дума за някакъв детерминизъм. Да предположим, че в Реалността на Малансон, в предшествуващия цикъл…

— Но нима циклите се повтарят безконечно? — запита Харлан спонтанно, все още запазил малка част от способността си да се удивлява.

— А ти какво смяташе, само два пъти ли? Може би мислиш, че двойката е някакво магическо число? Става въпрос за неограничен брой цикли, които могат да се осъществят в определен промеждутък от биовреме. Също както например може безброй пъти да се завърти моливът по една и съща окръжност, но площта, която тя затваря, остава винаги определена. В предшествуващите цикли ти не си се срещнал със себе си. Но точно този път, по силата на статистическата неопределеност на нещата, това е станало възможно. Наложило се е Реалността да бъде променена, за да се предотврати тази среща, и в новата, вече променена Реалност ти изпрати Купър не в 24-ия, а…

— Но защо са всички тези думи? — изкрещя Харлан извън себе си. — Какво целите? Всичко е свършено. Всичко. Сега ме оставете сам със себе си. Оставете ме сам!

— Исках да осъзнаеш, че си сгрешил. Искам да разбереш, че не си постъпил правилно.

— Не е вярно. А дори и така да е, връщане няма.

— Лъжеш се, има. Чуй още какво ще ти кажа — продължи да го увещава Туисъл, като почти припяваше, гърчейки се от любезност. — Ще ти върнат момичето. Обещах ти и пак потвърждавам думата си. Няма да й се случи нищо лошо — нито на нея, нито на теб. Аз лично ти обещавам това и съм готов да ти дам всякакви гаранции.

Харлан го погледна с широко разтворени очи.

— Но вече е твърде късно. Излишно е.

— Не е твърде късно, не. Нещата не са непоправими. С твоя помощ ние все още можем да успеем. Трябва да ми помогнеш. Трябва да осъзнаеш своята грешка — това се опитвам да ти обясня. Нужно е сам да пожелаеш да „върнеш“ всичко, което си направил.

Харлан облиза пресъхналите си устни със сух език и си помисли: „Побъркал се е. Съзнанието му не може да се примири с действителността… или нима Съветът наистина знае нещо повече?

Знаеше ли? Наистина ли знаеше? Възможно ли бе това да е някакво средство, с което да се анулира присъдата за Промените? Възможно ли беше да се спре Времето, или да се върне назад неговият ход?“