Краят на вечността

— Заключихте ме в стаята с пулта — каза той, — където смятахте, че ме оставяте безпомощен, докато всичко свърши.

— Ти каза, че се опасяваш да не би да не можеш да издържиш напрежението; да не би да не можеш да изпълниш докрай своята роля.

— Та това бе заплаха.

— Аз го приех буквално. Прости ми. Но сега трябва да ми помогнеш.

И така, пак се върнаха там, откъдето бяха започнали. Необходима бе помощта на Харлан. Луд ли бе Туисъл? Или лудият бе той, Харлан? Имаше ли някакъв смисъл в безумието? Или изобщо — в нещо?

Съветът се нуждаеше от неговата помощ. И какво ли нямаше да му обещаят те сега? Нойс. Звание Компютър. Щяха да му обещаят каквото пожелаеше. Но какво щеше да получи, когато направеше това, което се искаше от него? Не, нямаше да позволи да го излъжат втори път.

— Не! — решително каза той.

— Ще ти върнат Нойс.

— Искате да кажете, че членовете на Съвета ще се съгласят да нарушат законите на Вечността, след като опасността отшуми? Не го вярвам.

„Но възможно ли бе да има начин за избягване на опасността? — питаше едно трезвомислещо кътче от съзнанието му. — За какво бе нужно всичко това?“

— Съветът няма да узнае нищо.

— А вие, ще искате ли вие да нарушите наредбите? Вие сте идеалният Вечен. Щом опасността отмине и вие ще се подчините на законите. Не бихте могъл да постъпите другояче.

В горната си част скулите на Туисъл се покриха с червени петна. Мъдростта и властността се изпариха от старческото му лице. Остана само необяснима печал.

— Ще изпълня обещанието си и ще наруша закона поради причина, която не може да ти мине и през ум — каза той замислено. — Не зная колко време остава до края на Вечността. Може би часове; може би месеци. Но аз загубих толкова време в безплодни усилия да те вразумя, че си струва да довърша разказа си. Искам само да ме изслушаш — умолявам те.

Харлан се поколеба. След това, решил, че е безсмислено да спори, уморено каза:

— Говорете.

— Неведнъж и до мен са достигали слухове — започна разказа си Туисъл, — че съм се родил старец, че съм набрал мъдрост от един Микрокибермозък, че дори в съня си не се разделям с анализатора си, който поставям в специален джоб на пижамата си, че мозъкът ми е от малки силови релета, образувани от безброй паралелни съединения, и че всяка частица от кръвта ми е микроскопична пространствено-хронологична инструкция, която плава в смазочно масло за сметачни машини.

Всички тези слухове достигат в крайна сметка до мен и, откровено казано, аз дори малко се гордея с тях. Може би дори дълбоко в себе си и аз сам започвам да им вярвам. Глупаво е човек на такава зряла възраст да мисли, че в подобни измишльотини може да има известна доза истина, но какво да правиш, това улеснява живота, поне малко.

Учудваш се? Учудваш се, че аз се стремя да облекча живота си? Аз, Старши Компютър Туисъл, старейшината в Съвета на Времето?

Замислял ли си се някога защо пуша? Може би именно за това. Във всеки случай все трябва да има някаква причина, нали. Вечните не пушат, а и болшинството от Временните също. Често разсъждавам по този въпрос. Понякога ми се струва, че това е просто жалък бунт срещу Вечността, безсилно отмъщение за провала на един голям бунт…

Не, не, с мен всичко е наред. Някоя и друга сълза няма с нищо да ми навредят. Не се преструвам, вярвай ми. Само отдавна не съм си припомнял тези неща. Не ми е приятно да се сещам за тях.

Както и при теб, всичко започна с една жена. Това не е просто съвпадение. Ако се позамислиш малко повече, ще разбереш, че е почти неизбежно. Всички ние, Вечните, които заменяме естествените човешки удоволствия на семейния живот с едно ролце перфолента, сме податливи на тази зараза. Това е една от причините Вечността да вземе такива строги предохранителни мерки. И очевидно именно затова Вечните са понякога така изобретателни в преодоляването на всички препятствия по пътя към забранената цел.

Не съм забравил тази жена. Може би е глупаво от моя страна, може би. Не помня нищо друго от това биовреме. Бившите ми колеги са вече само имена в архивите на Вечността; Промените, които ръководех — всички, с изключение на една, — са само точки в бобините на паметта на Кибермозъка. Но нея си спомням много добре. Впрочем ти сигурно можеш да разбереш това. Дълги години чаках да ми разрешат съюз, но молбата ми бе удовлетворена едва когато получих звание Младши Компютър. Момичето бе от същия век, от 575-ия. До получаване на разрешението аз, както беше редно, не бях видял и очите й. Тя бе интелигентна и мила. Не бе красива, нито дори хубавичка, но и аз даже като млад (а аз съм бил млад, независимо от всички измислици) не се отличавах с особено приятна външност. Ние си допадахме по темперамент и ако не бях Вечен, щях да бъда горд да я назова своя съпруга. Колко пъти й повтарях тези думи. Мисля, че това й бе приятно. Освен това беше и самата истина. Малцина Вечни, които се срещат с жените си само в строго съответствие със старателно изчислените Прогнози, случват като мен.

В тази Реалност й било писано да умре млада, а естествено никой от нейните Аналози не бе подходящ за съюз. В началото гледах на това философски. В края на краищата именно краткостта на живота й правеше съюза ни възможен, без той да окаже някакво отрицателно въздействие върху Реалността.

Сега със срам си спомням, че на времето се радвах, че й е съдено да живее малко. Това бе само в началото. В самото начало.

Прекарвах с нея всичкото време, което ми се отпускаше от пространствено-хронологичната инструкция. Използвах всяка минута; забравях за храна и сън, когато се наложеше, безсрамно пренебрегвах задълженията си, щом можех. Даже в най-смелите си мечти не бях си представял, че е възможно една жена да бъде толкова мила и чаровна. Влюбих се в нея. Казвам го без заобикалки. Опитът ми в любовта е много малък, а познанията, които придобиваш от Наблюдения във Времето, нямат голяма стойност. Но доколкото все пак разбирах от тези неща, мисля, че действително бях влюбен.

От просто удовлетворение на чувствените и физиологични желания нашата връзка прерасна в нещо по-голямо и всеобхватно. Неизбежната й смърт престана да бъде удобство и се превърна в надвиснала над главата ми катастрофа. Направих Прогноза за съдбата й. Не се обърнах към Проектантите в съответните специализирани отдели. Пресметнах всичко сам. Сигурно това те учудва. То бе наказуема простъпка, но не беше нищо в сравнение с престъпленията, които извърших след това.

Да, да, аз, Лейбан Туисъл, Старши Компютър, многократно престъпих законите на Вечността.

Три пъти идваше и отминаваше моментът в биовремето, когато и най-малката намеса от моя страна би могла да измени личната й съдба. Естествено аз знаех, че нито една Промяна, извикана от съображения с чисто интимен характер, не можеше да бъде одобрена за смъртта й. Това до голяма степен бе и причината за понататъшните ми действия.

Тя забременя. Трябваше да предприема нещо, но отново не го направих. Аз сам бях изготвил Прогнозата за съдбата й, като взех под внимание нашата връзка, и знаех, че вероятността за забременяване е много голяма. Може би ти е известно, а може би не, че жените от Времето понякога забременяват от Вечни. Всичко се случва. Но тъй като Вечните не бива да имат деца, нежелателните последствия се ликвидират безболезнено и безопасно. Има много начини за това.

Според моята Прогноза тя щеше да почине, преди да роди; затова и не взех необходимите мерки. Тя бе щастлива, че ще стане майка, и аз не исках да я разочаровам. Когато ми разказваше с умиление, че усеща в себе си трепета на новия живот, аз само я гледах и се опитвах да се усмихна.

Но след това се случи нещо неочаквано. Тя роди преждевременно…

Не се учудвам, че ме гледаш така. Аз имах дете, истинско дете, мое собствено. Едва ли някой от Вечните може да каже подобно нещо за себе си. Това бе повече от обикновена простъпка. То беше сериозно престъпление, но все още не бе нищо.