Краят на вечността

Не очаквах подобно събитие. Раждането на дете и всички проблеми, свързани с това, бяха нещо, в което жизненият ми опит бе съвсем незначителен.

В ужас се хвърлих към Прогнозата за съдбата й и открих, че не бях отчел едно малко вероятно разклонение — роденото дете. Професионален Плановик на Съдби веднага би го забелязал, но аз се бях надценил и грешката бе фатална.

Какво можех да направя?

Невъзможно беше да убия детето. Оставаха две седмици до смъртта на майка му. Реших: нека то живее с нея, докато изтече този срок. Две седмици подарено щастие не е твърде голяма отсрочка.

Прогнозата излезе вярна. Майката наистина умря. Времето и причината за смъртта й бяха добре известни. Стоях с нея в стаята й през цялото време, което ми разрешаваше пространствено-хронологичното указание, и мъката ми бе още по-дълбока, защото от година и повече знаех, че този трагичен момент неминуемо щеше да настъпи, а бях останал невъзмутим до самия край. На ръце държех нашия син, мой и неин.

Запазих живота му. Защо извика така? Нима ще ме заклеймиш?

Ти не знаеш какво означава да държиш в ръцете си един малък атом от собствения си живот. Може вместо нерви да имам Кибермозък и вместо кръв — перфоленти, но това поне аз знам.

Да, запазих живота му, с което извърших още едно престъпление. Дадох детето във възпитателен дом и при всяка възможност го навестявах (в строга хронологична последователност през определени промеждутъци от биовреме), плащах необходимите такси и следях как растеше момчето.

Така изминаха две години. Аз често проверявах Прогнозата за Съдбата на своя син (това нарушение бе станало вече навик за мен) и всеки път с удоволствие се убеждавах, че с точност до 0,00001 не съществуваше вероятност от някакви вредни въздействия върху текущата Реалност. Момченцето проходи и дори вече неясно изговаряше няколко думи. Никой не го научи да ме нарича „татко“. Нямам представа какви догадки може да са си правели хората от Времето, завеждащи този дом. Те взимаха парите ми и нищо не разпитваха.

След като изтекоха тези две години, в Съвета на Времето бе внесен проект за Промяна на Реалността, който засягаше и една малка част от 575-ия. По това време аз току-що бях получил званието Асистент Компютър и на мен възложиха да оглавявам детайлната разработка на проекта. Това бе всъщност и първата Промяна, която ми се предоставяше да изготвя самостоятелно.

Аз, разбира се, се гордеех с оказаното доверие, но и се страхувах. В настоящата Реалност моят син бе неканен гост. В новата — той едва ли щеше да има Аналози. Мисълта за това, че му предстои да премине в небитието, ме огорчаваше дълбоко.

Разработих проекта за Промяната и дори самонадеяно повярвах, че е безупречен. Първата ми по-голяма изява. Но аз се поддадох на изкушението. Направих го, без много да му мисля, защото вече имах доста практика в това отношение. Бях станал закоравял престъпник, най-редовен закононарушител. Предварително уверен в резултата, направих нова Прогноза за Съдбата на сина си.

А следващите двайсет и четири часа прекарах в своя кабинет, надвесен над резултатите, без храна и сън, с отчаяна надежда да открия някаква грешка.

Грешка обаче нямаше.

На другата сутрин трябваше да внеса в Съвета предложенията си за Промяната. Не го направих. Като използвах съвсем приблизителни методи (в края на краищата Реалността нямаше да просъществува още кой знае колко), аз изработих пространствено-хронологично указание за себе си и влязох в една точка на Времето, отделена от момента на раждането на детето с повече от трийсет години.

Той бе трийсет и четири годишен; на възрастта, която бях самият аз по онова време. Представих се за далечен негов роднина по майчина линия. Той не знаеше нищо за баща си, не можеше да си спомни, че в детството му го бях посещавал често.

По професия бе авиационен инженер. В 575-ия съществуваха шест разновидности на въздушните съобщения (и в сегашната Реалност е все още така) и моят син бе уважаван и преуспяващ член на своето общество. Той беше женен за едно момиче, предано влюбено в него, но бяха бездетни. В новата Реалност, където моят син не трябваше да съществува, Аналогът на това момиче никога нямаше да се омъжи. Всичко това аз знаех отдавна. Бях сигурен, че Реалността няма да пострада. В противен случай едва ли бих дръзнал да оставя момчето между живите. Все още не бях завършен негодник.

Прекарах целия ден със сина си. Говорихме общи неща, аз се усмихвах любезно и когато изтече времето, което указанието ми отпускаше, сухо се сбогувах. Но под маската на равнодушието аз жадно попивах всяко негово действие, всяка негова дума и се стараех да ги запазя завинаги в паметта си. Исках да прекарам поне двайсет и четири часа в една Реалност, която на следващия ден (по биовремето) вече нямаше да съществува.

Как копнеех да посетя и моята съпруга още един последен път в този отрязък от Столетието, когато още е била жива, но вече бях използвал и последната секунда, която ми отпускаше указанието. Дори не се осмелих да я зърна отдалече.

Завърнах се във Вечността и там прекарах още една мъчителна нощ в страшна душевна борба — не исках, не можех да се примиря с горчивата истина. На следващата сутрин аз предадох на Съвета изчисленията, заедно с препоръките ми за Промяната.

Гласът на Туисъл бе преминал в шепот и сега съвсем замлъкна. Той седеше сгърбен, загледан в една точка на пода между коленете си, и само преплетените пръсти на ръцете му бавно се свиваха и разпущаха.

Без да дочака продължението, Харлан се поизкашля. Беше му станало жал за стареца, въпреки многобройните престъпления, които последният бе извършил.

— Това ли е всичко? — запита Техникът.

— Не, най-лошото… най-ужасното… — прошепна Туисъл. — Оказа се, че в новата Реалност моят син имаше свой Аналог. На четиригодишна възраст той се бе парализирал. Четирийсет и две години прикован на легло при обстоятелства, непозволяващи да се приложи към неговия случай нервнорегенерационната апаратура, открита в 900-ия Век. Бях безсилен да сложа край на мъките му по един безболезнен начин.

Тази нова Реалност още съществува. Моят син все още си е там, в същия отрязък на Столетието. Аз му причиних всичко това. Сам бях разработил проекта за Промяната, ползвайки собствения си Кибермозък, сам бях дал заповед за извършването й. Много пъти нарушавах закона заради него или заради майка му, но винаги ще ми се струва, че оставайки верен на клетвата си към Вечността, аз бях извършил най-голямото и всъщност може би единствено престъпление.

Нямаше място за коментар и Харлан мълчеше.

— Сега поне разбираш защо ти съчувствувам искрено и искам да ти върнат момичето — продължи Туисъл. — Това не би навредило на Вечността и в известен смисъл би се явило като изкупление за моето престъпление.

И Харлан повярва. Изведнъж повярва!

Той падна на колене и притисна слепоочията си с юмруци. Сведе глава и бавно започна да полюшва тялото си в такт с разкъсващото отчаяние, което пулсираше във всички фибри на тялото му.

Подобно на библейския Самсон с един удар той бе погубил Вечността и се беше лишил от Нойс. А можеше да спаси всички Вечни и да запази любимата.

15. Издирвания в праисторията

Туисъл бе хванал Харлан за раменете и го разтърсваше.

— Харлан! Харлан! — настойчиво повтаряше името му старецът. — В името на Вечността, бъди мъж!

Харлан постепенно се освободи от унинието.

— Какво да правим сега?

— Само да не падаме духом. Да не се отчайваме. Като начало, изслушай ме. Забрави, че си Техник, и се постарай да видиш Вечността с очите на Компютър. Тази гледна точка е доста по-сложна. Когато измениш нещо във Времето и с това предизвикаш Промяна в Реалността, то тази Промяна може да настъпи веднага. Защо?

— Може би защото изменението, което сме извършили, е направило Промяната неизбежна — каза Харлан със слаб глас.