Цветт на магията

В същия миг една невидима сила сграбчи Ринсуинд, вдигна го и го запрати към най-далечната стена на стаята, като го заби не особено нежно точно в средата й и му изкара дъха. Той увисна там, зяпнал от ярост и учудване.

Гархартра свали ръка и бавно я изтри в робата си.

— Никак не ми беше приятно да го направя — каза той.

— Личи си — промърмори Ринсуинд.

— Но за какво искате да ни принесете в жертва? — попита Двуцветко. — Та вие почти не ни познавате!

— Точно там е работата! Не е много учтиво да принесеш в жертва някой приятел. Пък и освен това, вие бяхте, хм, бяхте определени. Не знам много за въпросния бог, но по този въпрос Той беше съвсем ясен. Но сега трябва да бягам. Нали знаете как е, има толкова много неща, които трябва да се подготвят. — Отговорникът за Гостите отвори вратата, после се обърна и ги огледа.

— Моля, чувствайте се като у дома си, и не се безпокойте.

— Но ти всъщност нищо не ни обясни! — проплака Двуцветко.

— Не си струва, напи така? Какво ще кажете да бъдете принесени в жертва на сутринта? — попита Гархартра. — Наистина не си струва да се тормозите да го знаете. Наспете се добре. Или поне сравнително добре.

Той затвори вратата. Мигновен октаринов блясък от огън около нея подсказа, че тя вече е така залостена, че никой ключар на света не би могъл да я отвори.

Бим, бам, бом — биеха камбаните по цялата Обиколна Ограда в осветената, бучаща от Водопада на Ръба лунна нощ.

Тертон, кантонерът па 45-а Дължина, не беше чувал такова дрънчене от нощта, когато преди пет години в Оградата не се беше забил един гигантски кракен. Той се подаде от колибата си, която поради липсата на някое удобно островче на тази Дължина, бе построена върху дървени колове, забити в морското дъно, и се загледа в тъмнината. Веднъж — два пъти му се стори, че вижда раздвижване, далече, много далече. Ако трябва да бъдем точни, негово задължение беше да доплава дотам и да види коя е причината за този оглушителен грохот. Но тук, в хладната и влажна тъмнина, тази идея ни най-малко не го очарова, така че той затвори вратата, омота малко зебло и чували около подлудяващо дрънчащите звънци, и се опита отново да заспи.

Нищо не излезе, защото сега дрънчеше даже и най-горният наниз по Оградата, като че ли нещо голяма и тежко подскачаше по нея. След като съзерцава тавана няколко минути и полагаше неистови усилия да не мисли за големи, дълги пипала и за очи с размерите на езера, Тертон изгаси фенера и открехна вратата.

Нещо се приближаваше по Оградата, като правеше огромни скокове и минаваше но няколко метра наведнъж. То връхлетя върху него и за миг Тертон зърна нещо правоъгълно, многокрако, космато от водорасли и — макар че не притежаваше каквито ида било отличителни черти, които да го подскажат — в действителност то беше много ядосано.

Колибата се разпадна на парчета, щом чудовището мина и я помете по пътя си, макар че Тертон се спаси като се долепи и се задържа за Обиколната Ограда. Няколко седмици по-късно го прибра връщаща се спасителна флотилия; в последствие той избяга от Крул с една открадната във въздуха леща (тъй като беше развил удивително висока хидрофобия), и след не малко премеждия най-сетне си проправи път до Великия Неф — една толкова суха област на Диска, че на практика дъждовността й беше отрицателна, която въпреки всичко на него му се струваше безкрайно влажна.

— Пробва ли вратата?

— Да — отговори Двуцветко. — И не се е отключила от последния път, когато ме попита. Но, все пак, остава прозорецът.

— Голяма възможност за бягство, няма що! — промърмори Ринсуинд, все още кацнал насред стената. — Нали каза, че виси точно над Края! Само една крачка и, а-а-а, ще полетиш през пространството и, кои знае, може би ще се вцепениш от студ, или пък с невероятна скорост ще се забиеш в някой друг свят, или ще потънеш в огненото сърце на някое слънце?

— Струва си да се опита — каза Двуцветко. — Искаш ли бисквитка от водорасли?

— Не!

— Кога ще слезеш долу?

Ринсуинд изръмжа. Дължеше се отчасти и на неудобството му. Магията на Гархартра беше малко използваната и трудна за овладяване „Лично Гравитационно Преобръщане на Атавар“ и практическият резултат от нея беше, че, докато не престанеше да действа, тялото на Ринсуинд щеше да е абсолютно убедено, че „долу“ се намира под прав ъгъл от посоката, обикновено смятана за такава от повечето жители на Диска. На практика той сега стоеше на стената.

Междувременно хвърлената неотдавна бутилка висеше свободно във въздуха на няколко крачки оттам. В нейния случай времето не беше ъ-ъ-ъ, точната дума е, ъ-ъ-ъ, не беше спряло, а беше забавено от няколко важни заповеди, и траекторията й, доколкото това имаше някакво отношение към Ринсуинд и Двуцветко, заемаше вече няколко часа и няколко инча. Стъклото блестеше на лунната светлина. Ринсуинд въздъхна и се опита да се намести по-удобно на стената.

— Защо никога не се притесняваш? — кисело попита той. — Ето, седим тук, утре сутринта ще ни принесат в жертва на някакъв си бог, дето даже не го знаем, а ти какво — седиш и се тъпчеш с морски сандвичи.

— Надявам се нещо да се случи.

— Искам да кажа, ако знаехме защо ще бъдем убити — продължаваше магьосникът.

— Би искал, нали?

— Ти ли го каза това? — попита Ринсуинд.

— Причува ти се — каза гласът в главата на Ринсуинд.

Той се извъртя настрани. Попита:

— Кой си ти?

Двуцветко го погледна разтревожено.

— Аз съм Двуцветко. Не си ли спомняш?

Ринсуинд стисна главата си в ръце.

— Най-накрая стана и това — изпъшка той. — Започвам да излизам от здравия разум.

— Чудесна идея — каза гласът. — И без това тук вече станахме много.

Магията, която приковаваше Ринсуинд към стената, изчезна с лек пукот. Той политна напред и се стовари с трясък на пода.

— Внимавай! За малко да ме смачкаш.

Магьосникът с усилие се вдигна на лакти и бръкна в джоба на плаща си. Когато извади ръката си, върху нея седеше зелената жаба, а очите й странно блестяха в полумрака.

— Ти? — попита той.

— Сложи ме на земята и се отдръпни — примигва жабата.

Ринсуинд направи това, което му казаха и издърпа объркания Двуцветко настрани.

В стаята се стъмни. Нещо зарева като бурен вятър. От нищото се занизаха зелени, лилави и октаринови облаци и започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо към налегналото се земноводно, а докато се виеха излъчваха малки мълнии. Много скоро жабата се изгуби в златна мараня, която започна да се удължава нагоре и да изпълва стаята с топла жълта светлина. Вътре, в самата нея, се очертаваше нещо по-тъмно и неясно, което трептеше и се променяше пред очите им.

А през цялото време се носеше пронизителният, цепещ мозъка вой на огромно магично поле…

После точно толкова внезапно, колкото се бе появил, магическият ураган изчезна. А на мястото, където бе стояла жабата, имаше жаба.

— Фантастично — каза Ринсуинд. Жабата го погледна укорително.

— Наистина удивително! — ядно каза той. — Жаба, която с магия се превръща в жаба. Чудно!

— Обърнете се — каза един глас зад тях. Беше мек женски глас, почти подкупващо привлекателен, от тези гласове, които сякаш те канят да пийнеш по едно с притежателките им, но, странно, той идваше от място, където въобще не следваше да бъде. Те успяха да се обърнат, без в действителност да се движат, като две статуи, които се въртят на основите си.

На предутринната светлина стоеше жена. Тя изглеждаше… тя беше… имаше… всъщност тя…

По-късно Ринсуинд и Двуцветко така и не можаха да се разберат по нито един въпрос, който се отнасяше до нея, освен този, че тя изглеждаше красива (точно кои нейни черти я правеха красива, те не можаха да определят със сигурност), и че имаше зелени очи. Това не беше бледото зелено на обикновените очи, а те по-скоро бяха с острото зелено на смарагди и дъгоцветни като водно конче. А едно от малкото истински вълшебни неща, които Ринсуинд знаеше, беше, че никой бог или богиня, колкото и противоречиви и променливи да са те във всяко едно друго отношение, не може да променя цвета или характера на очите си…