Цветт на магията

— Е, отново на път — весело каза Двуцветко. Той се обърна и махна на трола, който сега беше просто песъчинка на края на света.

Ринсуинд го зяпна.

— Никога ли нищо не те притеснява? — попита той.

— Все още сме живи, нали? — отвърна Двуцветко. — А и самият ти каза, че те няма да си правят целия този труд, ако ще сме просто роби. Предполагам, че Тетис преувеличаваше. Надявам се, че всичко това е едно голямо недоразумение и че ще ни изпратят в къщи. Но след като разгледаме Крул, естествено. Освен това искам да ти кажа, че всичко това звучи очарователно.

— О, да, разбира се — глухо промърмори Ринсуинд. — Очарователно! — Мислеше си: — Изпитал съм и вълнение, изпитал съм и отегчение. И отегчението беше далеч по-хубавото.

Ако случайно точно в този миг някой от тях се бе сетил да погледне надолу, би забелязал как далеч под тях във водата се надигаше странна V-образна вълна, чиито връх сочеше право към острова на Тетис. Но те не погледнаха. Двайсет и четирите хидрофобни магьосника ГЛЕДАХА, но за тях това беше просто още една порция страхотии, която не се различаваше кой знае колко от течния ужас наоколо. Може би имаха право.

Малко преди да стане всичко това, горящият пиратски кораб се изгуби със свистене под вълните и пое бавното си, дълго падане към тресавището на дълбините. То беше много по-далече от нормалното, защото точно под пострадалия кил на кораба се намираше Каналът Горунна — една толкова черна, толкова дълбока и така печално известна със злините си дупка в повърхността на Диска, че даже и кракените 4 ходеха там със страх и по двойки. В по-малко злите пропасти рибите се движеха насам-натам с естествени лампи на главите си и по принцип се оправяха доста добре. В Горунна те не ги палеха и, доколкото е възможно за нещо, което няма крака, да пълзи, пълзяха; като освен това имаха и навика да налитат на разни неща. Ужасни неща.

Водата около кораба променяше цвета си: от зелено в лилаво, от лилаво в черно, от черно в такава плътна тъмнина, че черното в сравнение с нея изглеждаше просто сиво. По-голямата част от дървенията му вече се беше налепила на трески под натиска на огромното налягане.

Той подминаваше вихрено горички от кошмарни сепии и подвижни гори от морски водорасли, които блестяха в бледи, болезнени цветове. Разни НЕЩА го закачаха за миг с меки, студени-пипала преди да се втурнат назад към вледеняващата тишина.

Нещо изникна от мрака и го глътна на една хапка.

Известно време по-късно островитяните от един малък атол в Покрайнините с удивление откриха в малката си местна лагуна забития от вълните труп на отвратително морско чудовище, цялото съставено от очи, клюн и пипала. Другото, което ги учуди, бяха размерите му, тъй като чудовището беше доста по-голямо от селото им. Но тяхната изненада не беше нищо в сравнение с огромното, сащисано изражение върху лицето на мъртвото чудовище, което изглежда е било смазано напълно.

Малко по-нататък в посока към Ръба от атола две малки лодки, които пускаха мрежа за свирепите, свободно плуващи стриди, с които бяха пълни тукашните морета, уловиха нещо, което влачи лодките в продължение на няколко мили, докато най-сетне единият от капитаните не се окопити и не преряза въжетата.

Но даже и неговото изумление не беше нищо в сравнение с това, което изпитаха островитяните от последния атол на архипелага. През следващата нощ те се събудиха от ужасния шум от чупене и трошене, който идваше от малката им горичка; когато на сутринта някои от по-куражлиите отидоха да разгледат мястото видяха, че дърветата са били смазани с един широк откос, който започваше от най-централния бряг на атола и очертаваше линия на тотално опустошение, която сочеше точно в посока към Края на Света, обсипана със счупени лиани, смачкани храсти и няколко объркани и яростни стриди.

Сега се намираха достатъчно високо, за да видят как широката дъга на Ръба светкавично се отдалечава от тях, обвита в пухкавите облаци, които милостиво скриваха през повечето време водопада от погледите им. Оттук, от високото, морето — тъмносиньо, нашарено със сенките на облаците, изглеждаше почти примамливо. Ринсуинд потрепери.

— Извинете — каза той. Забулената фигура се откъсна от съзерцанието си на далечната мъглявина и заплашително вдигна жезъла си.

— Не искам да го използвам — каза тя.

— Така ли? — попита Ринсуинд.

— Но какво е това все пак? — попита Двуцветко.

— Жезълът на Аджандура на Тоталното Отрицание — обясни Ринсуинд. — И ми се ще да престанеш да го размахваш насам-натам. Може да гръмне — добави той и кимна към блестящия връх на жезъла. — Искам да кажа, много сме поласкани, че всичката тая магия се използва заради нас, но няма нужда от чак толкова престараване. И…

— Затваряй си устата! — фигурата вдигна ръце и отметна булото си, под което се оказа млада жена с най-невероятен цвят на кожата. Беше черна. Но това не беше нито тъмнокафявият цвят на Урабия, нито лъскавото синьо-черно на мусонния Кпеч, а черната дълбока, полунощна тъмнина на дъното на пещера. Косата и веждите й имаха цвета на лунната светлина. Около устните й светеше същото бледо сияние. Тя изглеждаше около петнайсетгодишна и беше много уплашена.

Ринсуинд нямаше как да не забележи, че ръката й, която държеше жезъла, трепери; това се дължеше на факта, че е много трудно да пропуснеш да забележиш предмет, сеещ внезапна смърт, който се клатушка несигурно на някакви си пет крачки от носа ти. Осени го — и то изключително бавно, тъй като това беше съвършено ново усещане — че някой на този свят се страхува от него. Точно обратното му се случваше толкова често, че беше свикнал да го приема почти като природен закон.

— Как се казваш? — попита той с възможно най-окуражаващ глас. Може и да беше уплашена, но ТЯ държеше жезъла. Ако аз имах такъв жезъл, мислеше си той, нямаше да се страхувам от нищо. И какво ли, в името на цялата тая Вселена, си мисли, че бих могъл да направя?

— Името ми е без значение — отговори тя.

— Това е хубаво име — каза Ринсуинд. — Къде ни водите, и защо? Не виждам нищо лошо в това да ни кажеш.

— Водим ви в Крул — каза момичето. — И не се подигравай с мен, човече от Централните Земи. Иначе ще използвам жезъла. Трябва да ви закарам там живи, но не е ставало дума за това, че трябва да ви закарам цели. Казвам се Марчеса и съм магьосница от пети разред. Ясно?

— Е, щом като знаеш всичко за мен, значи знаеш и че аз никога не успях да стигна до Неофит — каза Ринсуинд. — Даже всъщност не съм и магьосник. — Той забеляза учудената физиономия на Двуцветко и бързо добави: — Само съм „що-годе“ магьосник.

— Ти не можеш да правиш магии, защото една от Осемте Велики Магии неизлечимо се е загнездила в съзнанието ти — каза Марчеса, като се прехвърли грациозно от единия си крак на другия, за да запази равновесие, докато огромната леща описваше широка дъга над морето. — И затова са те изхвърлили от Невидимия Университет. Знаем това.

— Но нали ти току-що каза, че той бил безкрайно хитър и изкусен магьосник — запротестира Двуцветко.

— Да, защото всеки, издържал всичко това, което е издържал той — по-голямата част от което си е навлякъл сам със склонността си да се смята за магьосник — ами, сигурно трябва да е някакъв магьосник — каза Марчеса. — Предупреждавам те, Ринсуинд. Ако ми дадеш даже и най-малкия повод за подозрение, че произнасяш Великата Магия, наистина ще те убия.

Тя нервно се намръщи.

— Струва ми се, че най-добрият маршрут ще да е, ами, да… ни оставите някъде по пътя — каза Ринсуинд. — Искам да кажа, благодаря, че ни спасихте и за всичко, така че, ако ни оставите да си живеем нашия живот, сигурен съм, че всички бихме…

— Надявам се, че не възнамерявате да ни направите роби — каза Двуцветко.

Марчеса погледна искрено шокирана.