Цветт на магията

Пред него се разстилаше мека черна нощ, а звездите й, обвити в мъгла, кротичко блещукаха. Но очите му се насочиха надолу, привлечени от някакво неудържимо очарование.

На Диска сега беше полунощ и, следователно, слънцето се намираше далече, далече долу, и се люлееше бавно под огромния, заскрежен коремен щит на Гигантската Атуин. Ринсуинд направи един последен опит да съсредоточи погледа си върху върховете на обувките си, които стърчаха над ръба на скалата, но самата височина го отклони.

От двете му страни две бляскави завеси от вода се спускаха с грохот надолу към безкрайността, тъй като островът разбиваше морето на две по пътя му към дългото падане. На стотина ярда под магьосника най-голямата сьомга, която той някога беше виждал, изхвръкна от пяната с див, отривист и абсолютно безнадежден скок. После падна обратно, и пак, и пак, в златната светлина под света.

От тази светлина израснаха огромни сенки — като стълбове, подпиращи покривана вселената. На стотици мили под себе си магьосникът различи очертанията на нещо, ръба на нещо…

Като в онези странни малки филмчета, където силуетът на декорираното стъкло внезапно придобива очертанията надве лица, гледката под него се завъртя в една цялостна, нова, ужасяваща перспектива. Защото там, долу беше главата на слон, голяма колкото среден континент. Един могъщ бивник прорязваше като планина златистата светлина и очертаваше след себе си разширяваща се сянка към звездите. Беше навел леко глава и огромното му рубинено око можеше да мине за червена супергигантска звезда, която е успяла да грейне посред пладне.

Под слона…

Ринсуинд преглътна и се опита да не мисли…

Под слона нямаше нищо освен далечният, болезнен диск на слънцето. А покрай него, тържествено и бавно минаваше нещо, което, съдейки по огромните му като градове люспи, ямите на кратерите и по лунния му скалист релеф, без съмнение беше плавник.

— Да те пусна ли? — предложи тралът.

— Гннне — отговори Ринсуинд и се задърпа назад.

— Живея тук на Ръба цели пет години и не съм имал куража да го сторя — прогърмя Тетис. — Нито пък ти го имаш, доколкото мога да преценя. — Той отстъпи назад и пусна Ринсуинд, който се свлече на земята.

Двуцветко се приближи до Ръба и надникна.

— Фантастично — каза той. — Само да ми беше тук фотоапаратът… Какво друго има там долу? Искам да кажа, ако можеше да скочиш какво би видял?

Тетис седна на една оголена скала. Високо над Диска луната излизаше иззад облак и го правеше да изглежда като от лед.

— Кой знае, моят дом е там долу, може би — бавно каза той. — Отвъд глупавите ви слонове и тази смешна костенурка. Един истински свят. Понякога идвам тук и гледам, но някак все не мога да направя тази една последна крачка… Истински свят, с истински хора. Там някъде долу имам жени и деца… — Той млъкна и си издуха носа. — Тук, на Края, много бързо научаваш от какво си направен.

— Стига с тези приказки, моля те — простена Ринсуинд. Той се обърна и види Двуцветко, който стоеше безгрижно на самия край на скалата. — Гннее — каза той и опита да се зарови в камъка.

— Там долу има друг свят? — попита Двуцветко, като надничаше. — Къде точно?

Тролът неопределено махна с ръка.

— Някъде — каза той. — Това е всичко, което знам. Беше съвсем малък свят. Предимно син.

— Тогава защо си тук? — попита Двуцветко.

— Не е ли очевидно? — заядливо отвърна тролът. — Изпаднах от Ръба!

Той им разказа за света на Батис, някъде сред звездите, където народът на морските хора е построил цял куп процъфтяващи цивилизации в трите огромни океана, които се простират през диска му. Той бил месар, един от кастата, която с риск на живота си, изкарвала хляба си на големи, земни яхти с мощни платна. Те влизали дълбоко в сушата и преследвали стадата сърни и биволи, от които гъмжели брулените от вятъра континенти. По прищявка на вятъра, неговата собствена яхта била отнесена в неотбелязани на картата земи. Другите от екипажа взели малката гребна вагонетка и поели към някакво далечно езеро, но Тетис, като капитан, избрал да остане на кораба си. Бурята го отнесла точно до скалистия ръб на света и го прехвърлила, а заедно с това го разбила на трески.

— Първо падах — разказваше Тетис, — но падането не е толкова лошо. Всъщност, само приземяването боли, а под мен нямаше нищо. Падах, и гледах как светът се върти и се отдалечава в пространството, докато не се изгуби сред звездите.

— После какво стана? — попита Двуцветко, затаил дъх, с поглед, зареян в мъгливата вселена.

— Замръзнах — простичко каза Тетис. — За щастие, това е нещо, което моята раса може да издържи. Но от време на време се разтопявах, когато минавах покрай други светове. Имаше един, струва ми се, че беше оня, дето си помислих, че е обвит в странен пръстен от планини, а то се оказа, че е най-големият дракон, който въобще можете да си представите, покрит със сняг и със следледникови скали, стиснал опашката в устата си… та, казвам ви, приближих се на около десетина левги от него, прелетях над пейзажа като комета и, честно, повече не се задържах там. После, по едно време се събудих и видях, че вашият свят лети срещу мен като топка, запратена от Създателя и, ами… приземих се в морето, недалеч от Обиколната Ограда, по посока обратна на часовниковата стрелка от Крул. Всякакъв вид създания се забиват в Оградата, а точно по онова време търсеха роби да попълнят състава на междинните станции и аз се озовах там. — Той млъкна и се втренчи в Ринсуинд. — Всяка нощ излизам тук и гледам надолу — завърши той, — но никога не скачам. Трудно е да събереш кураж тук, на Ръба.

Ринсуинд започна да пълзи решително към колибата. Той леко изпищя, когато тралът го вдигна, макар и не грубо, и го изправи на крака.

— Удивително — каза Двуцветко и се надвеси още по-навън от Ръба. — И значи там има много други светове?

— Доста, предполагам — отвърна тропът.

— Предполагам, че човек би могъл да изобрети някакво ъъне знам, някакво приспособление, което да го предпази от студа — замислено каза малкият човек. — И някакъв кораб, с който да премине Ръба и да плава към най-далечни светове… Чудя се дали…

— Да не си посмял даже да си го помислиш! — простена Ринсуинд. — Я стига си бръщолевил, ясно ли е?

— Те всички в Крул говорят така — каза Тетис, и добави: — Е, разбира се, тези, които имат езици.

— Спиш ли?

Двуцветко продължи да хърка. Ринсуинд го ръгна злобно в ребрата.

— Попитах, спиш ли? — изръмжа той.

— Уфхггхн…

— Трябва да се измъкнем оттук преди да е дошла флотата, дето събира спасените останки!

Утринната светлина се процеждаше като помия през единствения прозорец на колибата и се разплискваше по купчините от спасените във водата кутии и вързопи, разхвърляни из цялото помещение. Двуцветко изръмжа още веднъж и се опита да се зарови в кълбото от кожи и одеала, които им беше дал Тетис.

— Виж, тук има всякакъв вид оръжие и боеприпаси — каза Ринсуинд. — Той е излязъл някъде. Когато се върне, можем да го обезвредим и… и… абе, после ще измислим нещо. Какво ще кажеш?

— Идеята не ми харесва много — каза Двуцветко. — Пък и, малко е неучтиво, а?

— Дрън-дрън — сряза го Ринсуинд. — Това е жестока вселена.

Той затършува из купчините около стените и избра един тежък ятаган с вълнообразно острие, който вероятно е бил гордостта и радостта на някой пират. Приличаше на тоя тип оръжие, което разчита на тежестта си не по-малко, отколкото на острието си като бръснач. Вдигна го непохватно.

— Щеше ли да остави нещо такова да се мотае насам-натам, ако то можеше да го нарани по някакъв начин? — зачуди се на глас Двуцветко.

Ринсуинд въобще не му обърна внимание и зае позиция до вратата. И когато, десетина минути по-късно тя се отвори, той замахва, без капчица колебание, към процепа на височина, на каквато според него трябваше да се намира главата на трола. Ятаганът изсвистя без никакъв резултат през съвършено празно то пространство и удари рамката на вратата, от което Ринсуинд изгуби равновесие и се просна на земята.