Цветт на магията

Известно време те чуваха викове зад себе си, но после се шмугнаха в един страничен коридор, после в друг вътрешен двор и много скоро шумът от преследвачите им се изгуби далеч назад. Най-сетне Ринсуинд избра една безопасна на вид врата, огледа наоколо, видя, че стаята зад нея е свободна, издърпа и Двуцветко вътре и я затръшва след себе си. Облегна се на нея, а гърдите му мощно хриптяха от умората.

— Ние сме тотално изгубени в двореца на един остров, от който няма никаква надежда да се измъкнем — задъхано на пресекулки каза той. — А освен това, ние… ей! — той спря, докато пред обърканите му очни нерви се процеждаше съдържанието на стаята.

Двуцветко вече беше зяпнал към стените.

Защото, странното на стаята беше, че съдържаше цялата Вселена.

Смърт седеше в градината си и си точеше косата. Тя беше вече толкова остра, че случайният ветрец, който минеше през нея, моментално се разрязваше на две озадачени крехки течения, макар че в действителност, ветровете бяха нещо наистина рядко за тихата градина. Градината се намираше на едно закътано на завет плато, от което се откриваше гледка към сложните измерения на свят Диск, а зад нея се извисяваха студените, спокойни, невероятно високи и мрачни планини на Вечността.

Шшъъисст! — изсвистя камъкът. Смърт измънка някаква погребална песен и тупна един кокалест крак върху ледените плочи.

Някой се приближаваше през мъгливата овощна градина, където растяха нощните ябълки, а след това се разнесе в гадният сладникав мирис на смачкани водни лилии. Смърт погледна ядосано нагоре и очите му се забиха в други едни очи — черни като корема на котка и пълни с далечни звезди, които нямаха свой двойник никъде сред известните съзвездия на Реалновремевата Вселена.

Смърт и Съдба се спогледаха. Смърт се ухили — естествено, нямаше избор, тъй като беше направен от неумолими кости. Точилото пропяваше ритмично по острието, докато той продължаваше да си върши работата.

— Имам задача за теб — каза Съдбата. Думите му се плъзнаха по косата на Смърт и се срязаха послушно на две ленти — от гласни и съгласни.

— ДОСТАТЪЧНО ЗАДАЧИ ИМАМ ЗА ДНЕС — Смърт отговори с глас, по-тежък от неутроний. — ДАЖЕ И В ТОЗИ МОМЕНТ БЯЛАТА ЧУМА ВЪРЛУВА В ПСЕВДОПОЛИС И АЗ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ОТЪРВА ЕДНА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ЖИТЕЛИТЕ МУ ОТ НЕЯ. ДРУГА ТАКАВА НЕ Е ИМАЛО ЗА ПОСЛЕДНИТЕ СТО ГОДИНИ. ОЧАКВАТ МЕ ДА СЕ РАЗВИХРЯ И ДА ПОМЕТА УЛИЦИТЕ, КАКВОТО МИ Е ЗАДЪЛЖЕНИЕТО.

— Имам предвид въпроса за дребния пътешественик и за мошеника-магьосник — меко каза Съдбата, настани се до облечената в черен плащ фигура на Смърт и се загледа към далечното, многоизмерно бижу, което представляваше вселената на Диска, наблюдавана от предимството на тази извънизмерна точка.

Косата замлъкна.

— Те ще умрат след няколко часа — каза Съдбата. — Така им е отсъдено.

Смърт се размърда, а с него и камъкът.

— Мислех, че ще се зарадваш — каза Съдбата.

Смърт сви рамене — изключително изразително движение за някой, чиято явна форма представлява скелет.

— АЗ НАИСТИНА ГИ ПРЕСЛЕДВАХ С ВСИЧКИ СИЛИ ВЕДНЪЖ, НО ПОСЛЕ МИ ДОЙДЕ НАУМ, ЧЕ, РАНО ИЛИ КЪСНО, ВСЕКИ ЧОВЕК ТРЯБВА ДА УМРЕ. ВСИЧКИ УМИРАТ НАКРАЯ. МОГАТ ДА МЕ ОГРАБЯТ, НО НИКОГА НЕ МОГАТ ДА МЕ ОТХВЪРЛЯТ — УСПОКОИХ СЕ АЗ. ТОГАВА ЗАЩО ДА СЕ ТРЕВОЖА?

— Мен също не могат да ме измамят — сопна се Съдбата.

— И АЗ ТАКА СЪМ ЧУВАЛ — каза Смърт, все още ухилен.

— Достатъчно! — кресна Съдбата и скочи на крака. — Те ще умрат! — И изчезна в облак от син огън.

Смърт се наведе и продължи да работи. След няколко минути острието изглеждаше наточено колкото е необходимо. Той стана и насочи косата към дебелата и шумна свещ, която гореше на края на пейката. После с две ловки замахвания разряза пламъка на три ярки снопа. Озъби се в усмивка.

Малко по-късно Смърт вече оседлаваше белия си жребец, който живееше в конюшня зад дома му. Животното приятелски го подуши. Въпреки че очите му искряха в алено и че хълбоците му бяха като намаслена коприна, това все пак беше съвсем истински кон от плът и кръв и в действителност по всяка вероятност с него се отнасяха далеч по-добре, отколкото с повечето товарни добичета на Диска. Смърт беше добър стопанин. Той тежеше съвсем малко и въпреки че често се връщаше с пълни дисаги, в тях нямаше нищо кой знае колко тежко.

— Колко много светове! — възкликна Двуцветко. — Фантастично е!

Ринсуинд изсумтя недоволно и продължи да кръстосва уморено из пълната със звезди стая. Двуцветко се обърна към една усложнена астролабия, в центъра на която беше цялата система на Гигантската Атуин — Слоновете — Диска, изработена от месинг и с контури, очертани с миниатюрни скъпоценни камъни. Около нея звезди и планети кръжаха по изящни сребърни нишки.

— Фантастично! — повтори той.

По стените около него съзвездия, съставени от дребни фосфоресциращи бисери бяха избродирани върху огромни гоблени от лъскаво черно кадифе и оставяха хората в стаята с усещането, че плават из междузвездната бездна. Безброй триножници представяха огромни рисунки на Гигантската Атуин, видяна от разни места на Обиколната Ограда, а върху тях педантично беше отбелязана всяка коричка и всяка следа от кратер. Двуцветко гледаше около себе си с отнесен поглед.

Ринсуинд беше сериозно разтревожен. Това, което най-много го безпокоеше, бяха двата костюма, които висяха на стойки в средата на стаята. Той неспокойно ги обиколи.

Изглеждаха направени от фина бяла гладка кожа, накачена с ремъци, месингови катарами и друга абсолютно непознатия подозрителни приспособления. Крачолите свършваха във високи ботуши с дебела подметка, а ръкавите бяха напъхани в големи меки ръкавици.

Най-странни, обаче, бяха големите медни шлемове, очевидно предназначени да стоят върху тежките яки на костюмите. Шлемовете почти със сигурност не ставаха за защита — една тънка сабя въобще не би се затруднила да ги прониже, даже и да не удареше смешните малки стъкълца отпред. Всеки от шлемовете имаше гребен от бели пера на върха си, който по никакъв начин не допринасяше за подобряването на цялостния им вид.

В съзнанието на Ринсуинд лека-полека започваше да проблясва съмнение относно предназначението на тези костюми.

Пред тях имаше маса, отрупана със звездни карти и късове пергамент, изписани с цифри. Които и да бяха бъдещите притежатели на костюмите, реши Ринсуинд, от тях се очакваше да полетят храбро натам, накъдето никой — освен случайните злочести моряци, които така или иначе не влизат в сметката! — не се бе осмелявал да тръгне по-рано; а сега подозрението му прерастваше в ужасно предчувствие.

Той се обърна и срещна очите на Двуцветко, който го гледаше и пресмяташе нещо.

— Не… — светкавично започна Ринсуинд. Двуцветко не му обърна внимание.

— Богинята каза, че двама души ще бъдат изпратени отвъд Края — каза той с блясък в очите, — пък и спомняш ли си, тропът Тетис каза, че е необходимо нещо, което да те предпазва? Крулианците са преодолели тази пречка. Това се космически доспехи.

— Хич не ми изглеждат широки — бързо изпя Ринсуинд й сграбчи туриста за ръката, — така че, хайде, няма никакъв смисъл да седим тук…

— Защо трябва винаги да се паникьосваш? — кисело го попита Двуцветко.

— Защото целият ми бъдещ живот току-що ми мина пред очите и не беше никак дълъг, така че, ако сега не се размърдаш, ще тръгна без теб, защото след някоя и друга секунда ще предложиш да облечем…

Вратата се отвори.

Двама яки млади мъже влязоха в стаята. Цялото им облекло се състоеше от по чифт вълнени панталони. Единият, от тях още се триеше бързо с хавлия. И двамата кимнаха на бегълците и не изглеждаха никак учудени, че ги виждат.

По-високият от двамата седна на една от пейките пред седалките. Кимна на Ринсуинд и каза:

— ? Тьо юр ятл хьо соотен гетрунен?

Е, това вече беше неудобно, защото, макар че Ринсуинд се считаше за експерт по повечето езици от западните части на Диска, това беше първият път, когато към него се обръщаха на Крулиански език, а той не разбираше и дума от него. Нито пък Двуцветко разбираше нещо, но това ни най-малко не му попречи да пристъпи напред и да си поеме дъх.