Цветт на магията

Старецът се усмихна и каза:

— Той винаги го прави.

— Де да можеше да пилотираш…

— Де да можеше да управляваш…

Една вълна заля палубата. Ринсуинд и Двуцветко се спогледаха.

— Не спирай да изгребваш! — изкрещяха те в един глас и се хвърлиха към кофите.

След малко раздразненият глас на Двуцветко се процеди от подгизналата във вода каюта.

— Не виждам защо пък аз да съм виновен — каза той. Подаде още една кофа нагоре, а магьосникът я изля през борда.

— Ти трябваше да си на стража — сряза го Ринсуинд.

— Аз ни спасих от тези, дето искаха да ни вземат в робство, не си ли спомняш — каза Двуцветко.

— Предпочитам да съм роб, отколкото труп — отвърна магьосникът. Той се изправи и се взря в небето. Сякаш се озадачи.

Той някак си не беше вече същият Ринсуинд, който се спаси от пожара в Анкх-Морпорк преди около шест месеца. Ако не друго, беше с повече белези по себе си и бе пропътувал много повече. Той бе посетил Централните Земи, бе открил за себе си любопитните нрави на много цветни народи — като неизбежно получаваше нови и нови белези от рани в хода на пътуването — и даже беше плавал няколко незабравими дни по легендарния Дехидриран Океан в сърцето на невероятно сухата пустиня, известна като Великия Неф. В едно по-студено и по-мокро море бе видял носещи се по повърхността планини от лед. Беше яздил въображаем дракон. Почти беше изрекъл най-мощната магия на Диска. Беше…

…отпред съвсем определено имаше по-малко хоризонт, отколкото беше редно да има.

— Хмм? — попита Ринсуинд.

— Казах, че няма нищо по-лошо от робството — каза Двуцветко. Долната му устна увисна, когато магьосникът запрати кофата си далече в морето и се отпусна тежко върху потъналата във вода палуба. Лицето му бе станало по-сиво от камък.

— Виж какво, съжалявам, че забих лодката в рифа, но тя по всичко изглежда, не иска да потъне, така че, рано или късно, няма начин да не стигнем до суша — утешително каза Двуцветко. — Това течение все трябва да води нанякъде.

— Погледни хоризонта — монотонно пропя Ринсуинд.

Двуцветко примижа нататък.

— Нищо странно не виждам — след малко каза той. — Е, вярно, сякаш е по-малък, отколкото е обикновено, но…

— Това е заради Водопада на Ръба — каза Ринсуинд. — Отнася ни към края на света.

Последва дълга тишина, нарушавана само от плясъка на вълните, докато потъващият кораб бавно се въртеше по течението. То вече беше станало доста силно.

— Сигурно точно затова се ударихме в оня риф — каза Ринсуинд. — През нощта сме се отклонили от курса.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита го Двуцветко и започна да тършува из вързопа, който бе завързан на сухо за перилото.

— Не разбираш ли? — отяде му се Ринсуинд. — Та ние ще паднем от Края на света, по дяволите!

— Нищо ли не можем да направим?

— Не!

— Тогава не виждам никакъв смисъл да се паникьосваме. — спокойно каза Двуцветко.

— Знаех си аз, че не трябва да идваме чак толкова близо до Ръба — вайкаше се Ринсуинд. — Де да можех…

— Де да ми беше тук фотоапаратът — каза Двуцветко, — но той е там на оня кораб с робовладелците и с останалата част от Багажа, и…

— Там, където отиваме, няма да ти трябва Багаж — сряза го Ринсуинд. Той се отпусна и мрачно се загледа в един далечен кит, който непредпазливо бе попаднал в течението към Ръба и сега се бореше срещу него.

На скъсения хоризонт се появи бяла линия, а на магьосника му се стори, че даже чува далечен тътен.

— Какво става след като корабът премине Водопада на Ръба? — попита Двуцветко.

— Кой може да знае?

— Е, тогава може би просто ще продължим да плаваме нататък през пространството и ще стигнем до някой друг свят. — Погледът на малкия човек замечтано се отнесе нанякъде. — Това би ми харесало.

Ринсуинд изсумтя.

Слънцето се вдигна на небето, като сега, толкова близо до Ръба, изглеждаше забележимо по-голямо. Те седяха с гръб към мачтата, заети всеки със собствените си мисли. От време на време единият или другият се хващаше и изтребваше безцелно някоя и друга кофа, без никакво разумно обяснение защо го прави.

Морето около тях сякаш започна да се оживява. Ринсуинд забеляза няколко дървени трупи, които се движеха в крак с тях, а точно под повърхността водата бе населена с всякакъв вид риби. Естествено — течението сигурно гъмжеше от храна, обрана от континентите покрай Центъра. Чудеше се що за живот би било това да плуваш непрекъснато, за да се задържиш неизменно на едно и също място. Почти същото като моя случай, реши той. Забеляза малка зелена жаба, която шляпаше отчаяно в хватката на неумолимото течение. За най-голямо удивление на Двуцветко, той взе едно гребло и внимателно го протегна към малкото земноводно, което с признателност изпъпли върху него. Само миг по-късно мощни челюсти прорязаха водната повърхност и захапаха безсилно мястото, където жабата бе плувала.

Жабата погледна Ринсуинд от дланите му, а после замислено го ухапа по палеца. Двуцветко се изкикоти. Ринсуинд пъхна жабата в първия джоб, който му попадна и се престори, че не го е чул.

— Много хуманно, но защо? — попита Двуцветко. — Нали всичко ще е все едно след час.

— Затова — неопределено отговори Ринсуинд и изгреба няколко кофи. Сега нагоре хвърчаха пръски и течението беше толкова силно, че навсякъде около тях се образуваха и разбиваха вълни. Струваше им се неестествено топло. Морето бе покрито с гореща златна мараня.

Бученето сега се беше засилило. На няколкостотин ярда от тях една сепия, по-голяма от всичко, което Ринсуинд някога бе виждал, проряза повърхността и шибна яростно водата с пипала, преди отново да потъне. Нещо друго огромно и което за щастие не можеше да бъде идентифицирано, виеше в мъглата. Цяло ято летящи риби се преметнаха в облак от капчици дъга, успяха да прелетят няколко метра във въздуха и отново паднаха във водата, където ги помете водовъртежът.

Те изтичаха от света. Ринсуинд захвърли кофата и сграбчи мачтата в очакване на гърмящия, окончателен край на всичко, който с шеметна бързина се приближаваше към тях.

— Трябва да видя това… — каза Двуцветко, наполовина падайки и наполовина залитайки към носа.

Нещо твърдо и неподвижно се удари в корпуса, който се завъртя на 90 градуса и застана странично на невидимата пречка. После корабът спря внезапно и дъжд студена морска пяна се пръсна върху палубата, така че за няколко секунди Ринсуинд се оказа под няколко стъпки вряща зелена вода. Той започна да пищи, а след това подземният свят придоби дълбокия звънтящ лилав цвят на избледняващото съзнание, защото точно в този момент Ринсуинд започна да се дави.

Събуди се с уста, пълна’с изгаряща течност и, когато преглътна, тъпата болка в гърлото му го върна в пълно съзнание.

Дъските от лодката го натискаха в гърба, а Двуцветко се бе надвесил над него сериозно обезпокоен. Ринсуинд простена и се изправи.

Оказа се, че е станала грешка. Краят на света беше няколко метра по-нататък

Отвъд него, на нивото точно под границата на безкрайния Водопад на Ръба, се простираше най-общо, нещо магическо.

На около седемдесет мили от тях и на достатъчно безопасно разстояние от силата на течението към Ръба, едномачтово корабче с голямо триъгълно червено платно, типична за робовладелците на свободна практика, се носеше безцелно през кадифения здрач. Екипажът — колкото беше останал — се беше скупчил на предната палуба, около хората, които трескаво работеха по сала.

Капитанът — як мъж, който носеше така характерните за жителите на Великия Неф тюрбани до лактите, бе пропътувал много, беше видял доста странни народи и любопитни неща, една значителна част от които, съвсем закономерно, беше поробил или откраднал. Той бе започнал кариерата си като моряк по Дехидрирания Океан в сърцето на най-сухата пустиня на Диска. (Водата на Диска има и необичайно четвърто състояние, което се получава от интензивна горещина в съчетание със странните изсушаващи последици на октариновата светлина; тя се дехидрира, като оставя сребриста утайка, нещо като свободно носещ се пясък, по който съвсем спокойно би могъл да плава един добре построен кораб. Дехидрираният Океан е странно място, но не чак толкова, колкото са рибите му.) Капитанът никога преди това не се бе плашил сериозно. Сега беше ужасен.