Посестрими в занаята

Тъкмо в момента пред погледа й попаднаха три фигури, които бавно крачеха през ливадата, устремени към мястото, където се намираше, тоест понякога се намираше, побитият камък, въпреки че точно сега той не се забелязваше никъде из околността.

Бурята разпозна във фигурите отдавнашни свои познати и почитателки и съсредоточи върху тях кратка гръмотевица, нещо като поздрав. Те напълно я пренебрегнаха.

— Проклетият камък пак се е скрил — отбеляза Баба Вихронрав. — Колкото и много да са, макар че е един.

Лицето й беше много бледо — направо като изрисувано. Ако беше наистина нарисувано, художникът сигурно е бил някой изключително невротичен творец. Баба изглеждаше, сякаш й предстои доста работа. Неприятна работа.

— Наклади огъня, Маграт — механично нареди тя.

— Мисля си, че всички бихме се почувствали далеч по-добре, ако изпием по чаша чай — включи се Леля Ог, произнасяйки думите като мантра. Порови из широките ръкави на пелерината си и измъкна бутилка ябълково бренди. — С малка добавчица.

— Алкохолът е измамно благо и опетнява душата — съвестно каза Маграт.

— Дори не близвам — обяви Баба Вихронрав. — Трябва да сме с бистър ум, Гита.

— На една капчица в чая не му се вика пиене — отговори благо Леля. — А лекарство. Че е ужасно студено тука навън, сестри.

— Хубаво — съгласи се Баба. — Но само капка.

Отпиха в мълчание. След малко Баба каза:

— Е, Маграт, ти по-добре ги разбираш тия работи със сборищата. Този път трябва да свършим всичко както си му е редът. Какво да правим най-напред?

Маграт се поколеба. Някак си не й се искаше точно сега да предлага да танцуват голи на лунна светлина.

— Има една песен — отговори. — Във възхвала на пълната луна.

— Ама тя не е пълна — посочи фактите Баба. — Ами е кажи го де. Нараства.

— Във втора четвърт — услужливо се включи и Леля.

— Струва ми се, че песента е във възхвала на пълнолунието по принцип — рискува Маграт. — След което ще възвисим мислите си. Боя се, че за целта обаче наистина трябва да има пълнолуние.

Луните са много важни.

Баба я подложи на продължителен изпитателен поглед.

— Това ли е то модерното вещерство? — попита накрая.

— Това е част от него, Бабо. Има и още много.

Баба Вихронрав въздъхна.

— Всеки си е башка луд, чини ми се. Проклета да съм, ако позволя на някаква светеща скала в небетото да ми казва какво да правя.

— Да, да върви всичко по дяволите — съгласи се с готовност Леля. — Давай да прокълнем някого.

Шутът предпазливо се промъкваше по нощните коридори. Беше решил да не поема никаки рискове. Маграт му беше описала картинно обичайното настроение на Грибо, а Шутът взе назаем от дворцовия склад за наследствени рицарски одежди чифт железни ръкавици и нещо като метална броня.

Стигна до килерчето, повдигна резето, бутна вратата и мигновено се прилепи до стената.

Коридорът стана малко по-тъмен, когато наситената тъмнина от вътрешността на стаята плисна навън и се смеси с далеч по-светлата тъмнина, която цареше тук.

Но с изключение на това нищо друго не се случи. Количеството съскащи, освирепели от ярост смъртоносни кълбета козина, бълващи от открехнатата врата, беше равно на нула. Шутът си отдъхна и пристъпи навътре.

Грибо се метна на главата му.

Денят беше дълъг. Стайчето не предлагаше пълноценния живот, с който Грибо беше свикнал и изискваше да му бъде осигуряван. Единственото му развлечение за деня беше някъде преди обяд, когато попадна на колония мишки, преживели поколения наред в гризане на безценните исторически гоблени на Ланкър и тъкмо бяха наченали сполетения от жестока съдба 19 крал Мурин (709–745). Грибо си бе подострил ноктите върху бюста на единствения Ланкърски вампир от благородно потекло — кралица Гримнир Недоклана (1514–1553, 1553–1557,1557-1562, 1562–1567 и 1568–1573). Завърши утринния си тоалет върху портрета на неизвестен монарх, който започваше вече да се стича от платното. В момента беше отегчен, а освен това и ядосан.

Котаракът стрелна лапи към мястото, където би следвало да се намират ушите на Шута, но единствената награда за усилията му беше скърцащ металически звук.

— Кое ми е доброто момченце на батко? — сладко попита Шутът. — Маци-писи-писи-писи.

Това заинтригува Грибо. Единственият друг човек, който някога бе разговарял с него по този начин, бе Леля Ог. Всички останали го наричаха „Ясемахайоттукакопеленедно“. Той предпазливо се наведе надолу, изненадан от новото усещане.

От гледната точка на Шута едно обърнато наопаки котешко лице бавно се спусна към зрителното му поле с изражение на злорад интерес.

— Иска ли котенцето да си ходи вкъщи, коти-коти? — продължи с надежда в гласа Шутът. — Хайде, леличка Вратичка е отворена.

Грибо се вкопчи по-здраво. Беше попаднал на приятел.

Шутът вдигна рамене много предпазливо, обърна се и излезе обратно в коридорчето. После се спусна към Голямата зала, премина през вътрешния двор, заобиколи караулката и напусна замъка през главната порта, като кимна за поздрав — много внимателно — на пазачите.

— Един човек с котка на главата току-що мина оттук — отбеляза единият след минута-две размисъл.

— Забеляза ли кой беше?

— Мисля, че Шутът.

Настъпи смълчана пауза. Вторият пазач премести алебардата от едната в другата си ръка.

— Скапана работа си е тая, неговата — заключи той. — Ама нали все някой трябва да я върши.

— Няма да кълнем никого — твърдо възрази Баба Вихронрав. — И без това почти никога не върши работа, ако хората не знаят, че си ги проклел.

— Значи ще му изпратим кукличка с неговия лик, набучена с карфици.

— Не, Гита.

— Единственото, което трябва да направим, е да отмъкнем парченце от ноктите на краката му — продължи ентусиазирано Леля Ог.

— Не.

— Или косъм от косата му, или к’вото и да е. А аз нося карфици.

— Не.

— Проклинането на хора не е морално, освен това натрупва лоша карма — обади се Маграт.

— Ами аз тъй и тъй смятам да го прокълна — заинати се Леля, — Пък ако ще и само наум. Ако от него зависеше, можех да си умра в оная тъмница там долу.

— Няма да го проклинаме — обясни Баба. — А ще го сменим. Какво направи със стария крал?

— Оставих камъка на кухненската маса вкъщи — отговори Леля. — Че не можех повече да го трая.

— Не разбирам защо — намеси се Маграт. — Изглеждаше изключително приятен. За призрак, имам предвид.

— О, на него нищо му няма. Не можех да изтърпя останалите — отговори Леля.

— Останалите ли?

— „Умолявам те да вземеш едно камъче от замъка със себе си, за да мога да витая из него, добра ми майко“, тъй ми викаше, — заразказва Леля.

— „Скъсвам се от скука тук, госпожо Ог, извинете ме за клачианския ми“, каза и, разбира се, аз го взех. Струва ми се, че останалите са подслушвали. Айде, казали са си, да излезем малко от замъка, да отидем на почивка. Не че имам нещо против призраците. Особено пък кралските — лоялно прибави тя. — Обаче къщурката ми не е място като за тях. Искам да кажа — някаква жена в колесница пищи, та се кине навън в пералнята. Е, бива ли тъй? Две дечица се крият в килера, хора без глави се разхождат насам-натам, някой крещи изпод мивката, а един космат дребосък се мотае наоколо и изглежда изгубен и изоставен. Не е редно така.

— Не ме притеснява, стига да не се мотае насам — заяви Баба. — Не бива да има никакви мъже на около.

— Той е призрак, не е мъж — отбеляза Маграт.

— Не се впускай в детайли пък ти — ледено я прекъсна Баба.

— Няма как да върнем стария крал на трона му — възрази Маграт. — Призраците не могат да управляват. Няма как да му закрепим короната върху главата. Ще пада през него.

— Ще го заменим със сина му — обясни Баба. — С истинския наследник.

— А, ама нали това вече го обсъждахме — махна с ръка Леля. — Трябват му още петнайсетина години, докато възмъжее, пък после евентуално…