Цветт на магията

Докато драконът набираше височина за ново нападение, олюлявайки се, Хран се изправи на крака и се втурна презглава към дърветата в края на арената. Те бяха нарядко, не се различаваха много от широк и попораснал шубрак, но поне беше сигурно, че никакъв дракон не би могъл да прелети през тях.

Номерът не стана. Лиартес накара дракона си да се приземи на тревата недалеч от там и небрежно слезе от него. Драконът прибра криле плътно до тялото си и пъхна глава в зеления шубрак, а господарят му се облегна на едно дърво и си заподсвирква беззвучно.

— Мога да те изпепеля — след малко каза Лиартес.

Храстите не трепнаха.

— Да не би да си в зелениката, ей-там?

Зелениката се превърна в буйно кълбо пламъци.

— Сигурен съм, че виждам нещо да се движи в тези папрати.

Папратите се превърнаха в жалки скелети от бяла пепел.

— Само удължаваш нещата, варварино. Защо не се предадеш? Изгорил съм много хора, изобщо не боли. — говореше Лиартес и гледаше настрани към храстите.

Драконът продължи нататък през горичката, като превръщаше в пепел всеки наподобяващ варварина храст или туфа папрати. Лиартес извади сабята си и зачака.

Хран скочи от едно дърво и се втурна да бяга. Зад него драконът ревеше и мачкаше шубраците, докато се опитваше да се обърне, но варваринът тичаше, тичаше, с поглед, прикован в Лиартес, и с един сух клон в ръце.

Не е широко известен факт, но е истина, че двуногите създания обикновено побеждават четириногите на късо разстояние поради простата причина, че четириногите губят време, докато си подредят краката. Хран чу дращенето на нокти зад гърба си, след което нещо се бухна в земята със страхотен трясък. Драконът беше разперил крилете си наполовина и се опитваше да полети.

Хран се хвърли върху драконовия повелител, но в същия миг сабята на Лиартес изскочи неочаквано гадно. Клонът я посрещна. После Хран се сблъска с него и двамата мъже се проснаха на земята.

Драконът изрева.

Анатомично точно Хран би едно коляно нагоре и Лиартес изпищя от болка, но въпреки болката на свой ред съумя да нанесе жесток удар, който потроши носа на варварина.

Хран отскочи назад, изправи се с мъка на крака, вдигна поглед и се озова точно срещу разширените ноздри на дивото конско лице на дракона.

Замахна и ритна отстрани по главата Лиартес, който се опитваше да се надигне. Мъжът се строполи на земята.

Драконът изчезна. Огнената топка, която се търкаляше към Хран, започна да затихва и когато, най-сетне, стигна до него, представляваше само облаче топъл въздух. И единственият шум, който остана да се носи, беше прашенето на горящи храсти.

Хран метна на рамо изпадналия в безсъзнание повелител на драконите и забърза назад към арената. Някъде по средата на пътя намери Лио!рт, проснат на земята, а единият му крак беше странно огънат. Той се наведе, изсумтя и го настани върху свободното си рамо.

Лиеса и Пазителят на Знанията чакаха на специално построената платформа в единия край на поляната. Повелителката на драконите вече си бе върнала самообладанието и погледна съвсем спокойно Хран, когато той стовари двамата мъже на стъпалата в краката й. Хората около нея стояха почтително, също като подчинени.

— Убий ги — нареди тя.

— Убивам, когато аз реша — отвърна той. — Във всеки случай, да се убиват хора в безсъзнание не е редно.

— Едва ли има по-подходящо време — каза Пазителят на Знанията. Лиеса изсумтя.

— Тогава ще ги прогоня в изгнание — каза тя. — Щом веднъж излязат извън обсега на Уирмбъргската магия, те няма да притежават никаква Сила. Ще бъдат просто разбойници. Това задоволява ли те?

— Да.

— Учудвам се, че си толкова милозлив, варва… Хран.

Хран повдигна рамене.

— Човек в моето положение, ами, той не може да си позволи да бъде друг, трябва да се съобразява с представата, която другите имат за него. — Той се огледа. — И така, къде е следващото изпитание?

— Предупреждавам те, че то е опасно. Ако искаш, сега можеш да си отидеш. А ако издържиш изпитанието, ще станеш Владетел на Уирмбърг, и, естествено, мой законен съпруг.

Хран срещна погледа й. Помисли си за досегашния си живот. Внезапно той му се стори пълен с дълги, влажни нощи, прекарани под звездите, с отчаяни битки с тролове и градски стражи, с безбройни разбойници и зли свещеници, и поне три пъти — с истински полубогове. И всичко това за какво? Е, за доста пари и богатство, трябваше да си признае това, но къде бяха отишли те? В това да спасява нападнати девици наистина имаше някаква мимолетна награда, но в повечето случаи той бе приключвал цялата работа с това, че ги настаняваше някъде в някой град с доста примамлива зестра, защото твърде скоро даже и най-добрата екс-девица развиваше собственическо чувство и не проявяваше ни най-малка симпатия към усилията му да спаси сестрите й по неволя. Накратко, животът наистина не му бе оставил почти нищо, освен едната слава и цял куп белези от рани. Може пък и да е хубаво да си Владетел. Хран се ухили. С такава база, с всички тези дракони и с добър отбор бойци, човек наистина би могъл да се пробва.

Освен това и невестата си я биваше.

— Третото изпитание? — попита тя.

— Пак ли ще съм без оръжие? — попита Хран.

Лиеса посегна, свали шлема си и пусна къдриците червена коса свободно надолу. После разкопча брошката на робата си. Отдолу беше гола.

Докато погледът му шареше, в съзнанието на Хран започнаха да работят две сметачни машини. Едната оценяваше златото в гривните й, тигровите рубини, които обсипваха пръстените по краката й, диамантената пайета, която украсяваше пъпа й и двата изключително оригинални купола от сребърен филигран. Втората машина се включи директно в либидото му. И двете излъчваха импулси, които му бяха неописуемо приятни.

Тя вдигна ръка и му предложи чаша вино с усмивка, после каза:

— Мисля, че не.

— Той не направи опит да те спаси — Ринсуинд реши да се възползва от това крайно средство.

Той висеше отчаяно на кръста на Двуцветко, докато драконът бавно кръжеше и изкривяваше света под опасен ъгъл. Твърде скоро осъзна, че последната информация, а именно, че люспестия гръб, който е яхнал, съществува само в нещо като триизмерно бълнуване, не може да помогне с нищо на измъчващото глезените му усещане за световъртеж. Съзнанието му непрекъснато се отклоняваше към вероятния резултат, ако Двуцветко евентуално изгубеше концентрация.

— Даже и Хран не би могъл да победи тези арбалети — решително заяви Двуцветко.

Когато драконът се издигна високо над гората, където тримата неспокойно бяха преспали на мокро и влажно, слънцето изгря над края на Диска. В един миг мрачните сиви и сини цветове на предутринта се превърнаха в ослепително ярка бронзова река, която потече през света и там, където се допреше до лед, вода или светлинен язовир, тя проблясваше в златни цветове. (Благодарение на гъстотата на магическото поле, което заобикаляше Диска, самата светлина се движеше със субзвукова скорост; това интересно свойство бе добре оползотворено от хората на Сорка от Великия Неф, например, които през вековете бяха построили сложни, изящни язовири и долини, оградени с полиран кварц, за да улавят бавната слънчева светлина и да я консервират, или нещо такова.)

Пред тях невъзможната небивалица от милиарди тонове, която представляваше изтъканата от магия Уирмбърг, висеше срещу небето и това все още не беше толкова лошо, поне докато Ринсуинд не обърна глава и не видя как сянката на планината бавно се разгъва през облачния пейзаж на света…

— Какво виждаш? — попита Двуцветко дракона.

— Виждам битка на върха на планината — дойде учтивия отговор.

— Виждаш ли? — попита Двуцветко. — Сигурно точно в този момент Хран се бие за живота си.

Ринсуинд мълчеше. След миг Двуцветко се огледа наоколо. Магьосникът се беше втренчил в нищото, а устните му се движеха беззвучно.

— Ринсуинд?

Магьосникът издаде лек, грачещ звук.