Цветт на магията

Двуцветко пристъпи напред, Доколкото можеше да различи на мъждивата светлина, фигурата беше човешка, но имаше нещо в начина, по който непохватно се бе изтегнала на стола, караше го само да се радва, че не вижда по-ясно.

— Аз съм мъртъв — непринудено каза глас от едно нещо, за което Двуцветко горещо се надяваше, че е глава. — Предполагам, че си се сетил.

— Хм — отговори Двуцветко. — Да. — Започна да отстъпва.

— Очевидно е, нали? — съгласи се гласът. — Ти трябва да си Двуцветко, нали? Или това става по-късно?

— По-късно ли? По-късно от какво? — Двуцветко млъкна.

— Ами, виждаш ли — каза гласът. — Едно от предимствата на това да си мъртъв е, че както при мен се освобождаваш от оковите на времето и следователно аз, например, мога да видя всичко, което е било или ще бъде, всичко едновременно, като изключим това че, разбира се, сега вече знам, че Времето не съществува в действителност.

— Това никак не звучи като недостатък — каза Двуцветко.

— Така ли мислиш? Представи си как всеки един миг е едновременно и далечен спомен и неприятна изненада, и ще разбереш какво искам да кажа. Все едно, сега си спомням какво беше това, което ще ти кажа. Или вече ти го казах? Между другото, този дракон е прекрасен. Или това още не го казвам?

— Хубав е. Появи се просто случайно — каза Двуцветко.

— Случайно ли? — попита гласът. — Ти го повика!

— Да, ама аз, аз само…

— Ти притежаваш Силата!

— Аз само си помислих за него.

— Точно това е Силата! Казах ли ти вече, че аз съм Грайха Първи? Или това предстои? Съжалявам, но нямам много опит в трансценденцията. Както и да е, а, да — Силата. Тя призовава дракони.

— Струва ми се, че това вече ми го каза — Обади се Двуцветко.

— Така ли? Със сигурност възнамерявах да го направя, — каза мъртвият.

— Но как го прави? Аз цял живот си мисля за дракони, но този е първият, който се появява.

— Ами, как да ти обясня, цялата работа е в това, че драконите никога не са съществували така, както ти (пък и аз, докато не ме отровиха преди три месеца) разбираш съществуването. Аз говоря за истинския дракон, draconis nobilis, нали така; блатният дракон, draconis vulgaris, е недостойно същество, и не заслужава никакво внимание. Истинският дракон, от друга страна, е създание с такъв изискан дух, че той може да приема форма на този свят, само ако е измислен от изключително богато и изкусно въображение. И даже тогава споменатото въображение трябва да се намира на място, обилно напоено с магия, което спомага за това, границите между света на видимото и невидимото да отслабнат. После се появяват драконите, както стана и сега, и отпечатват формата си върху матрицата от вероятности на този свят. Докато бях още жив, бях майстор на тая работа. Понякога можех да измисля до, о-хо, петстотин дракона. А сега Лиеса, най-надареното от децата ми, може да измисли едва петдесет, и то не съвсем ясни, безформени създания. Това може да се очаква от съвременното образование. Тя всъщност не вярва в тях. И затова драконите й са досадни, докато твоят е почти толкова добър, колкото някои от моите навремето — каза гласът на Грайха. — Приятна гледка за очите, макар че сега нямам такива.

Двуцветко припряно каза:

— Ти непрекъснато повтаряш, че си мъртъв…

— Е?

— Ами, мъртвите, ъ-ъ-ъ, те, нали знаеш, те не говорят много. По принцип.

— Някога аз бях изключително могъщ магьосник. Естествено дъщеря ми ме отрови. Това е общоприетият начин за онаследяване в нашето семейство, но — трупът въздъхна или поне, от въздуха няколко стъпки над него се чу въздишка, — много скоро стана ясно, че нито едно от трите ми деца не е достатъчно силно, за да отвоюва господството над Уирмбърг от другите две. Крайно незадоволително положение на нещата. Царство като нашето трябва да има един владетел. Така че, аз реших да остана жив в неофициална форма, което, естествено, неимоверно много ги вбесява всичките. Няма да направя това удоволствие на децата си да ме заровят, докато не е останал само един от тях, който да изпълни церемонията. — Чу се неприятно хриптене. Двуцветко реши, че то вероятно трябваше да представлява кикотене.

— И значи едно от тях ни отвлече? — попита Двуцветко.

— Лиеса — отговори гласът на мъртвия магьосник. — Дъщеря ми. Как да ти кажа, нейната сила е най-голяма. Драконите на синовете ми не могат да прелетят и няколко мили, преди да избледнеят.

— Избледнеят ли? Аз наистина забелязах, че този, който ни докара дотук е прозрачен, — каза Двуцветко. — Стори ми се малко странно.

— Естествено. Силата действа само в околностите на Уирмбърг. Това е обратният пропорционален закон, или аз поне така мисля. Колкото повече се отдалечават оттук, толкова повече драконите започват да отпадат. Иначе, досега малката ми Лиеса щеше да властва над целия свят, ако въобще разбирам нещо от тези неща. Но виждам, че не трябва да те задържам. Предполагам, че гориш от нетърпение да освободиш приятеля си.

Двуцветко се облещи.

— Хран?

— Не, не него. Мършавия магьосник. Синът ми Лио!рт се опитва да го накълца на парчета. Възхитен съм от начина, по който ти го спаси. Искам да кажа, ще го спасиш, де.

Двуцветко се изправи в цял ръст. Не му беше много трудно.

— Къде е той? — попита, докато се упътваше към вратата с нещо, което се надяваше да е героична походка.

— Просто следвай пътеката в праха — каза гласът. — Лиеса идва понякога да ме види. Тя все още идва да види стария си татко, малкото ми момиче. Тя единствена притежаваше достатъчно сила на характера, за да ме убие. Махна старата глава. За щастие, между другото. Май това вече го казах. Т.е. сега ще го кажа.

Обърканата му мисъл се уплете в лабиринта от глаголни времена, докато Двуцветко вече тичаше по мъртвите тунели, следван по петите от дракона, който без никакво затруднение галопираше на големи подскоци. Но много скоро, останал без капка дъх, туристът се отпусна до една колона. Сякаш беше ял за последен път преди сто години.

— А защо не полетиш? — попита Деветте тръстики в главата му. Драконът разпери криле и замахва само за опит, който моментално го отдели от земята. Двуцветко зяпна за миг, после се затича напред и бързо се покатери върху врата на звяра. Скоро те вече се носеха във въздуха, като драконът се плъзгаше с лекота на разстояние няколко крачки от земята и оставяше грамаден облак прах след себе си.

Двуцветко се държеше толкова здраво, колкото можеше, докато Деветте тръстики връхлетя и премина през цяла поредица пещери и закръжи около едно спираловидно стълбище, което лесно би приютило цял а отстъпваща армия. На върха му те се озоваха в по-населените райони, където огледалата на всеки ъгъл по коридорите светеха излъскани и отразяваха бледата светлина.

— Подушвам други дракони.

Крилете се замъглиха и Двуцветко политна назад, когато драконът рязко смени посоката и полетя по някакъв страничен коридор като ужилена лястовица. Още един остър завой ги изхвърли стремително от отвора на тунела и те се озоваха в огромна пещера. Някъде далече долу имаше скали, а високо горе големите дупки край покрива щедро процеждаха обилни снопове светлина. На тавана кипеше трескава дейност… докато Деветте тръстики кръжеше и пореше въздуха с криле, Двуцветко се вгледа в накацалите като кокошки по прътовете зверове и в миниатюрните човекоподобни точки, които много странно ходеха с главата надолу.

— Това е кокошарник — спокойно каза драконът.

Пред погледа на Двуцветко една от фигурите високо горе, се отдели от покрива и започна да се уголемява…

Ринсуинд гледаше как бледото лице на Лио!рт се смалява. Та това е смешно, човъркаше го една малка част от съзнанието му, защо се издигам?

После започна да се премята във въздуха и реалността взе връх. Той падаше към далечните, обилно наторени с гуано скали.

Мозъкът му шеметно се въртеше от мисълта. Думите на магията избраха точно този миг да изникнат на повърхността от дълбините на съзнанието му, както винаги в кризисни моменти. Защо не ни кажеш? — сякаш го подканяха те. — Какво имаш да изгубиш?