Цветт на магията

— Извинявай — каза Двуцветко, — какво каза?

— …целия път… голямата пропаст… — мърмореше Ринсуинд. Погледът му се фокусира, за секунда изглежда се озадачи, а след това се облещи от ужас. Направи фаталната грешка да погледне надолу.

— Аааагх — се отрони от устата му и той започна да се изплъзва. Двуцветко го сграбчи.

— Какво има?

Ринсуинд се опита да затвори очи, но пред въображението му нямаше клепачи и той продължаваше втренчено да зяпа.

— Не те ли е страх от височината? — едва успя да промълви той.

Двуцветко погледна към миниатюрния пейзаж долу, нашарен с облачни сенки. Всъщност, въобще не се бе сетил да помисли за страх.

— Не — каза той. — Трябва ли? Така или иначе, все едно си умрял, независимо дали падаш от четиридесет метра или от четири хиляди.

Ринсуинд се опита да осмисли това хладнокръвно, но не можа да открие кой знае колко логика в него. В действителност, не беше самото падане, а удрянето, което той…

Двуцветко светкавично го сграбчи.

— Дръж се — опита се да го ободри. — Вече почти стигнахме.

— Де да можеше да се върна в града — простена Ринсуинд. — Искам да се върна на земята!

— Чудно дали драконите могат да прелетят целия път до звездите? — размишляваше Двуцветко. — Е, това вече би било нещо…

— Ти си луд — категорично отсече Ринсуинд. Но туристът не отговори, а когато магьосникът изви врат към него, се вцепени от ужас, защото Двуцветко бе вперил поглед в бледнеещите звезди високо горе, а на лицето му бе изписана някаква странна усмивка.

— Ама никога ли даже не се сещаш за това — допълни Ринсуинд със заплаха в гласа.

— Човекът, когото търсите, говори с повелителката на драконите — каза драконът.

— Ъъхм? — попита Двуцветко, като все още не сваляше поглед от бледите звезди.

— Какво? — нетърпеливо попита Ринсуинд.

— Ами да. Хран — каза Двуцветко. — Надявам се, че ще стигнем навреме. Спусни се сега! По-бавно!

Вятърът прераства в шеметен вихър и Ринсуинд отвори очи. Може и въздушната струя да ги беше принудила да се отворят — вятърът със сигурност не позволяваше да ги затвори.

Плоското било на Уирмбърг се изправи пред тях, изви се заплашително, а после се преметна в зелена мъглявина, която проблясва от двете им страни. Миниатюрни дървета и поля се сляха в стремително движеща се каша. Малката сребърна искра в пейзажа може би беше рекичката, която преливаше във въздуха от ръба на платото. Ринсуинд се опита да изгони паметта от съзнанието си, но тя се чувстваше там прекрасно, като тероризираше другите му обитатели и разбутваше мебелировката.

— Мисля, че не — каза Лиеса.

Хран бавно пое чашата с вино и се ухили като ряпа.

Драконите около арената започнаха да лаят. Ездачите им погледнаха нагоре. Нещо като зелено петно проблясва през арената и… Хран изчезна.

Винената чаша увисна за миг във въздуха, а после се разби с трясък в стъпалата. И чак тогава се разля една-единствена капка.

Това беше така, защото в момента, в който внимателно бе обгърнал Хран в ноктите си, Деветте тръстики драконът бе синхронизирал телесните им ритми. И тъй като измерението на въображението е далеч по-сложно от тези на времето и пространството, които на практика са много по-млади от него, резултатът от това му действие беше, че веднага превърна неподвижния и сексуално възбуден Хран в един друг Хран, който се задвижи настрани със скорост осем мили в час, без каквито и да било отрицателни последици, освен няколкото пропуснати глътки вино. Другият резултат беше, че това предизвика гневния писък на Лиеса, и тя призова дракона си. Щом златният звяр се материализира пред нея, тя го яхна, все още гола, и грабна един арбалет от стражите. После се понесе във въздуха, докато останалите ездачи на дракони се втурнаха към своите зверове.

И точно в този миг Пазителят на Знанията, който наблюдаваше всичко иззад колоната, зад която благоразумно се бе примъкнал в дивата блъсканица, случайно улови ехото от пресечните измерения на една теория, която тъкмо се зараждаше в съзнанието на някакъв начинаещ психиатър в съседна вселена, (вероятно защото изтичането на измерения се движеше и в двете посоки), и за един миг психиатърът зърна момичето върху дракона. Пазителят на Знанията се усмихна.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да го настигне? — попита Грайха точно в ухото му с глас, който навяваше мисли за червеи и гробища.

Пазителят на Знанията затвори очи и преглътна с мъка.

— Мислех, че моят Господар сега напълно ще се оттегли в Страната на Ужаса — едва можа да изрече той.

— Аз съм магьосник. — каза Грайха. — Самият Смърт трябва да дойде за магьосника. А пък, м-даа-а, Той сякаш не е в близките околности…

— ЩЕ ВЪРВИМ ЛИ? — попита Смърт.

Той яздеше на бял кон, кон от плът и кръв, но с червени очи и с яростни ноздри; после протегна костелива ръка, извади душата на Грайха от въздуха, нави я, докато тя не се превърна в топчица болезнена светлина, и я глътна.

После пришпори коня си, той подскочи във въздуха, а от копитата му захвърчаха искри.

— Господарю Грайха! — прошепна старият Пазител на Знанията, докато вселената проблясваше около него.

— Това беше гаден номер — долетя гласът на магьосника — нищожна точица звук, която изчезваше в безкрайните черни измерения.

— Господарю мой… как изглежда Смърт? — треперливо попита старият мъж.

— Когато разбера напълно, ще имам грижата да те осведомя — едва чуто донесе трепването на вятъра.

— Да — промърмори Пазителят на Знанията. Сети се нещо и добави: — Моля, нека бъде денем.

— Ах, вие, палячовци — крещеше Хран от мястото си върху предните лапи на Деветте тръстики.

— Какво каза той? — изрева Ринсуинд, докато драконът си пробиваше път нагоре във висините.

— Не чух! — измуча Двуцветко, а вихърът отнесе нанякъде гласа му. Драконът леко се наклони и той погледна към миниатюрния въртящ се връх долу, който представляваше сега могъщата Уирмбърг, и видя тълпата от създания, тръгващи в преследване. Крилата на дракона удряха и разбиваха въздуха с презрение. По-редкия въздух също. Ухото на Двуцветко изпука за трети път.

Забеляза, че най-отпред пред тълпата стоеше златен дракон. А върху него имаше ездач.

— Ей, добре ли си? — настойчиво попита Ринсуинд. Той трябваше да отпие няколко пълни глътки от странно дестилирания въздух, за да може да проговори.

— Аз можеше да съм владетел, а вие, клоуни такива, дойдохте и… — Хран се задъха, когато острият, рядък въздух обезсили дори и неговия могъщ гръден кош.

— К’во става с въздуха? — простена Ринсуинд. Пред очите му се появиха сини светлини.

— Ънк — каза Двуцветко и изгуби съзнание.

Драконът изчезна.

Още няколко секунди тримата продължиха да се движат нагоре. Двуцветко и магьосникът представляваха странна гледка — седнали един зад друг и възседнали нещо, което го нямаше. После това, което минаваше за гравитация на Диска, се окопити от изненадата и предяви претенциите си към тях.

Точно в този миг драконът на Лиеса се стрелна край тях и Хран тупна тежко на врата му. Лиеса се наведе напред и го целуна.

Тази подробност убягна от вниманието на Ринсуинд, който падаше надолу, с ръце все още здраво сключени около кръста на Двуцветко. Дискът беше малка кръгла карта, забучена в небето. Не личеше да движи, но Ринсуинд знаеше, че е така. Целият свят се приближаваше към него като гигантски плодов пай.

— Събуди се! — закрещя той над воя на вятъра. — Дракони! Мисли за дракони!

Последва суматоха от объркани криле, когато те прелетяха надолу през масата преследвачи, които се спускаха и атакуваха. Небето бе осеяно с дракони, които пищяха и кръжаха.

Но от Двуцветко не дойде никакъв отговор. Плащът на Ринсуинд плющеше около него, но той не се събуждаше.

Дракони, помисли си Ринсуинд, обзет от паника. Опита се да концентрира съзнанието си; опита се да си представи дракон съвсем като на живо. Ако той може, помисли си той, тогава и аз мога. Но нищо не излезе.